1
4361

Личността

„Личността е битие-отговор, тя не може да бъде просто битие. Ако си извикан с: „Бъди ти“, отговорът е: „Аз съм, ето ме“. Георги Каприев, Калин Янакиев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев.

Калин Янакиев: Колеги, искам да ви предложа днес една тема, която на пръв поглед може да ви се стори съвършено ясна и ненуждаеща се от дискусия – какво представлява личността, какъв е онтологическият, битийният статус на личността? Преди време правих семинар със студенти и докторанти по тази тема и започнах с една всеизвестна дефиниция относно това що е личност – дефиницията на Боеций, мислител от началото на VI в. В един от неговите малки теологически трактати той заявява, че личността е индивидуалната субстанция на разумната природа. Наглед сякаш абсолютно безпроблемна дефиниция, защото, да, безспорно не можем да отнесем понятието за личност към неодушевените природи, а изглежда и към животинските природи не можем да го направим. Следователно разумната природа и индивидът на разумната природа, взети заедно в тази дефиниция, ни казват какво е личността. Ала тогава аз се опитах да проблематизирам това и ви предлагам и днес да го проблематизираме, като кажем така: добре, от класа на личностите тутакси ще отпаднат цял ред човешки същества, намиращи се в трагична ситуация. Т.нар. ацефално родени, тоест онези деца, на които фактически функционира най-много мозъчния ствол, и те имат най-елементарни функции – отделителна, хранителна и не повече от това. Или болните в последния стадий от болестта на Алцхаймер. Или безнадеждно пребиваващите в кома, без изглед да могат да излязат от кома. Те не би трябвало да бъдат личности според дефиницията на Боеций. Е, питаме – защо към тях обществата традиционно или поне обществата, възпитани в християнската традиция, изпитват определен респект? Защо не се позволява органите на ацефално родените деца да бъдат използвани като донорски материал? Защо обществата се съпротивляват на евтаназията на болни от Алцхаймер в последния стадий на тази болест и т.н.? Изглежда личността не съвпада с индивидуалната субстанция на разумната природа, а е нещо, което присъства в разумната природа и може да присъства в безнадеждно увредената човешка природа. Нещо, което присъства там, но какво е то? Какво е личността, а не природата ѝ?

Георги Каприев: Ще побързам с една серия от исторически уточнения по дефиницията на Боеций. Той все пак говори за лице, за персона, което не съвпада точно с личност, но би могло да бъде погледнато по този начин. Впрочем атака срещу тази дефиниция има още в западното Средновековие. Ричард от Сен Виктор я атакува, като казва: извинявайте, но individuum, неделим, на еди коя си природа сигнализира не нещо друго, а самите природни характеристики. Тоест индивид от индивида не се различава, доколкото и едните, и другите са разумна смъртна природа, ако говорим за човека. И той предлага една корекция, в която говори за лицето като за incommunicabilis existentia, несподелимо съществуване. Несподелимо в два смисъла, разбира се, от една страна, че не може да бъде изречено, защото е уникално – мисля, че думата уникално днес ще бъде чута няколко пъти, – а от друга, несподелимо в смисъл, че аз не мога да нося твоите персонални характеристики, нито ти моите. Тази дефиниция е атакувана после в схоластиката с аргумента, че индивидът на разумната природа е носител на уникалност, така да се каже, по природа, което според мен просто не е вярно, макар че е изказано от авторитети като Тома от Аквино и Бонавентура. Искам да кажа, че още в началото на XII в. Анселм Кентърбърийски дефинира лицето чрез свобода, да не говорим за XIII в. и Пиер Жан Оливи, който прави именно това. Анселм дори не дефинира лицето, а човека. Той казва, че човекът не е бил смъртен, че е имало такъв исторически период и ще има период, в който няма да е смъртен. Следователно смъртността не може да бъде видово различие и той предлага свободата и то специфичната човешка свобода, която има право да се самокоригира за разлика от ангелската. Както виждате, дори в Средновековието тази дефиниция е сериозно поставена под въпрос.

