1
4214

Радостта

„Основният антагонист на радостта е премъдрият дух на пустинята, който произнася една-единствена реплика от векове и хилядолетия: „Няма нищо ново под слънцето“. Владимир Градев, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев.

Владимир Градев: Колеги, бих искал днес да се опитаме да мислим и говорим по една тема, която е трудна за мислене и говорене – темата за радостта. Да, трудно е да говорим за нея, защото, когато изживяваме радостта, всичко ни изглежда наред и безпроблемно, не се замисляме, съществото ни се отваря, докато например за болката е винаги много по-естествено да се питаме и да разсъждаваме, да проблематизираме, да говорим. Когато нещо ни боли, когато страдаме, си задаваме преди всичко въпроса – защо това се случва на мен или как е възможно това? А когато сме радостни, когато сме щастливи, изобщо нямаме такъв проблем. Щом започнем да се замисляме за радостта, както и сега, когато ще говорим за нея, вече ставаме несигурни, колебливи, радостта е далеч от нас. Винаги има една преграда у нас между самото радостно преживяване и чувство, и готовността ни да мислим, да говорим, да се питаме за него, така че ще ви помоля да направим именно това усилие.

Калин Янакиев: Типичното философско усилие е усилието по разграничаването. Като начало бих се опитал да направя това, за да отговоря на поканата на Владимир Градев да се замислим за тази тема. Какво е радостта и как можем да я разграничим от състояния, от настроения, които сякаш приличат на нея, но не са същите – възторг, въодушевление и даже щастие? Щастието със сигурност е по-трайно състояние. Радостта е мимолетна или моментна. Възторгът пък не е тих и изглежда не е свързан така тясно с настоящето, както радостта. Имам усещането, че радостта е нещо, което е концентрирано в настоящето, ние изпитваме радост в настоящето. Възторг може да събужда и визията за бъдещето или някакво велико събитие от миналото, възторг може да събужда и целокупното битие, трансценденцията и въобще целостта, тоталността. Радостта изглежда е камерна и е свързана с настоящето. Възторгът може да бъде свързан и със страха, със страхопочтителността, а радостта изглежда не е такава.

Владимир Градев: Да, бихме могли да кажем – съвършено точно отбеляза Калин Янакиев – че тя е едно съгласуване с настоящето, едно отваряне и лесно съгласуване със света и другите.

Калин Янакиев: И примирение.

Владимир Градев: Не бих казал примирение, тя е по-скоро начална спонтанност, отвореност и съгласуваност, която е съвсем естествена за децата. Децата са по принцип най-способни на радост. Разбира се, детето непрестанно плаче, ядосва се, но миг след като е заплакало, то вече е радостно. Тоест има го в него това лесно съгласуване с околната действителност и с другите, безпроблемно съвпадане с настоящето. Но само детска ли е радостта?

Георги Каприев: Искам да продължа тези разграничавания. Съгласен съм, да, радостта със сигурност е в момента, в настоящето, но пак в настоящето е и едно такова състояние, каквото е удоволствието. Аз мисля, че радост и удоволствие не съвпадат, имам предвид удоволствието във всичките му регистри – от някои много високи негови етажи до онова, което на хубав български език се нарича кеф и се свързва, поне в нашите географски ширини, по-скоро с долницата. А радостта като че ли не е удоволствие, удоволствието е по-утилитарно, види ми се. То по-скоро е свързано с някаква удовлетвореност, била тя душевна, била тя телесна, била тя душевно-телесна, докато радостта сякаш има по-чист характер. По-незаинтересован е този интерес, който виждаме в радостта.

