0
2071

Йерархията

Големият проблем на секуларната култура е, че няма едно безспорно онтологическо начало, ἀρχή, съобразно близостта към което да се подрежда световният ред. В религиозните култури такава точка безспорно е Бог. Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Владимир Градев и Калин Янакиев.

Георги Каприев: Думата йерархия, както е добре известно, още при своята поява означава свещен ред, означава свещеноначалие, ред на ἀρχή-тата, ред на началата и то в субординиран порядък. Сигурно ще стане дума и за този ред, който има предвид Дионисий Ареопагит, но в днешно време онези, които използват най-много тази дума, обикновено нямат това предвид и може би въобще не са чували името на Дионисий Ареопагит. Имат се предвид властови редове – както казва един наш социолог, според когото всеки ред е власт – редове, които някои усилено утвърждават, а други не по-малко усилено отхвърлят и дори ги смятат за зло. Предлагам ви да поговорим по тази тема.

Цочо Бояджиев: Още от античността мотивът, който срещаме във философията и в литературата, е, че обитаемото човешко жилище, обитаваният от човека свят е добър тогава, когато е подреден, когато е космос. Космос ще рече ред в най-общия смисъл на думата, всяка една подреденост. Това убеждение преминава по-късно и в Средновековието. В Средновековието просто няма хора, които са в състояние да си представят света подреден по не-йерархичен начин. В либералното мислене това изглежда скандал. След Френската революция, когато равенството е провъзгласено за върховна ценност, подреждането по вертикала изглежда проблематично.

Калин Янакиев: Ако няма никакъв ред и никакво начало, дори и в най-базисния смисъл на думата, ние ще изпаднем в затруднение. Нали си спомняте, че у Жан-Пол Сартр има едно съчинение, което се нарича Гаденето или Погнусата. При него то интуира самото битие като някаква необоснована нелепост, то е тук просто ей тъй на, без да има каквото и да било оправдание. Това може да е метафизическо гадене, но това да няма основание, да няма откъде е голям проблем за човешкия интелект.

В библейския възглед за света обаче това дълбоко не е така. Битието не е просто ей тъй на тук, около нас, без да има защо да е, а е, защото Бог е рекъл да бъде. Битието е тъй да се каже в императив, то има свое дълбоко основание, първо основание или, както казва съвременният философ Реми Браг, не даже в императив, а в юсив, тоест то е юстифицирано, то е оправдано, то е узаконено от божественото да бъде. Потребността да има начало, включително на самото най-базисно нещо, на това, че е, вместо да не е, е изключително важно за човешкия интелект. То може при един мисловен експеримент, както е при Сартр, да доведе дори до гадене, ако няма такова основание, ако няма последно основание, ако няма начало на ред и следователно няма ред.

Владимир Градев: Тук е важно да кажем, че този ред, за който говорим и който определя мястото на всеки в обществото, в традиционното общество e свещен ред. Тоест мястото в обществото се определя не от упражняването на властта, както твърдят онези, които свеждат реда до властовите или икономическите ресурси, а според притежавания авторитет. Авторитетът идва според мястото в стълбицата на свещеното, тоест според близостта до източника, до първоначалието, до Бог. Това място следователно е различно от обикновената власт, от обикновената икономическа мощ, то е място в един същностно свещен ред, в един същностно подреден свят. Традиционните общества по принцип така подреждат своя живот. Бих дал пример за такава йерархия с традиционното индийско общество, с неговите касти, където подредбата на висшестоящи и нисшестоящи – основна за кастовото общество – се вижда най-добре. Най-висшестоящи в йерархичната подредба на обществото са, разбира се, брамините, под тях са воините, а в третата каста са работещите, произвеждащи благата. Тоест политическата власт е във втората каста, а икономическата – в третата каста. Да си брамин не означава непременно да си богат или да упражняваш някаква власт, тъй като властта се упражнява от втората каста. Затова най-голямата злоупотреба с йерархичния ред извършва абсолютизмът, авторитаризмът, присвояването на власт, прескачането на йерархиите.