Владимир Градев: Може би не трябва да навлизаме прекомерно в техническите детайли, които бързо ще ни отведат към още по-техническите особености при Кант и Хегел и тяхното разбиране за личността, а ще стигнем лесно и до нашето време, до Левинас и неговото схващане за лицето. Но аз бих казал, че дефиницията на Боеций, ако гледаме на нея като на изходна точка, използва тъкмо понятието за персона, свеждайки го до рационалната природа, което ще бъде водещо за всяка философия. Самата дума персона, както лесно можем да видим, означава „да озвучиш“, „да звучиш“, personare. Това е маската, която използва актьорът, когато играе ролята на бога, на Едип и т.н. Тоест винаги има несъвпадение между маската и самия актьор, който играе. Това виждане се запазва в някаква степен и при Боеций, който отделя един елемент в човека, различен от всичко останало, с което го характеризира като персона, като личност. Но още преди Боеций да стигне до философското определение за персона и личност, това понятие се появява в римското право. Оттам всъщност го взима Боеций. Персона е онази част от човека, която интересува правото, тоест субекта на юридическите, на правните отношения. Тя е по-скоро статус, защото човекът има различен статус като дете, като възрастен, като свободен, като роб. И до ден днешен в правото има колективен субект, юридическата личност може да бъде съставена от много и различни индивиди. И за да завърша с този кратък преглед на съдбата на понятието за личност преди Боеций, преди философията да се заеме може би твърде фатално с него, ще кажа, че християнството заличава разликата между човек и маска, между личност и маска, и въвежда един основен елемент, за който спомена и Калин Янакиев, а именно достойнството. Всеки един от тези хора, било с Алцхаймер, било ацефални, било с друго увреждане, поради което излиза извън дефиницията на Боеций, има собствено достойнство пред Бога. Всеки от тях е лице пред Бога и именно поради това ние го уважаваме така, както би трябвало да се уважават например най-рационалния ум и най-големия гений.

Цочо Бояджиев: Това, което ме кара да си задавам определени въпроси във връзка с темата, е най-вече съотношението между персона като маска и персона като лице. Мисля си дали е възможно да се отмахне този елемент на играене на някаква роля. Има едно предубеждение, че във фотографията автентичната снимка е снимката на онзи, който не подозира, че ще бъде сниман. Но има ли такава снимка, която ще представи човека, ще представи индивида извън ролята, която играе? Когато съм на улицата и присъствам в някакви сюжети, аз винаги присъствам в някаква роля и под някаква маска.

Владимир Градев: Така е. Когато отидем примерно при съдията, ние искаме той да бъде съдия, а не човекът, който няма маска.

Цочо Бояджиев: Но когато просто крача по улицата, аз крача по определен начин – енергично, с походката на победителя и т.н. Възможно ли е да се отмахне, да се изчисти този пласт на ролево поведение?