Владимир Градев: Удоволствието е по-пасивно състояние, то е удовлетворяване на потребност, както каза ти. Докато радостта не се изчерпва само с удовлетворяването на нашите потребности и зависимости, тя не е просто пасивно състояние, тя е в някаква степен активна и изисква – особено когато става дума за възрастния човек и неговото отношение към света – активно, съзнателно, а и рефлективно отношение. В чувството на удоволствие и кеф, тоест на пасивно запълване на всички наши потребности, желания и необходимости, това го няма. Но радост без удоволствие също няма. Този пасивен елемент на удоволствието винаги би трябвало да е в основата. И радостта е в някаква степен осъществяване на желанието и себеосъществяване.

Цочо Бояджиев: Ние всъщност предприемаме едно твърде рисковано движение, опитвайки се да рефлектираме върху радостта. Радостта е по-непосредствено преживяване и когато рефлектираме, ние без съмнение ще осъзнаем нейната недълготрайност.

Владимир Градев: Тук не бих бил докрай съгласен с проф. Бояджиев.

Цочо Бояджиев: Мисълта ми е тази, че ние, потопени в състоянието на радост, бихме искали това да продължава до безкрайност, но рефлексията ни показва, че такова състояние е невъзможно, защото сме човешки същества и защото радостта се сменя с болка.

Владимир Градев: Но тогава сякаш я объркваме с удоволствието, което е краткотрайно и зависи от мига, от задоволяването или незадоволяването на нашите потребности. Има видове радост, особено когато са култивирани и осъзнати, които могат да продължат дълго време. Една картина на Рафаело или на Тициан може да ни дава голяма радост всеки път, когато я гледаме, дори колкото повече я гледаме, толкова по-голяма радост може да ни дава тя. Четенето на едно стихотворение, на една книга или на една художествена творба – колкото повече ги съзерцаваме, колкото повече насочваме ума си към тях, толкова по-радостни сме, подобно на духовните съзерцатели, които потъват в съзерцание на божествените истини и друго не им трябва. Това могат да бъдат и дълги състояния. Радост може да бъде също тъй активното състояние всеки път, когато писателят пише или художникът твори.

Цочо Бояджиев: Дълготрайността обаче не може да бъде аргумент.

Владимир Градев: Аз казвам, че тя излиза извън времето.

Калин Янакиев: Радостта е събитие, независимо колко трае. Има нещо, което я сдвоява със събитието. Другото, което обикновено прави философът, е да намери антагонистът на това, за което говори. На Рождество Ангелът възвестява следното на пастирите около Витлеем: „Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“ (Лук. 2:10-11). Радостта е свързана с новината, с новостта, тя поради тази причина е свързана и с детството, тя е дискантна, тя е свързана с младостта. Основният антагонист на радостта е премъдрият дух на пустинята, който произнася една-единствена реплика от векове и хилядолетия: „Няма нищо ново под слънцето“. Той е беловлас, той е прадревен, той е стар, той е премъдър дух от пустинята и неговият глас е изключително убедителен, той е зловещо убедителен: „Няма нищо ново под слънцето“.

Тук не мога да не се сетя за св. Фотий, патриарх Константинополски, чийто афоризъм е: „Христос е единственото ново под слънцето“. И веднага го свързвам с радостта. Ако трябва да разграничим радостта от нейното противоположно, това е ето тази новост, този дискант. Неслучайно децата са обикновено радостни, защото за тях всичко това е ново, нова е всяка играчка, ново е всяко битийно чудо, нова е промяната на интериора на стаята, когато приближи някой празник и тя бива украсена, ново е събирането на фамилията, което ние сме преживявали безкрайно много пъти, нов е всеки нов ден, ново е извеждането му на разходка, ново е завеждането му в някакво друго населено място. Радостта е свързана с новината и с новото, а същинската, теологическата, абсолютната новина е: „Ето, днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“.