Цочо Бояджиев: Всъщност, като си помислим, всяко мини общество е действително изградено йерархично – в една фирма има различни степени. Важно е основанието, за да бъде подредбата точно такава, защото много лесно бихме могли да си помислим: „Защо аз съм на по-долното стъпало, а този некадърник ми е началник”. Това е един мотив, който, разбира се, се появява в днешното секуларно мислене за йерархията. Трябва да има някакъв антидот, някаква противоотрова на това чувство за неудовлетвореност от мястото, което заемаш. И християнството дава такъв антидот, тъй като човекът е по воля Божия в този свят, той е пратен с мисия, която трябва да изпълни. Той може да бъде добър християнин и като крал, и като обикновен селянин, стига да изпълни мисията, с която е изпратен. Разбира се, проблемът е как да разпознаеш коя е твоята мисия, но тук вече алгоритъм няма.

Калин Янакиев: Но има и нещо, което безпокои, и трябва да признаем справедливо безпокои съвременния човек – основанието за йерархията и за подредбата, и какво е собствено това основание. Ако то е по природа, това безспорно възмущава морално съвременният човек. През Средновековието на Запад е било ясно – едни се раждат, за да господстват, за да са воини, да са bellatores, други обаче се раждат, за да работят и да са laboratores. Единствено oratores, молещите се, стават такива по призвание и по ръкоположение. Но тази природна предопределеност на йерархичното място възмущава съвременният човек. Той е склонен да каже: толкова по-високо място заемам в йерархията, колкото повече таланти са ми дадени. Това звучи сякаш справедливо, от друга страна обаче, действително е безкрайно неверифицируемо, защото не можеш да обявиш, че имаш повече таланти. Някой друг трябва да го засвидетелства по някакъв начин.

Владимир Градев: Но нима сме изгубили желанието да признаем, че все пак има способни хора, има достойни хора, има заслужили хора в това общество? Нима не предпочитаме да ни лекува лекар с опит, нима не предпочитаме да ни оперира известен хирург, а не някой, който е завършил медицина току-що? Иначе не сме спокойни.

Калин Янакиев: Но в някои сфери вече не предпочитаме така. Например в богатата интернет комуникация отдавна няма истински авторитети. Доколкото всеки може да изкаже мнение, всеки може да възрази на всеки, всеки може да се включи в какъвто и да било дебат, чувството за йерархия изчезва. В края на краищата специалисти по политика отдавна не са нито политическите експерти, нито политиците, а всеки, който може да напише нещо по политиката в интернет. До голяма степен така става и в сферата на изкуствата, и в сферата на жизнения свят. Има един губер върху йерархията, който от противното ни я показва като обоснована, но ние все пак трябва да ѝ намерим raison d’être (основание за съществуване).

Георги Каприев: Искам да подскажа, че в европейската култура това разклащане на идеята за йерархия, и по-специално на човешкото място в космическата йерархия, има стари корени. През XV век Пико дела Мирандола обяснява как Бог заявява на човека, че е приключил творческия ресурс и по тази причина не му дава специални дарби и специално място, а той самият трябва да намери своето място в тази йерархия – тоест той може да стане като ангелите, но може да стане и като говедата.

Що се отнася до това как се произвежда авторитет в структура, в която няма йерархия по природа или по някаква друга конвенция и очевидност, ще дам пример от противното. Сигурно знаете, че от няколко години съм включен в дебатите в т. нар. теория „деец мрежа” (actor-network theory) на Бруно Латур. От самото начало, когато Латур и Калон обосновават своята теория, техният основен патос е срещу антропоцентризма и рациоцентризма. Те започват да говорят за мрежи, за дейци в тези мрежи, за човеци и нечовеци, които са равнопоставени като дейци в тези мрежи. Мина време и ние с Иван Чалъков предложихме все пак, визирайки някои микроситуации, да говорим за тези, които поемат инициативата, защото все някой поема инициативата, човекът има своя специфичен начин за поемане на инициатива. Тогава Латур се разсърди и каза: „Вие разрушавате цялата ми теория”. Да, но през 2005 г. той публикува една много хубава книга „Реасемблиране на социалното“, където, разбира се, не използва думата инициатива, защото тя е забранена в тяхната теория, но използва израза to take the relay, тоест да вземеш щафетата, да поемеш щафетата. А да поемеш щафетата, това е  инициативата. Така че ако ще говорим за качествена или позитивна йерархия в ситуация, в която сме принципно готови да се обявим за равни без предварителни условия, тогава може би не талантът, а тъкмо неговите реализации, тъкмо неговите осъществявания би трябвало да създават този авторитет, колкото и това да не се харесва на онези, които щракат по своите чатове и са специалисти по всичко.