Калин Янакиев: Точно в тази посока е добре да разсъждаваме. До този момент ние виждаме, че личността при всички положения е нещо, което лежи зад или лежи под, нека припомня и гръцката дума hypostasis, онова, което лежи под, подлежащото. Това е пък гръцката дума и Боеций всъщност превежда буквално нея, така поне той твърди. Но така или иначе нещо лежи зад. Първото, което казах, е, че очевидно личността не може да съвпада с разумната природа, защото разумната природа в определени трагични случаи може напълно да отсъства, но нещо лежи зад тази природа и очевидно то е личността. Цочо Бояджиев преди малко каза същото – личността на онзи, който крачи по улиците, изглежда непрекъснато лежи някъде зад онази маска, която той носи по улицата, като съдия и т.н. Мога да отида още по-нататък и да кажа: ние всички сме личности, обективирани в битие, а като сме обективирани в човешко битие, ние сме обективирани първо и най-дълбоко в битие. А битието не е моята личност, защото това битие тлее, разпада се, но то не съм аз, то е битието. По-нататък, доколкото съм обективиран в човешко битие, аз съм непременно или мъж, или жена. Но ако съм или мъж, или жена, аз съм, тъй да се каже, пленник, моята личност е пленник на т.нар. социални роли на пола или на онова, което социалните мислители наричат джендър, а определени профани в България решиха, че значи нещо друго. Тоест тук става дума за социалната роля на пола. Аз съм народностно определен, аз съм аз, но аз съм българин и ако отида във Великобритания, веднага ще прочета в погледа дори на най-политкоректния британец: А, вие сте българин, аха, оня балканеца, и аз ще искам да кажа: Ама не, вижте, аз може и да съм българин, но аз съм българин все пак. Той ме възприема през моята маска. Личността следователно непрекъснато лежи някъде зад: зад битието, зад разумната природа, зад народностно определената природа, зад полово определената природа. И ние се намираме в една базисна драма на личността – от една страна, тя няма как да не е обективирана, защото аз не може да не съм ни българин, ни англичанин, ни мъж, ни жена, ни никакъв. Не мога да бъда без никаква природа, не мога да бъда без битие. От друга страна, аз очевидно не съвпадам с нито едно от тези неща, защото мъката: Аз не съм това, аз съм аз, аз, аз, означава, че личността лежи някъде отзад. Опитвам се да я уловя с фотоапарата, сблъсквам се с маска. Не може без тази маска, но очевидно личността не е маската, тя е онова, което лежи под. Е, какъв е онтологическият статус на това нещо?

Георги Каприев: В християнския гръцки език – от IV в. насам – hypostasis е думата, която означава онова, за което говорим. В същото време Боеций, който следва определена идеология, казва: О, богат на думи е гръцкият, беден е латинският. Когато преводач направи такова изказване, това означава, че той ще вкара определена идеология. И той я вкарва, като казва: Чрез „persona“ аз по-скоро предавам думата „prosopon. А prosopon наистина е маската в театъра, prosopon е и видимата част от лицето. Около тези две понятия е имало сериозен скандал в IV в. между гръкоезичните отци. Василий Велики, а с него и кападокийците, които въвеждат това понятие, силно се дразни, когато слуша, че латиняните използват думата persona. Той казва: Ама това е „prosopon“, не може да използваш „prosopon“, ние току що осъдихме модализма, когато приложиш идеята за лицето-маска към Светата Троица, ти просто им падаш в ръцете. Дълъг дебат има и накрая мисля Григорий Богослов заявява: Да казват, каквото искат, само да знаят какво говорят. Къде е разликата, има ли разлика в гръцката терминология между hypostasis и prosopon? Да, тя е много тънка обаче и това е видно чак при Йоан Дамаскин. Ако hypostasis е носителят на същността и на уникалните свойства, това, за което питаш ти и което остава оттатък нас, което не мога да уловя и как ще го уловя, когато не знам как се улавя уникалното, във всеки случай не с фотоапарат, или много трудно с фотоапарат, то prosopon е по-скоро същото, което обаче е в отношение към други ипостаси и лица. Тоест там вече, в понятието prosopon, се появява идеята за релация с другите. Мисля, че това е съществена разлика за нашата проблематика и ние май искаме да говорим за ипостас.

Владимир Градев: Признавам си, че ми стана сложно.

Калин Янакиев: Вижте, нека отново се върнем към това – когато говорим за сътворената личност, ние непрекъснато я виждаме като стояща зад нейните неизбежни обективации. Защото божествената Личност казва сама за себе си: „Аз съм, Който съм“ (Ego sum qui sum). Но не за тази Личност говорим, а за човешката личност, която е не просто битието си, защото е носител на това битие, не просто пола си, защото е обективирана в този пол, не е своята народност, защото е със своята народност, тя е в своята народност. Тя е с определен социален статус, но тя е с определен социален статус. Какво е това тя, той? Георги Каприев припомни за Ричард от Сен Виктор, който казва за личността: Тя отговаря на въпроса „кой?“, а не на въпроса „що?“. Класическите мисления за личността я свеждат до някакво що: разумна природа, мъж, жена, българин, англичанин, човек, индивид. Не, личността отговаря на въпроса кой? и ако продължим да търсим нейния онтологически статус, ще бъдем затруднени. Защото какъв е онтологическият статус на онова, което има природа – има народностна природа, има полова природа, има социална природа, но е несъвпадащо с тях, несводимо е до тях. И същевременно е. Какво е?

