0
6565

Психотерапия и екзистенция

Или за избора да бъдеш себе си

Александър Милов, Любов, 2015 г.; снимка Жером Виаван

Три основополагащи книги в областта на психотерапията и екзистенциализма – „Екзистенциална психотерапия“ на Ървин Ялом, „Сън и екзистенция“ на Лудвиг Бинсвангер и Мишел Фуко, „Психотерапия и екзистенциализъм“ на Виктор Франкъл.

Този текст няма претенциите за изчерпателност на многопосочието в литературата за психотерапията и екзистенциалните въпроси. В него ще набележа някои насоки от нейното развитие през произведения-маркери за срещата между терапевт и пациент. Това понякога е върховен синхрон и преживяване като дуенде, друг път е мъчително тъпчене на едно място. Но винаги и от двете страни е направено най-доброто, на което са способни тези двама души в този момент. В Библията се казва, че никоя грижа не може да прибави и лакът над ръста на никого (Мат. 6:27). Но грижите съпътстват ежедневието ни и човек търси пътя за тяхното осмисляне.

В началото на 2018 г. изкушените читатели на психотерапевтична литература и специалистите бяха зарадвани с две основополагащи произведения: „Екзистенциална психотерапия“ на Ървин Ялом и „Сън и екзистенция“ на Лудвиг Бинсвангер и Мишел Фуко. А през 2017 г. бе издаден трудът на Виктор Франкъл „Психотерапия и екзистенциализъм“. И трите книги са преведени на български много по-късно от оригиналите. Това обаче не намалява актуалността на тези фундаментални изследвания. И трите книги внасят своя принос към извечните въпроси за съществуването на човека.

Когато разгърнах първите страници на книгата „Екзистенциална психотерапия“ на Ървин Ялом, силно ме впечатли фактът, че авторът често употребява думата притеснения. Дума, която е човешки-разговорна, за разлика от термини като дисфункция, невротичност или ажитираност. Дума, често присъстваща в изразяването на нашите ежедневни чувства, мисли и действия. В първите четиридесет страници тази дума се повторя многократно, а това те предразполага за среща с един текст, който ще те зачита по един непосредствено човешки начин. Така и става. Още в определението си за екзистенциална психотерапия авторът пише, че тя „е динамичен подход към терапията, който се фокусира върху притесненията, коренящи се в битието на човека“. Това предразполагане безспорно се дължи и на високо професионалния и прецизен превод на преводачката Людмила Андреева, но тук важното е, че авторът не гледа на читателя само и основно като на пациент (лат. pati търпя, страдам), а зачита неговото достойнство на човек, както и правото му и на такива чувства. Самият Ялом декларира, че тази книга е писана и за лаици. Нека казаното дотук не ни подвежда. „Екзистенциална психотерапия“ е фундаментално изследване, узрявало с години в ума на създателя си, ползващо богат емпиричен материал, надграждащо постигнатото от много школи и специалисти. Друго достойнство на изследването, разделено на четири основни дяла, съответстващи на четирите базисни притеснения: Смърт, Свобода, Изолация и Безсмислие, е, че то разглежда тези екзистенциални категории в много детайли и нюанси, както и връзката им с други същностни битийни ситуации. Не е маловажен и фактът, че в обемистия том се цитират и голям брой значими художествени текстове, посветени на екзистенциалните търсения. Ще припомним казаното от Фройд: „А писателите са ценни съюзници и техните прозрения трябва високо да се ценят, защото обикновено те знаят твърде много за нещата между небето и земята, за които нашата школска мъдрост не е и сънувала“.[1]

Още с първите си думи от предговора към текста на Бинсвангер в „Сън и екзистенция“ Фуко е безапелационно категоричен, че няма да пише безсмислен, банален предговор, който да обяснява текста: „Целта на тези въвеждащи страници не е да се възсъздаде, както е парадоксално присъщо на предговорите, онзи път, който самият Бинсвангер прокарва в „Сън и екзистенция“[2]. Тези думи на Фуко подсказват, че сме изправени пред порeдното интелектуално предизвикателство на този автор. Дуетът Бинсвангер–Фуко наподобява отделни солови партии с импровизации в джаза, които следват една след друга. Дори се изкушавах да разгледам тези два текста успоредно, но и това крие голям риск. Затова ще се придържам към класиката, т.е. към темпоралното и логическо създаване на двата текста – първо текста на Бинсвангер и след това предхождащия го в книжното тяло текст на Фуко, който го тълкува и е три пъти по-дълъг от основния текст.