Владимир Градев: Както добре каза проф. Бояджиев, големият проблем на демократичното общество, в което свещеното се е превърнало в светско, а законите и общият етос дават равенство на всички, е, че същевременно обществото продължава да се стратифицира по богатства, власт и умения. Оттук и така характерните фрустрации и ресентименти, които не могат да бъдат овладени, както в традиционното общество. Може би затова се нуждаем от добри йерархии, независимо от това какво казват тези гласове, които виждаме в интернет и които говорят по-скоро като гласове на фрустрацията и ресентимента.

Какви биха могли да бъдат тези добри йерархии в нашето общество? Знаем, че днес не бихме могли да се върнем към общество, в което изкуствено се повтарят стари йерархии, каквото например виждаме в някои държави, претендиращи, че са теократично и йерархично организирани като иранската и севернокорейската държава например. Става дума за някакъв лош, уродлив тип йерархия на обществото. Така в Северна Корея обществените степени се изразяват според големината на значката, която хората носят със снимката на техния лидер.

Но какви биха могли да бъдат тези добри йерархии? От една страна, естествено добра е йерархията между поколенията, защото по-възрастните предават определено знание, опит, умения на по-младите, взаимодействат с тях, грижат се за тях, като грижата е взаимна, защото в един момент по-младите ще се грижат за по-възрастните. Същевременно тази йерархия е отворена, тя е естествена, тъй като младите знаят, че в даден момент ще станат на свой ред по-възрастни и ако осъзнаят това, ще намерят своето естествено място. Такава йерархия би трябвало да бъде и нашият университет, който се структурира именно отворено и където целта не е да властваш и да заповядваш на по-младия, а да му предадеш своето знание, да му дадеш възможност да се развива и да се справя с проблемите, които ще срещне в живота.

Такива йерархии стават лоши, когато закостенеят. Спомняте си, че преди няколко години един наш министър наричаше учените в БАН „синодални старци”. Когато тази смяна, този процес на обновяване не се случва естествено, а предаването на постовете и висшестоящите позиции става по другия начин, тоест единствено на роднини и познати, тогава, както писаха наши социолози, се оплитаме в мрежи – първа, втора, трета мрежа… Ние бихме могли и днес да отстояваме и да показваме, доколкото можем, необходимостта от добри йерархии в нашето общество.

Цочо Бояджиев: Колизията между необходимата йерархична подредба на света и на всеки клас предмети, и чувството за несправедливост, се лекува лесно, когато осъзнаеш, че човекът е включен в много видове йерархии и че е естествено в някои да бъде на най-долното стъпало. В йерархията на футболните гении Стоичков стои много по-високо от мен и аз приемам това нещо като фактическо, не се стремя да разруша тази йерархия. По този начин чрез осъзнаване на многостранността на включеността на човека в различните йерархии и структури може да се постигне някакво успокоение. Проблемът е, че има някои теми, по които това не е възможно, например никой не би признал себе си за по-малко умен от другия.