Владимир Градев: Има ли изобщо онтологически статус? Аз бих се замислил върху това.

Калин Янакиев: Владимир Лоски казва: Няма, просто е несводимостта до битие.

Владимир Градев: Бих го погледнал и от друга гледна точка. Нека си представим пътуването на Данте в отвъдния свят. Той се среща именно с личности, с персони, които са извършили определени неща, били са понякога добри, понякога лоши и т.н. Както вече казах, струва ми се, че християнството заличава разликата между личност и маска. То се интересува например за какво Бог ще съди хората на Страшния съд, за какво ще отговаря човека пред Него? Или някой ще каже: Аз бях съдия, но всъщност това не бях аз, това беше моята персона. Няма ли да носи отговорност за това, което е вършил като съдия? И ще носи ли отговорност за това какъв е бил по собствената си природа, каквато и да е тя, както и да я дефинираме? Природа, за която можем да кажем, че също не подлежи на отговорност.

Георги Каприев: Eто, пак опряхме до отговорността, а оттам до свободата. Извинявайте за многото цитати, но затова е философията, защото много умни работи са казани в нея през вековете. Дънс Скот казва: Индивид е позитивно понятие, персона е негативно понятие. Какво означават позитивно и негативно? Позитивно означава, че мога доста много време да говоря за индивида и Калин Янакиев преди малко го направи – човек, мъж, жена, такъв, онакъв… Докато персона е негативно понятие, защото тя не може да бъде именно дефинирана, не може да бъде обговорена. И той казва: Тъкмо това е понятието, което изказва най-ясно, че човекът се определя или по-скоро се самоопределя чрез свобода. Изглежда, че една от най-първите характеристики на онова, което наричаме личност, е тъкмо личната свобода, персоналното определение.

Цочо Бояджиев: Аз бях изкушен от идеята за свободата, но тогава какво правим с тези персонажи, които Калин Янакиев изброи и които не осъществяват свободни волеви актове?

Калин Янакиев: Затова ще се опитам да отговоря на въпроса, който сам зададох – какъв е онтологическият статус. Владимир Градев каза, че изглежда няма онтологически статус. Защото съм напълно съгласен, че личността е понятие, което се оформя в съвременния му смисъл от християнството, ще кажа така: онтологическият статус на личността е собственият призив на Бога да бъдеш. И ще дам аргументация за това. Всички други творения, за които се говори в Книга Битие, са създадени чрез „да бъде“: да бъде светлина, да бъде твърд посред водите, да произведе земята и т.н. Човекът е единственото същество, което е създадено с една специална уговорка: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“. Бог безспорно е Личност, в това никой никога не се е съмнявал в авраамичните религии. Да го създадем по Наш образ, означава да го създадем като лице, каквото сме Ние, Светата Троица, и той да дойде лице в лице с Нас. Как се създава лице? Създава се с една особена заповед – не просто бъди един човек, един мъж, един българин и т.н., а бъди ти, ти бъди. Ти и бъди, ти и ето ти битие, ти да го бъдеш. И тогава каквото и да е битието, дори напълно увредено, в него е имперсонирано онова достойнство, което идва от Божия призив – самото собствено ти. И тогава маската може да е напълно развалена, абсолютно развалена може да е, но тя в този момент играе Херакъл, играе Зевс. И най-некадърният актьор, доколкото играе Зевс в античната трагедия, е Зевс. Разбира се, правя аналогия. Колкото и да е увредена човешката природа, в нея е извикан един Божи призив и този Божи призив е онтологическият статус, той е и източникът на невероятния респект. Абсолютно да си легнал, жив труп да си, ти си отговор – ням, глух, парализиран отговор на Божието ти. И нямаш право да го пипаш, защото той е извикан и е отвърнал по вътресветови причини по този увреден начин, но той е там, той е той. Ето това е личност.