Георги Каприев: Това го има и в старозаветната структура. Псалм 99-и започва с едно наставление, което на български е преведено така: „Служете Господу с веселие“ (Пс. 99:2). Латинската дума е laetitia, а това може да бъде и радост, не е задължително някаква веселба. Радостта е едно типично свързване с новото, едно оставане в новото, едно преоткриване на Бога пред мен, в мен, с мен. А това го има в псалмите и върви оттам. Друг е въпросът, че обикновено не се цитира, премълчава се и не се практикува, което е много по-лошо. Много по-често вярващият човек – особено съвременният вярващ човек, и тук аз съм надконфесионален – по-скоро ще повтаря: „Няма нищо ново под слънцето“, отколкото да свидетелства от себе си, че стои непрекъснато в тази новост.

Цочо Бояджиев: В твоето изказване има много важен момент – тази новост е пребъдваща. Това е преживяване на новостта без горчилката, че тя ще стане като всичко останало, което вече не е ново под слънцето. Действително за детето завеждането на едно театрално представление е уникално събитие, то е веднъж завинаги.

Калин Янакиев: Онова, което отравя радостта, е онова, което се е натрупало в нас – тежкият дъх на нашето собствено минало, задухата на нашите собствени години. Ние много трудно можем да се отворим за абсолютното настояще и да се зарадваме на неговата новост, защото всяко наше настояще е натоварено със задушната атмосфера на годините, които носим зад себе си. Поради тази причина за възрастния човек е трудно да се зарадва и е същинско събитие, когато се зарадва. Ако той обаче успява да поддържа тази радост… тук ще изкажа едно радикално твърдение – тази радост е дълбинно и иманентно присъща на европейската и на християнската цивилизация: „Ето, благовестя ви голяма радост“. Тази радост изглежда пребивава в европейската култура, тя по някакъв начин е запечатана в нея.

Георги Каприев: За мен много важен критерий за истински изследовател, за истински креативен човек е способността да се зарадваш от постижението на другия, от откритието на другия, от тази новост, която другият ти съобщава. Истински да се зарадваш, а не да се заровиш в това: „Е, аз още преди 25 години си го мислех“. Но когато виждаш пред теб това ново по един ярък, по един безсъмнен начин, способността да се зарадваш е много важен критерий за истинския изследовател. Това между другото го има и в изкуството. Аз си спомням този текст на Радичков за Григор Вачков, когато той разказва как Вачков е можел на всичко да се радва – на шипковия храст, на свраката, на каквото дойде. Ето я тази радост от новото, защото шипков храст в заснежената планина е някаква новост, нещо неочаквано. Този тип радост е като че ли в основата на едно съществуване, за което можем да свидетелстваме, че е характерно за европееца.

Калин Янакиев: Характерно е, да. Другото е вечният Абсолют, който вечно тежи над тиловете на своите богомолци, или онзи Буда, който гледа със склопени очи и който нито се усмихва, нито е тъжен, а е свръхбезразличен. В края на краищата е така въпреки всички тънкости – християнството е запомнило, запечатало е, колкото и секуларно да е станало, колкото и утилитарно да е станало, този възклик на ангелите около Витлеем: „Ето, благовестя ви голяма радост“.

Владимир Градев: Струва ми се, че Калин Янакиев и след това Георги Каприев съвършено точно казаха, че като цяло всяко начало е радостно. И същевременно е факт, част от нашето битие е, че с отдалечаването от началото, с натрупването и наслояването на света и живота сякаш се изхабяват и неговите възможности, изхабява се тази радост. И затова идва и Новогодишният празник, идва Рождественският празник, който да ни припомни, че светът винаги трябва да бъде в своето начало. Това е дълбокият смисъл на Новогодишния празник във всяка една култура – той изчиства всичко старо, вехто, наслоило се от този тежък дух, за да бъде светът отново в своето начало.