Книгата на Виктор Франкъл „Психотерапия и екзистенциализъм“ събира различни доклади на автора. Името на Франкъл си остава емблема на потребността на човешката воля да търси смисъл в екстремни екзистенциални ситуации. Когато прочетох за пръв път преведените му книги, дълбоко в мен остана един епизод. Негова пациентка му се обажда през нощта и му казва, че има намерение да приключи  житейския си път. В този късен час (в който би могло и да те наругаят) Франкъл говори с нея около два часа. Накрая тя му казва, че не я е разубедил, но му е благодарна, че ѝ е отделил толкова време посред нощ. Човешко, твърде човешко; също толкова човешко щеше да е и ако те отхвърлят. Но той постъпва човешки и отговорно.

Три основополагащи книги в областта на психотерапията и екзистенциализма и всяка по своему търси пътя в отношението човек–човек, пациент–терапевт. Път, нелесен и за двамата, път, нелишен от грешки, път, в който правиш избора да бъдеш себе си. Между тези книги има и други близости – например и Виктор Франкъл, и Ървин Ялом са удостоявани с наградата „Оскар Пфистер“. Оскар Пфистер е виден швейцарски психоаналитик и теолог, който хвърля мост между психологията и религията. Той е сподвижник на Фройд. През 1983 г. Американската психиатрична асоциация учредява награда с неговото име за принос в областта на психиатрията и религията. През 1985 г. наградата е връчена на Виктор Франкъл, а сред другите удостоени с нея са личности като Пол Рикьор и Оливър Сакс. Друга нишка на близост между книгите на Франкъл и Ялом е, че преводачката и на двете е Людмила Андреева, чрез чийто превод и двете книги стигат до българските читатели по най-автентичен и близък до оригиналите начин. И друга прилика долавяме между книгите на Ялом и Франкъл. За книгата на Ялом Роло Мей казва, че е толкова четивна, че докато не я е изчел, не я е оставил. Това го има и при Франкъл, защото в предговора авторът казва, че част от тези доклади са били четени пред аудитория и е запазил разговорния тон. Но не можем да не отбележим и бележката на Франкъл за различията при разглеждането на взаимоотношението психотерапия–екзистенциализъм: „има толкова екзистенциализми, колкото са екзистенциалистите“. Разглеждайки основното в тези три книги ще видим как те влизат в своеобразен диалог една с друга и как основните екзистенциални постановки се преплитат помежду си.

След този кратък анонс за трите книги, ще се спра поотделно и по-пространно на всяка от тях.

Книгата на Виктор Франкъл „Психотерапия и екзистенциализъм“ е сборник статии, писани през годините в специализирани списания или четени пред различни аудитории. Знае се, че логотерапията е известна като третата виенска психотерапевтична школа, наред с фройдистката и тази на Адлер. Франкъл често и почтено е противопоставял постулати от своята терапевтична теория и практика на тези две школи. Дори цитира как самият Фройд, който като достатъчно голям гений осъзнава ограничеността на своята система, признава в писмо до Бинсвангер, че „винаги се е ограничавал до приземния етаж и мазето на сградата“. Ако Фройд изтъква на преден план човешкия стремеж към удоволствие, Адлер – към властта, то Франкъл смята за основополагащ стремежа към „воля за смисъл“ в човешкия живот.

Книгата съдържа текстове, които разглеждат основни принципи на логотерапията в различен контекст. Франкъл обяснява, че още през 30-те години на миналия век въвежда термина екзистенциална анализа като алтернативен на термина логотерапия, която е създал още през 20-те години. Американските автори обаче използват термина екзистенциална анализа и за учението на Лудвиг Бинсвангер, който през 40-те години започва да нарича идеите си Daseinsanalyse. Така за да се избегне двусмислие, Франкъл решава да използва само термина логотерапия. За същността на логотерапията авторът казва: „Логотерапията се занимава не само със съществуването, но и със смисъла – не само с ontos, но и с logos – и тази характеристика може да обясни действената, терапевтична ориентация на логотерапията“. Тя не е само анализ, но и терапия.

Един от важните аспекти на учението на Франкъл е, че човекът, който по природа е несвободен от определени обстоятелства – биологични, психологически и социологически, е винаги свободен да избере позиция спрямо тези условия. Това отваря ново измерение – на ноетичното. Човекът става способен да заема позиция по отношение не само на света, но и на себе си. Това специфично и само човешко измерение той нарича ноологично. Оттук следва и друг важен момент в логотерапията – специфичната човешка способност да се дистанцира от себе си се използва за терапевтични цели (не само в краткосрочна терапия) като техника наречена парадоксално намерение. На тази техника е присъщо доброто чувство за хумор, т.е. хуморът като идеален начин човекът да се дистанцира и издигне над собствената си трудна ситуация.