Калин Янакиев: Йерархията, освен че е някаква подредба, някаква вертикална структура, е и нещо постоянно. Примерът, който даде проф. Бояджиев със Стоичков, не говори тъкмо за йерархия, говори за лидиране и даже за гениалност в определена сфера. Йерархията обаче е нещо постоянно. Днес може да е Стоичков на върха на футболните звезди, утре може да е някой друг, има обаче постоянни йерархични структури и най-базисната от тях е семейството. Не може да няма баща, отец на дома и негово домочадие, това е естествена йерархична структура. Нека да си помислим на какво тя собствено е основана, на какво се базира. Отецът е йерархично най-високо, защото той дава началото на цялата челяд, той я събира като челяд, той е първият в редицата, който я прави редица. Той стои начело на челядта, защото е дал началото на челядта, да направим такава игрословица – начело е, защото е начало. Той има властта си от челядта, защото челядта му я дава като на този, който е дал начало, и следователно я дава като власт-авторитет. Властта на единия над много в семейството, парадоксално казано, е от многото – те му дават свободно тази власт и тази власт се нарича авторитет, когато властта на единия е дадена от много и я има от многото. А властта на многото над единия, защото и такава има, е свободно самовъзложена от единия върху собствените му плещи, те имат власт над него, защото той е приел да се грижи за всички тях, да ги събира. Така впрочем би трябвало да бъде и в църковната йерархия съм си мислил аз. Думата δεσπότης или владика за епископ, навлязла от гръцкия език, е силно изкушаваща, защото δεσπότης означава този, който владее, който е собственик. Не, епископът не е такъв, епископът е свещеноначалник, защото неговото църковно събрание му дава властта като на свой отец, а той е отец именно защото те имат власт над него, защото те са неговото достояние, защото те са неговият живот, защото без тях не може да бъде никакъв επίσκοπος и никакъв владика. И ако се върнем към първоизточника на християнската йерархия, то е казано: „Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга” (Марк. 9:35 ). Ето това, за което говоря, може би то е безупречната йерархия, при която властта на единия е от многото, а на многото е поради самовъзложеността на тази същата власт на единия върху плещите му.

Георги Каприев: Това е съхранено дори в церемониала. Когато се ръкополага епископът, народът вика ἄξιος, вика достоен, възможно е и да не извика, възможно е да извика обратното, бивало е и това в историята на Църквата. Така че това е директно  церемониално потвърждение. Лошото е, че в съвременната Църква – не говоря за някоя конкретна Църква, говоря за християнската Църква – където нещата са ужасно формализирани, хорът е ἄξιος, по този начин ἄξιος става песнопение и това е необратимо, но самата църковна традиция ни свидетелства за това нещо.

Калин Янакиев: Същата тази църковна традиция ни свидетелства, специално според православието, че не може да има епископ, който да няма църква, да няма титулатура. Епископът е не е просто епископ Йоан, Севастиян и т.н., той е епископ на някакъв дом, баща на някаква челяд е. Не може да има баща Янакиев, ако няма Янакиеви, на които той да е баща. Както няма баща in absoluto, точно така няма и епископ in absoluto, поне в православието. Да, има т. нар. титуларни епископи, но да не се разпростираме върху специфично еклесиологични проблеми. Самият факт, че дори на титуларните епископи им дават титулатурата на някаква несъществуваща вече църква, означава съхранено съзнание, че не можеш да бъдеш владетел, ако нямаш дом, значи трябва този дом да те прави владетел и ти трябва да носиш на плещите си този дом, за да му бъдеш бащата-владетел, отецът.

Георги Каприев: Но тази семейната структура е динамична. В детските си години аз съм израснал в семейство с много поколения и трябва да добавя, че в такива случаи се вижда особено ясно как с годините бащата отстъпва на сина. Той е вече старият човек, за когото по-скоро се полагат грижи, от когото можеш да поискаш акъл, но много работи не можеш да чакаш от него. Той е човек, за когото се грижим, разбира се, с цялото уважение, което му се полага, но синът е този, който става доминантен, той поема семейството и става домовладиката не само на своята челяд, но и на своите родители. Впрочем ние всички в личния си живот сме го изживявали, без задължително да сме живели с тези семейства в един дом. Казвам това, за да подсетя за нещо в учението за йерархията на Дионисий Ареопагит. Там йерархията е желязна, нивата са ясни и това е подлъгало между другото такъв мислител като Сергей Аверинцев да говори за застиналостта, за неизменността на света, на йерархията и на космоса в главата на Дионисий Ареопагит, което съвсем не е вярно. Погледнете, никой не се е родил епископ, никой не се е родил свещеник и дори никой не се е родил християнин – говоря за църковната йерархия – напротив, някой става такъв. Тоест динамиката там не е на нивата, а на прехода в нивата и, разбира се, винаги съществува опасността да отпаднеш на по-долното ниво. Така че тази динамичност на йерархията е нещо, което сякаш се забравя в съвременните разговори за йерархичност изобщо.