Калин Янакиев: И тогава се събужда прадълбокият бяс на вечния дух от пустинята, този беловлас, нямащ нищо ново под слънцето дух, който изпада в същински бяс. Аз си спомням преди миналото Рождество две изключително важни за мен символични случки. Едната стана в западната част на християнския свят, а другата в крайноизточната част на християнския свят. Всичко това се случи сякаш символически преди Рождество. Едното бе атаката с камион на площада в Берлин. Аз съм дълбоко убеден, че в най-дълбоката структура на тази атака не лежи нито завистта от вашето богатство, нито това, че вие сте най-силните, нито това, че вие сте империалисти. О, вие се радвате?! Невероятният бяс на Ирод е, че вие се радвате! И същевременно в крайноизточната част на християнския свят, в Русия, се отровиха близо стотина души с един лосион, от който пиха. Това е другият тежък бяс, оня висок вертикал на властта, който губи някъде надолу тази тълпа, която изведнъж започва сякаш да се размърдва и да си спомня, че ето, днес ни се роди Христос Господ, а той казва: „Няма нищо ново под слънцето, заспете, изпийте, умрете, няма нищо ново под слънцето“. Това е страшен бяс, който се събужда в тези дълбини.

Георги Каприев: Задължителен компонент на радостта е свободата. Ние пеем химна на Европа: „Радост – ти дете на Рая…“. При Шилер е Freude, само че тази дума се появява благодарение на натиска на цензурата, иначе там е стояла една друга дума – Freiheit, свобода. Химнът на Европа, както е бил замислен първоначално от своя създател Шилер, e за свободата. И понеже той е бил принуден да направи замяната, той е намерил най-близкото – радостта. Свобода и радост вървят заедно, ако няма свобода – и то в дълбокия смисъл на думата, не тази на избягалия роб, за което говори Августин, а тази вътрешната свобода – ти не можеш да почувстваш и радост. И вижте… все пак това е химнът на Европа, нали.

Цочо Бояджиев: Радостта предполага и редукция на времето, времето което полага граници. В този смисъл празникът е действителният топос на свободата. Празникът, който може да бъде мислен и като безкраен празник.

Калин Янакиев: Да, той обикновено е вътрешно безкраен. Аз продължавам да мисля за тези разграничения. Говорихме и за веселостта. Ако се върнем към средновековната антропология, при която имаме, от една страна, epithumia (от гр. ἐπιθυμία – желание, жажда, копнеж, похот, бел. ред.), която е пожелателната, гневливата, ентусиазмичната част, а, от друга – интелектуалната част, веселостта е по-скоро свързана с пожелателната част, с epithumia, докато радостта е по-високо разположена в тази вертикална структура. Поради тази причина на мен непрекъснато ми се върти асоциацията с дисканта. Радостта е дискантна, възторгът може да е хоров, може да е хорален, веселбата при всички положения не е тъкмо музикална, но радостта е дискантна, тъкмо защото е детска, защото е настояща и защото е свободна. Това е изключително важно. Да, радост без свобода не може да се изпитва, но ние знаем и думата зло-радство. Злорадият човек, злата радост е абсолютно зависима от своя обект. Дали не можем да помислим какво пък представлява зло-радството, защото то е радост, но същевременно е нещо много противоположно.

Владимир Градев: Може би Георги Каприев и Цочо Бояджиев по-добре ще обяснят тази злорадост с немското понятие Schadenfreude. Но преди да минем към злорадостта, аз мисля, че това, което прави по-висше състояние радостта, т.е. този неин активен, съзерцателен и креативен момент, е свързан именно с факта, че в нея има възможност за собствено снемане на ефимерността, на преходността на времето. Добър пример за този дух, който казва, че няма нищо ново под слънцето, е гравюрата на Дюрер Меланхолия, в която ангелът стои приведен под тежките си криле. Но по същото време Дюрер рисува и една друга гравюра и винаги ги е показвал двете заедно – св. Йероним, вече възрастен, седнал спокойно в своята килия, надвесен над книгата в една мека светлина, пред него стоят също тъй кротко един лъв и едно кученце, нищо не ги смущава, светецът е радостен в своето съзерцателно и интелектуално усамотение. Струва ми се, че това е добър образ на радостта, макар и далеч от въодушевлението на празника, за който говорихме в началото – образът на зрелия, изпълнен с духовна радост човек.