Георги Каприев: Е, отговорът на въпроса на Цочо Бояджиев току-що дойде. Тъкмо защото той е отговорил, значи е употребил свободата си, за да създаде това, което Калин Янакиев нарича онтологически статус. Затова именно той продължава да бъде лице дори в състояние на пълна волева безпомощност.

Калин Янакиев: Когато е разумна природа, той трябва да даде и отговор. Изобщо личността е битие-отговор, тя не може да бъде просто битие. Ако си извикан с: „Бъди ти“, отговорът е: „Аз съм, ето ме“, както е казано в Библията. И е много важно как ще отговориш: „Да, аз съм“, или: „Аз се погубих“. Това е също нещо много важно в онтологическия статус на личността.

Владимир Градев: Начинът, по който ти ще отговориш, задава личността и той продължава във вечността.

Калин Янакиев: Изключително важно е, че личността не може да не е отговор-на. Защото ако е извикано с ти, твоето аз е вече някакъв отговор. И това е невероятният риск пред личността, защото тя може да отговори: „Да, ето ме“, но може и да се скрие като първозданния Адам след грехопадението и да не отговори. Може да пропадне, да се предаде, да се профука, да деградира и т.н. Един камък не може да деградира. Една котка никога не може да не даде отговор, защото от нея не се иска отговор. Бъди котка – ето котка. Макар че, когато сме близо до някакво домашно животно, сякаш виждаме в него личност.

Георги Каприев: За да продължим разговора, сигурно трябва да тръгнем към типа отговор. Защото това, което казваме, е богословски изрядно, но то очевидно трябва да получи антропологически конотации, иначе пак ще останем на ниво абстракция. Сигурно трябва да потърсим как става това, как изглежда цялата тази работа. И тук аз напук на някои богослови, които са назубрили богословието, когато се казва, че така се прави, а така не се прави в църквата или в християнството, аз обичам да цитирам мирно и кротко стиха: „В дома на Отца Ми има много жилища“. Ако разширя малко този цитат, тоест ако го видя в пълния му обем, аз трябва да кажа, трябва да изповядвам, че в дома на Отца има толкова жилища, следователно и толкова пътища към дома на Отца, колкото отговори са дадени, в смисъла, за който Калин Янакиев говори. Тоест колкото „ето ме“ са дадени. И това са едни много различни „ето ме“. А това вече ни отвежда към идеята за персоналната уникалност. Аз твърдя, че в сферата на антропологията друга уникалност освен персонална няма и не може да има. За уникалност се говори обаче трудно. Всъщност за уникалност изобщо не може да се говори. Защото езикът е такова чудовище, че не може да изразява уникалното. И ние това го знаем като философи. Затова говорим за самата уникалност като ето-уникалност, затова казваме ето и затова е измислена тази етовост, тъй като не може това да бъде вербализирано. Но сигурно могат да се описват някакви  характеристики или по-скоро феномени на тази уникалност, чрез които ние я различаваме от неуникалното.

Калин Янакиев: Когато се опитам да разгранича себе си и Георги Каприев, аз няма да кажа: аз съм не-Георги Каприев, и Георги Каприев няма да се дефинира с това, че не е Калин Янакиев. Разбира се, че той не е Калин Янакиев и аз не съм Георги Каприев, но Георги Каприев е Георги Каприев, който не е Калин Янакиев и в това е неговата уникалност. Тя е зашифрована в личното му име и действително е неизразима, това е факт. Уникалността е неизразима. Индивидите се различават – Георги Каприев не е Калин Янакиев, Калин Янакиев не е Георги Каприев, но личностите, които сме тези индивиди, не се различават като не-този и не-онзи, а се различават в това, което е зашифровано в личното име.