Владимир Градев: Съществува естествена опасност от закостеняване на йерархията. Същевременно обаче – ако вземем предвид примерите със семейството и университета: всички сме били синове, всички сме били ученици, студенти, асистенти, а след това по нормалния път на знанието и развитието човек може да стане професор или да се грижи за своите родители, когато те остареят – има и отговорност, която освобождава от амбиция. Там, където има власт, има воля за власт, има амбиция, има желание, което може да стигне до авторитаризъм и абсолютизъм. Струва ми се, че това е най-големият грях на всяка власт – превръщането на йерархията в амбициозна структура на властта или структура за собствени интереси.

Цочо Бояджиев: Това може да стане в определени култури, но в други е немислимо. Проф. Янакиев говори за постоянството на йерархията. Нека да кажем, че през Средните векове никой не си представя света с пренаредена йерархия. Йерархията е богоустановена и няма социални въстания, както ни учеха, които да се опитват да променят подредбата. Яркият пример е Ивайло, който нищо не пренарежда, той просто става цар, тоест персонализира себе си начело на личната и извечна йерархия. Така че вопълът защо ни предаде Ивайло, както се казваше в едно стихотворение, е исторически анахронизъм.

Калин Янакиев: Големият проблем на секуларната култура е, че няма едно безспорно онтологическо начало, ἀρχή, съобразно близостта към което да се подрежда световният ред. В религиозните култури такава точка безспорно е Бог. В една секуларна култура какво е собствено онова, което стои начело?

Цочо Бояджиев: И все пак трябва човек просто да го помисли. Ние живеем в свят, в който непрекъснато сравняваме нещата. Казваме: този е по-умен от другия, тази е по-красива от другата… Такова говорене е възможно единствено при наличието на някаква абсолютна и неизменна норма на красотата, на умността, на интелигентността и т.н. Самото ни всекидневно оценъчно говорене би било невъзможно при отсъствието на някакъв абсолют, спрямо отдалечеността или близостта до който да бъде определяно едно или друго нещо.

Калин Янакиев: Но има и проблематични подредби. Например при политическата подредба – откъде трябва да изхожда йерархията. Популярното и особено травмираното от тоталитарни режими мислене смята, че най-отгоре стои държавата, след това са примерно общностите, общините и накрая са семействата, които са подчинени на общностите, а оттам и на държавата. В християндемокрацията и в мисленето на един Конрад Аденауер например е точно противоположното – в основата стоят семействата, инициативите се поемат от семействата. Градовете не представляват нищо друго освен съвети на отци на семейства и на семейства, а общините, които са съвети на семействата, делегират държавата. Тоест тя може да има най-големи правомощия, но йерархичната ѝ степен се произвежда отдолу, а не се произвежда отгоре, както при авторитаризма. Имаме две различни визии за йерархия.

Георги Каприев: Да се върнем обаче към академичната йерархия. В академичната йерархия не може да бъде въведена някаква специфична академична онтология. И по тази причина, откакто ги има университетите, е измислен начинът, по който се прави тази йерархия – това са академичните критерии. Академичните критерии биват количествени и качествени и трябва да бъдат утвърдени от общността. Когато уреждат проблема за йерархията, университетските устави фактически не се занимават с друго – говоря за най-ранните устави, пък и за по-късните. Проблемът е във формулирането и в конвертируемостта на тези критерии със сходните институции, за да не бъдат те някак самоизмислени.

Не искам да ставам заядлив, но новият Закон за академичните длъжности произведе повече професори, отколкото са хората. Там критериите се разляха, ние знаем това и всеки от нас четиримата може да изтъкне причините за разклащането и релативирането на тези критерии. Ако ги има тези устойчиви критерии, тогава сигурно отново ще има недоволни хора, някои може би и справедливо, но те ще бъдат потискащо малцинство. А в днешно време ние възпроизвеждаме ситуацията от края на 20-те години на миналия век, когато се запознават Александър Балабанов и Асен Златаров. Балабанов казва: „Балабанов”, а Златаров си подава ръката и казва: „Професор Златаров”, Балабанов си дърпа ръката и му отговаря: „Слушайте, в България „професор” може да бъде секое магаре, ти ми кажи, че си Златаров”. Разбирате ли, академичният критерий още през 20-те години се е оказал дефицитен по отношение на авторитета и Златаров със своята активност е бил очевидно по-достатъчен авторитет, отколкото със своята титла. Хубаво, това е било през 20-те години, но ние го продължаваме и трябва да ви кажа, че е срамота, защото е крайно време българският академизъм, българският университет наистина да стане университет, което означава въвеждане и на качествени критерии.