Георги Каприев: Аз обаче искам да продължа с това, което Калин Янакиев спомена, с това злорадство, Schadenfreude. То носи в себе си радостта от нанесената щета. Струва ми се, че злорадството е точно обратното на радостта, то не е вид радост, а е тъкмо обратното. Ако радостта е нещо, което ме изпълва, допълва, допринася към моята пълнота, защото съм успял да се зарадвам от нещо, злорадството е самопояждане, то е самоубийство и е обвързано главно с обект на завист. То е съвсем обратно на радостта и това, че в българския, немския и други езици вътре стои и думата радост, съвсем не означава, че тези понятия са съизмерими. Радост и злорадство са съизмерими само като противопоставени, като абсолютно антагонистични понятия.

Владимир Градев: Тук вече ще стигнем до собствената народопсихология, до историите за Андрешко и за това как завистта в някои моменти от нашата култура и народопсихология се превръща не в порок, а в добродетел.

Калин Янакиев: Не, тук не става дума просто за завист. Аз по-скоро свързах злорадството с това, което ни припомни Георги Каприев за радостта – че тя е свързана със свободата. Злорадството е безкрайно зависимо от своя обект, аз не мога да злорадствам, ако нямам своя обект, над който издевателствам, над чието нещастие или над чиято ощетеност или уязвеност се радвам. Когато съм злорад, аз съм фиксиран върху обекта и не съм свободен от него. А този обект може да е целият свят.

Цочо Бояджиев: Емоционалната температура е абсолютно противоположна на тази при радостта. Радост от постиженията на другите, но радост и от собствените малки открития. Св. Йероним излъчва радост от това, което самият той извършва в момента, докато злорадството е друго, тягостно усещане, там няма същинска радост.

Калин Янакиев: Да, злорадството е лютиво. Но аз искам да кажа нещо по повод на тази картина, която ни припомни Владимир Градев. Очевидно още нещо е свързано с радостта и за да не се фиксираме само върху детското, което безспорно е иманентна черта на радостта, трябва да кажем, че радостта е свързана и с ентелехия, с онова постигане на целта, с онова попадане в целта, с онова особено умиротворение от достигането до иманентния предел. Това е пък радостта на зрелия човек. Светецът е достигнал ентелехията на човешкото, в картината е изобразена радостта от тази ентелехия, няма повече какво, няма повече тормоз, стремеж и т.н. Аз съм там, където трябва да бъда, и съм в мир, защото съм в мястото, където трябва да бъда. Това е изглежда радостта на мъдреца, мъдрата радост. Тя, в интерес на истината, отново е някаква новост, защото ние никога преди да отидем в ентелехия, не сме в ентелехията, ние винаги сме на път.

Георги Каприев: Понеже си играх тия дни два часа с моя внук, който е на една година, той е по същия начин в ентелехията, когато се смее от някаква глупотевина, която току-що сме измислили двамата. Той звънко се смее, той е точно в тази ентелехия, само че хоризонтът му е малко по-близък от този на светеца, но пък не е чак толкова несравним, защото той с цялото си тяло и душа се радва в този смях, той се изпълва с него, за разлика от нещо, което сме правили преди малко и което не го изпълва. Така е, само че неговият хоризонт е малко по-ненаситен от този на зрелия човек или светеца.

Калин Янакиев: Ако трябва да се върнем на топоса на Рождество, там новината съвпада с ентелехията, защото ангелите вестят единственото ново под слънцето, новината на новината. Но тази новина на новината е краят на една много дълга история, започнала с изгонването от рая и усамотяването на дървото на живота – цялата тази история, в която Авраам роди Исаак, Исаак роди Яков… цялата тази дълга история, на края на която като ентелехия се ражда Христос, Който е Христос Господ. Значи в края на краищата отново имаме едно съвпадение на новината с ентелехията.