Георги Каприев: И оттук голямата разлика – аз ще го кажа чрез пароли, чрез цитати: има такова еврейско говорене, такъв израз, че когато умира един човек, умира един свят. Това е ясна заявка за уникалност. И има една ясна заявка за подхождането към човека като към неуникален. Това е мисленето през индивид. Мисленето през индивид е: незаменими няма. Ето ви мислене през индивид. Как да няма? Има седем милиарда и кусур заменими, защото са индивиди. Защото аз ги гледам откъм тяхната човешка природа, като носители на тази природа. И тоталитарните общества или тоталитарните политики тъкмо така мислят – през индивид.

Владимир Градев: Това, което казваш, а и Калин Янакиев го каза преди малко, е важно и съществено. Онова, което наричаме личност, не съвпада с някаква изначална човешка природа – органична, биологична, или както и да я дефинираме, която да бъде сведена до едни или други компоненти, за да можем да кажем, че незаменими няма. Защото всички виждаме, биологически действително е така – поколенията се сменят, това е факт. И в ролите, които играем, незаменими няма.

Георги Каприев: Но мисленето през индивид е зловещо. Знаете за тази практика на националсоциалистите във Франция, когато те налагат някакъв вечерен час, макар, разбира се, французите, особено парижаните, пет пари да не дават за него. Обикновено от това не следва нищо; само че ако някой член на Съпротивата застреля немски войник или офицер, веднага има арестувани. Още на сутринта в произволно избран участък се казва: Строй се, преброй се, и по системата десет за един биват разстреляни десет френски индивида. Това е тяхната характеристика. Един от така разстреляните френски индивиди се казва Марк Блок. Той така си отива. Ето ви индивидуална политика и насреща ти Марк Блок. Ето ти едно уникално описание.

Владимир Градев: Можем да дадем пример и от нашия контекст, например случая с Вапцаров, който казва: „Какво тук значи някаква си личност?!“. Цялата ни младост премина с възпитанието: Какво тук значи някаква си личност. Също по времето на Втората световна война в Червената армия са разстреляни за дезертьорство 1 700 000 войници – като индивиди. За командващите не е имало никакво значение дали ще загинат еди колко си или еди колко си, те така или иначе са давали във всяко сражение десет пъти повече жертви, отколкото немските войници, които са извършвали жестокости единствено срещу чуждите, които за тях са без значение.

Георги Каприев: Тони Николов, нашият приятел, публикува наскоро една статия, в която се опита чрез местоименната употреба, когато някой говори за себе си, да направи разлика тъкмо между гражданина и поданика. Гражданинът говори като: аз, аз, аз, а поданикът говори като: ние. Не знам дали си спомняте, но навремето беше много добър вкус, аз слава Богу не съм се отличавал точно с такъв, в научно изследване да не казваш аз, макар че резултатът е твой. Не, ние. Кои ние? Ето ви работа против онова, което тук наричаме личност, и за онова, за което ти говори – съзнателно смачкване на личното за сметка на индивидуалното.

Владимир Градев: Което е взаимозаменимо.

Георги Каприев: Между другото много е интересно развитието на термина personalitas, в латинския той се появява през XII в. Но търпи много сериозни развития, особено през XV век, когато вече влиза в социалния език, където означава особено издигната персона. Това е в градската култура. Има един много интересен конфликт между Кантовото и Хегеловото понятие за личност. За Кант личността е пълният концентрат, пълната изява на най-сюблимните характеристики на природата, изказани именно персонално и като аз. За Хегел личността е abstractum, възможност за лице. И в този смисъл е абстракция. Той атакува това понятие за сметка на понятието лице. Това е много интересно във връзка с развитията през XIX и XX в. в европейската култура, където възможността, както казва Хайдегер, да си das Man, да си в състояние на das Man, на безличие, е много по-близка и по-лесно достижима, отколкото в онази епоха, която се нарича прединдустриална, без да ми харесва този термин. Като че ли опасността да си индивид, без да си лице, в днешно време расте.

Цочо Бояджиев: Да, интересно би било да се проследи във всекидневния език оценностяването на тези две понятия – индивид и личност. Защото при Хайдегер, макар че той се старае да не го прави, но това си проличава, das Man се използва в текста пейоративно. Това е да си ампутирал личностното в себе си и да постъпваш така, както се постъпва, както би постъпил всеки. Тогава хората са взаимнозаменими. Тогава може да се използва това правило – между другото от римско време – десет за един.