Калин Янакиев: Така е. На мен по-скоро мъката ми е в църковната йерархия, където действително съществува някакъв предразсъдък, че този, който стои начело на църковната общност, доколкото стои начело, има всички еминенции, събрани в себе си. Ако той е епископ, той е непременно и богословски авторитет в събранието, той е и този, който разбира от църковната политика, той е и онзи, който урежда отношенията между хората. Чакайте, няма такова нещо! Нима в едно семейство, а църковната йерархия е най-близо до семейната и оттам направо произхожда, бащата да е същевременно и най-умният? Ами ако синът му е професор, а той е счетоводител, той пак си остава баща, никой не го смъква от този пиедестал, но това не означава непременно, че той е и авторитет по всичко. Има такова изкушение в йерархията и то е много силно изразено в църковната йерархия. Епископът е „все и вся”, той знае всичко – не се обаждай ти, макар да си богослов, защото си мирянин. Аз се обаждам, не защото съм мирянин, а защото съм богослов. Той е епископ и затова ми е баща, тъй да се каже, аз го слушам в общия смисъл на думата, но по въпроса за Халкидонския догмат например може пък да знам малко повече от него.

Владимир Градев: Това е изкушението, когато авторитетът, който се получава отвън, свише, се превръща във власт, която всеки сам си дава и иска да упражнява върху другите. Това е най-голямото изкушение и бих казал именно в този момент авторитетът на църковния йерарх се превръща в своеобразен авторитаризъм.

Калин Янакиев: Да, затова нормата е тази: „Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга” (Марк. 9:35 ). И когато им е слуга, той, тъй да се каже, ще падне в краката им както Христос, когато се навежда да умие нозете на учениците Си. Точно тогава учениците Го преживяват като стоящия най-високо: „Ти ли ще ми миеш нозете?”, казва Петър.

Владимир Градев: И това трябва да е реално вътрешно чувство, а не просто външна декларация на моето смирение.

Калин Янакиев: Разбира се, всеки може да имитира всичко.

Владимир Градев: Връщам се към това, което каза проф. Янакиев за политическото устройство на обществото, защото то в края на краищата е най-болезнено и влияе върху всички останали редове – твърде лесно и университетът, и Църквата могат да се превърнат във властови структури в едно общество, което е неподредено. Но ето че обществото, което провъзгласява с всички свои закони и принципи равенството и политически права на всички свои граждани за основна ценност, благоприятства с това амбицията? Всеки иска да се издигне, политическият живот се движи основно от амбициозни хора, от тези, които искат да участват във властта и да се възползват максимално от нея. Към какви норми би могло да се върне тогава то, след като днес не можем да се откажем от идеята, че всички имаме изходни равни политически права.

Георги Каприев: Историята на Църквата дава пример за това още в много ранни времена. Става дума за II-III век, когато има някакво съревнование между Църквата на харизматичните църковни водачи и епископалната Църква. Побеждава епископалната Църква, винаги структурата бие импровизацията, това е ясно. Структурата я бие, но я бие по един много особен начин, по един, даже ще кажа, особено християнски начин. Не е отменен институтът на харизматика в християнството, напротив, но той обикновено не заема някакъв висок пост, дори много често не е свещеник, а някакъв монах или отшелник, към когото обаче се отива за съвет, отива се за благослов, отива се за опора – т. нар. старци в нашата традиция. Може би в политиката трябва да се намери нещо такова.

Наблюдавайки западната структура на политическите партии и политическите институции, виждаме там едно израстване, а не като при нас – само амбиция, малко харизма, добре уцелен момент и ура. Има едно израстване – тръгва се от младежки организации, където лидерите излизат естествено, по-нататък се преминава през градовете, през провинциите, после се стига до централната власт. Любопитно е, че в тези структури харизматиците имат своето място тъкмо като съветници. Те обикновено не застават начело, те са анализаторите, съветниците, сивите кардинали. Помислете за мафията, една от основните, най-дълго задържали се структури в европейската история – босът винаги има своя консилиере или няколко съветници, които обикновено не излизат на светло. Не препоръчвам, разбира се, да превръщаме политиката в мафиотска организация, но тук аз говоря само за структурата, говоря за формата. Тогава политиците-еднодневки, тези, които се появяват и изгарят най-много в рамките на един мандат, ще бъдат сведени до минимум, което е важно, за да се поддържа континуитетът в една политическа система, каквато е да кажем държавната система. Континуитет, а не начастничавост, и реакции на това какво се е случило тук, какво се е случило там, и какво ще последва за нас.