Владимир Градев: Но във възвестяването на ангелите и в радостта на малкия Борис има още нещо. Малкият Борис се радва, той се смее в присъствието на дядо си. Говорейки за радостта на св. Йероним, ние я определихме като самоосъществяване, като завършване – ентелехия. Но в присъствието на дядо си и особено на майка си малкият Борис се радва на чувството, че е обичан. По същия начин голямата радост, която идва от възвестеното от ангелите, е, че Бог не е безразличен към света, че Той не е безкрайно далечен. Те това казват – че Бог е с нас, че Бог идва при нас, че Бог обича света, че не зависи всичко само и единствено от нас. Радостта, наред с осъществяването на нашите желания, идва преди всичко от чувството, че обичаме и сме обичани. Затова любовта и приятелството са големите, истинските модуси на радостта, те разкриват, че не всичко зависи само и единствено от нас.

Цочо Бояджиев: Радостта от пълнотата на живота. Владо Даверов има един разказ, който завършва така – малкото дете, което преди заспиване задава въпроса: „Татко, тук ли е мама, тук ли е братчето ми, тук ли е сестричето ми, кучето тук ли е?“. То прави проверка на целия жизнен ресурс, който има, и така заспива радостно и спокойно.

Калин Янакиев: Заспива спокойно… Аз обаче ще възразя на Владимир Градев. Детето все още помни нещо, което е изключително дълбоко метафизическо откритие на християнството. То не гледа непременно дядо си и майка си, така да се каже целият свят е някаква своеобразна ласка, отворена към него, иманентни елементи на която са майката, бащата, дядото и т.н. Аз пък съм виждал как дете се тегли от ръката на майка си, която непрекъснато се тревожи за него. А то не се тревожи от света, то съвсем спокойно може да се откъсне от ръката на майката, може да хукне нанякъде, за него целият свят е доброжелателен. То все още не знае, че трябва да има ръка, на която да се опира, то може да се опре на всичко. И това е от спомена, че този свят е благосъздаден. Ние го знаем като философи – самото съществуване е благо, самото съществуване е оправдано, защото не е тук просто ей тъй на, както Сартровото битие, а е тук, защото Бог е рекъл да бъде. Следователно съществуването е благо и благото е съществуване, тези две неща съвпадат. Според християнството това детето все още го помни и го знае. Поради тази причина то се радва, тъй се да се каже, примордиално, дори когато се разплаче, то се разплаква, защото – ах, каква изненада е това ужилване по коляното, колкото и да е парадоксално. Ние това не го можем вече.

Георги Каприев: Като говорихме за идването на Христа в тази дълга верига, има един такъв израз в Писанието, който се повтаря и който трябва да бъде обмислен – казва се, че Христос дойде в края на времената. Ама как така в края на времената? Та те времената си продължават и след Него, какво им е на времената? Сигурно трябва да попитаме в края на кои времена. Ами в края точно на тези времена, на времената на усета за изоставеност, на времената на възможността за пълно отчаяние. Това са тези времена, в които е цялата тази верига – този роди този, този роди този… – и в които трупаме печал, както е казано, трупаме горчилка, трупаме собствения си неуспех, разбирай на човечеството, но също и моят персонален, успоредно с него. И затова ние, християните, когато честваме раждането на Христа, не просто си спомняме, че на тази дата се е родил Христос. Не, Той реално се ражда сега, всяка година наново Той реално се ражда, действително се ражда. Ето го този край на времената, в който свършва всяка тъмнина и всяка година се ражда с Христа, за да може после с Неговото възкресение и възнесение това да бъде продължено. Има я тази новост.