Калин Янакиев: Обаче има и обратно изкушение. Наскоро пак четох „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг, там той говори за първия ден, в който се обявява войната, и казва: Довчерашният обущар Петер и дребният чиновник Ханс облякоха униформите на войници от имперската армия и всички жени ги изпращаха с букети цветя, защото воинът по обективация е герой и изведнъж, така да се каже, те пораснаха в собствените си очи. Тоест те вече нямат тази мъка: аз, аз, аз да се изкажа, а имат една маска, която им е безкрайно удобна: Аз съм имперски войник, аз съм австриец, аз съм герой. Тоест тук имаме обратно, тъй да се каже, компенсация на личността чрез нейната обективация.

Георги Каприев: Тази самоидентификация чрез принадлежност към маса е много лукава. Защото той е с униформа, а униформата има пагони и тези пагони ни йерархизират. И това е вече една йерархия, така да се каже, дадена ми, но аз изпълнявам, стоя на моето йерархично ниво, което е винаги, освен ако не си редник, малко по-високо от някое друго йерархично ниво, и така се идентифицирам. Тази идентификация е изключително лукава и убийствена в дългосрочен план.

Калин Янакиев: Да, това е онтологичното само-забравяне, аз действително забравям себе си, забравяйки се в униформата, в националността…

Владимир Градев: В това, че сме професори…

Георги Каприев: Това също са маски, но ето това, за което питахме – какво камерата иска да улови през маската и майсторът го улавя: ами персоналната автентичност. Това, за което Хайдегер, да кажем, заговаря вече чрез Dasein.

Калин Янакиев: И това е страшна мъка. Личността ту изплува, ту се скрива зад маската и това е изглежда нейната съдба в сътворения свят. Когато в днешно време един бял републикански американец и един латинос седнат един срещу друг и се погледнат в очите, най-вероятно, макар да продължават да си остават американец и латинос, изведнъж се разбира, че тази работа някак си се изхлузва от тях, защото, гледайки се очи в очи, ние все пак сме аз и ти, а не такъв и инакъв. Тоест личността изплува и в следващия момент отново потъва в обективациите. Това е голямата драма на човешката личност. И пак – голямата отговорност.

Георги Каприев: Въпросът е може ли това да се избегне и аз мисля да се солидаризирам по този повод с Хайдегер, чийто отговор е: „Не“. Не, не може да се избегне. Няма група хора, които са в перманентна автентичност по двадесет и четири часа в денонощието, и други, които са перманентно в безличие, в das Man. Той тук е доста, как да кажа, човеколюбив в отговора си, като казва: Това са състояния, но никой не е имунизиран против едното или другото, а по-скоро попаданията в едното или другото остават неизбежни. И затова личността остава винаги проблем. Сигурно са написани купища книги за това какво е личност и какво не е, а ние продължаваме да се чудим. Очевидно не сме много щастливи нито от отговорите, които сме прочели, нито от тези, които сами даваме в момента.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019).

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019).

На главната страница: Рене Магрит, Общо място, 1964 г.

1 коментар

  1. Искам да отбележа,че злощастните хора с аутизъм,лека форма на шизофрения и т.н. психични отклонения,НЕ СА по-талантливи или по-добродетелни в сравнение с психично здравите хора,(колкото и да е условно понятието „здраве“),и както се опитва да ни внушава холивудското кино днес.

    В края на 80-те години служих за кратко в Строителни войски. Бях писар. Българите се брояхме на пръстите на едната ръка. 99,99% от войниците бяха цигани,(или роми както е политкоректно днес да се наричат). Случвало се е понякога да се ядосам на някой циганин и да го изритам по „задните части“ или да му бия чембер по главата,защото е толкова глупав че не може да схване някоя заповед например. Днес е изключено да постъпя така,защото значи да си изпрося боя! Искам да кажа,че днес братята цигани са еманципирани и много повече „личности“ в сравнение само допреди тридесет години. Което заслужава одобрение.