Калин Янакиев: В политиката обаче доста трудно можем да дадем такава рецепта, защото политикът получава в края на краищата – независимо каква харизма и какви таланти има – своята власт и своята позиция от обществото, което му я дава. Обществото носи основната отговорност – то може да даде властта на някой, който има така да се каже харизма-еднодневка, глупава харизма, харизма, която увлича така, както се увличаш в моментно опиянение, но може да я даде и на някой мъдър човек. Всякакви неща могат да се случат.

Владимир Градев: Но ние виждаме, че в политиката, при цялото несъвършенство на политическия живот, развитото демократично общество не изключва йерархичната подредба. Основният принцип все пак е ясно разделение на властите и компетенциите. Ние все още имаме ред, когато имаме разделение на властите. Знаем, че терминът харизматик има не много добро звучене в политическия живот, той е въведен от Макс Вебер именно за тези, които идват със своята харизма, за да управляват от името на народа, защото така е поискал народът, и които взимат, свиват, събират в себе си трите власти – това, което направи на референдума в Турция Ердоган. В България би трябвало да реагираме на всеки опит, когато някой се опитва да акумулира трите власти. Единствено ясното разделение на властите и компетенциите би съответствало по някакъв начин на една запазена йерархична употреба в обществото, тоест всеки да си знае мястото и отговорностите в него.

Цочо Бояджиев: Политическият живот също предполага наличието на йерархия. Въпросът е, че йерархичният модел се бие в съвременното общество с идеята за политическото равноправие. Това че в политиката може да влезе абсолютно всеки, както в монашеското съсловие някога е можел да влезе и синът на рицаря, и обикновеният селянин, и дори градският маргинал. Същевременно има нещо, което, след Аристотел, бих нарекъл политическа мъдрост. Политическата мъдрост може да бъде критерий за участие в политическия живот и това може да бъде критерият, който да подреди политическата йерархия. Тази политическа мъдрост обаче не е равна в никакъв случай на мъдростта изобщо. Тя не е равна на мъдростта, която произвежда идеи, тъй като в политическата мъдрост идеята трябва да бъде и осъществена, иначе тя няма абсолютно никаква стойност. Между тези две неща, от една страна, е, разбира се, демократичното равнопоставяне на хората, а от друга страна, необходимостта да притежаваш тази политическа мъдрост, която за съжаление малцина притежават. Не само глупаците или хора, които изобщо не се интересуват от политическия живот, но и умни хора могат да бъдат безкрайно наивни и нискостоящи в йерархията на политическото.

Владимир Градев: В нашето общество би могло все пак да има политически ред, когато има реално върховенство на закона. И когато амбицията, която движи политика, тази негова воля за власт, бъде, ако не обуздана, то поне канализирана от ясната отговорност, която той носи пред обществото за своите действия и бездействия.

Георги Каприев: А тази отговорност е свързана с общото благо, bonum commune, което средновековните хора, развивайки Аристотел, приемат за основна политическа категория. Общото благо е общо благо на общността, то не е нещо трансцендентно. Това общо благо или благото за цялата йерархия на тази общност е целевата причина. Ние непрекъснато забравяме за това – то е целевата причина. Когато има цел –  съвременната политика обича да говори за стратегия, хубаво, нека е стратегия – когато има стратегическа цел или няколко малко на брой стратегически цели, чието преследване или пък постигане довежда до това общо благо, ето това вече реализира една отговорност, която е в някакъв смисъл свръхпартийност или надпартийност на интереса – нещо, което в България толкова се е изхабило като понятие. Каква партийност, ние говорим за общо благо, а в общото няма части, няма partes. Ето, ако им уврат за това главите на нашите политици, бихме могли да имаме стройни и работещи за общото благо политически йерархии.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017).

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика(1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система(2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), Византийски етюди (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

На главната страница: Рене Магрит, Голконда, 1953 г.