Владимир Градев: Той се ражда отново, както казва Майстер Екхарт, когато се роди в сърцата ни. Същевременно мисля – и тук сме единодушни, – че Той идва действително, когато се изпълниха времената. Той дава тази пълнота на съществуването, за която говори Цочо Бояджиев – радостта като върховна пълнота, в която могат да присъстват едновременно и детската непосредствена радост, интуитивност, чувствителност, отвореност и съгласуваност с битието, и зрялата рефлексивност на св. Йероним и на възрастния мъдрец. Когато в нашия живот съвпаднат мисъл и чувство, действие и съзерцание, рефлексивност и интуиция, тогава имаме действително тази пълнота на съществуването и тази радост на битието. В крайна сметка непосредствената радост на детето е свързана с любовта, тя се поражда именно в нея. И много по-трудно може да я постигне едно дете в сиропиталище, едно дете, което е лишено от своите родители, от изначалната майчина, бащина или дядова ласка и доверие.

Калин Янакиев: Абсолютно съм съгласен. Не бива да се мисли, че се опитвам да подценявам ролята на страданията в света. Премъдрият дух от пустинята не е глупак, той е лукав и премъдър дух от пустинята и това, което казва, е истина, която може да бъде опровергана изглежда само от раждането на Христос. Но иначе е истина.

И все пак в края трябва действително да подчертаем и това – радостта може да се изпитва самотно, човек може да изпитва радост и сам, в абсолютно уединение, но тази радост винаги го свързва с универсума по особен начин. Радостта е винаги универсална, дори когато я изпитваш в уединение, тя те свързва с битието в най-широкия смисъл, свързва те с другите, с другото и т.н.

В края на краищата се оказва, че тази тема не е чак толкова трудна за обговаряне, макар в началото да ни се стори, че изглежда трудно можем да говорим за такава непосредствена реалност.

Цочо Бояджиев: По-изкусителни изглеждат страданието, болката…

Калин Янакиев: Да, там наистина лесно можеш да задаваш въпроси, но тук можеш да посягаш към дълбинния си опит.

Владимир Градев: Може би, защото самото говорене за нея ни изпълни с радост.

Георги Каприев: Има и друго, ще се опитам да го дам с едно сравнение – в Европа няма по-мрачна предрождественска столица от София. Другите столици, не-Софиите, са изпълнени със светлина, с музика, с добро настроение. Казвам го, за да вляза и в делника. На нас непрекъснато ни се внушава тъкмо обратното на радостта – страданието, престъпленията, всякакви едро- и дребнокалибрени падения на човечеството. За радостта, или както казват журналистите, за добрата новина място сякаш няма, тя е някъде по кьошетата. Може пък и затова да ни се е виждала толкова трудна тази тема, защото непрекъснато ни се внушава липсата на това, за което искахме да говорим и за което говорихме. Аз обаче напук на нашата журналистика и на неосветената София смятам, че радостта има мястото си и то неслучайно е сред нас.

Калин Янакиев: Абсолютно съм съгласен с това и поради тази причина винаги съм се дразнел, когато казват – вижте как на Запад консумативно посрещат Рождество, вижте тези Weihnachtsmarkt[1], тези светлини… Не е вярно. Хората не излизат, за да купуват, не излизат, за да пият вино или хубава бира, каквато винаги могат да пият, те излизат чисто и просто, за да бъдат един с друг, за да поговорят абсолютно неделово, за да излязат в тази светлина. Тази светлина е добро нещо, трябва да признаем това. И аз съм напълно съгласен, колкото и странно да е подобно политическо искане, че като общество ние бихме могли да поискаме в края на краищата малко повече светлина.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Наталия Гончарова, „Радост“, 1914 г.

____________________________

[1] Коледен базар в Германия.

1 коментар

  1. Цитат от Владимир Градев:“…много по-трудно може да постигне любовта едно дете в сиропиталище,едно дете,което е лишено от своите родители,от изначалната майчина,бащина или дядова ласка и доверие.“

    Да,трудно е за сиракът да я постигне,но е възможно,докато за едно дете,чиито родители единствено го МРАЗЯТ е абсолютно невъзможно! То и затова има Закон за защита на детето. Защита от родителите. От кой друг иначе…