Второто базисно положение в логотерапията е волята за смисъл. Нея Франкъл противопоставя на волята за удоволствие (Фройд) и волята за власт (Адлер) като производни на изначалната воля за смисъл. Удоволствието е ефект от реализирането на смисъла, а властта е средство за постигане на целта. В тези твърдения, колкото и да е странно, Франкъл и Фройд са близо един до друг. Самият Фройд пише: „Уважението към величието на гения със сигурност е страхотно. Нашето уважение към фактите обаче трябва да бъде по-голямо“[3]. Тук трябва да кажем, отново непредпоставено, как се преплитат при двамата велики учени постановките за човека – Фройд и Франкъл, които са имали толкова различна съдба. В книгата си Франкъл често цитира Гьоте: „Ако възприемаме човека такъв, какъвто е, го правим по-лош; ако го възприемаме такъв, какъвто би трябвало да бъде, му помагаме да се превърне в такъв.“ Вижте колко близко звучат до това думите на Фройд: „И в доброто, и в злото човек може повече, отколкото си мисли“. В различните текстове тезите на Франкъл се дообогатяват и надграждат. В есето „Смисълът на живота“ акцентът е, че до последния си миг животът никога не престава да има или да запазва смисъл. Тук се поставя и въпросът за т. нар. екзистенциален вакуум и екзистенциалната фрустрация, които се наблюдават често. Ще видим в книгата на Ялом как е разгледан от него този въпрос като екзистенциална изолация. Този текст на Франкъл завършва с апотеоз на смисъла на живота. Франкъл използва думите на един височинен психолог, както го нарича (за разлика от дълбинния), че „идеалите са самата същност на оцеляването“. И това са думи не на психиатър или психолог, а на… астронавта полковник Джон Х. Глен-младши – наистина „височинен“ психолог.

В статията „Логотерапия и екзистенциализъм“ началната точка е, че може да се говори за съвременно преосмисляне на въпросите, свързани с екзистенция и терапия. Франкъл изтъква, че смисълът не е само в реализирането на творчески потенциал, нито чрез работа и любов (твърдението на Фройд). Той казва, че не трябва да се пренебрегват трагичните преживявания в живота, оформящи „трагичната триада“: страдание, вина, преходност. Според него пациентът се отчайва не от страданието, а има ли страданието смисъл и човек би поел на раменете си всяко страдание1 доколкото вижда смисъл в него.

В книгата си Франкъл разглежда още теми като „Психиатрията и търсенето на смисъл от човека“, „Логотерапията и предизвикателството на страданието“, „Психотерапия, изкуство и религия“. Изводът на автора е, „че търсенето на смисъл не е патологично, а е по-скоро най-сигурният знак, че той наистина е човек“.[4]

За втората книга – „Сън и екзистенция“ на Бинсвангер и Фуко, на пръв поглед бихме казали, че е локализирана върху един по-тесен въпрос. Но само на пръв поглед. Сънят в психоанализата и психотерапията е достатъчно всеобемащо понятие и факт. Още от античния Пиндар идва твърдението, че „човек е сън на сянка“. Дали нашето съществуване на е просто един сън, а нашите възприятия – една холограма. Текстът на Бинсвангер е пропит с много поезия и чувство. Началото му е изключително драматично, поетично и въздействащо – такова, от което спира дъхът. Той те стъписва. И е трудно да се събереш отново. Дори не знаеш къде си. Това сън ли е или самият живот. Някъде на ръба. Такива текстове не се срещат всеки ден. Не можеш да останеш до първо и единствено четене, но нямаш сили и да го повториш. Словото и визията те обсебват, просмукват те естетически.

Ето началото: „Когато внезапно, насред страстно отдаване или очакване, очакваното ни измами и светът отведнъж стане толкова „различен“, че – изтръгнати от корен – загубим опората си в него, по-късно казваме, спомняйки си онзи момент откъм отново намерената твърда почва, че навремето сме „паднали от небесата като ударени от гръм“.[5] Този пасаж, изключително точен, е поетически ефектен и общовалиден за много екстремни екзистенциални ситуации. В следващите редове Бинсвангер ще търси отговор на въпроса къде да причислим това поетическо сравнение – към логиката или поетиката, и дали не бихме „подминали интимната същност на поетическото сравнение“, защото това е зад логиката и поетическия израз – „то лежи в дълбинните основи на нашата екзистенция, там, където жизнено-духовната форма и жизнено-духовното съдържание, все още неразделни, очакват искрата, която възпламеняващо ще ги разцепва“.[6]

Впечатлението, че става дума за един изключително интимно-интуитивен подход е валидно за целия текст на Бинсвангер. Той пленява с прозренията си, които граничат с религиозен екстаз, с усет за единение и всепроникване на Битието. Ето го и обобщението: „Същото падане и издигане, като основа на нашето Dasein (човешкото биване-в-света), крепи и всички религиозни, митични и поетични представи за небесното възвисяване на духа и за земната тежест на тялото.“[7] Така поезията, митът и сънят, а не толкова науката и философията, са давали отговор. Отново се сещаме за Фройдовите думи, че писателите са ценни съюзници и че се мъчат да опишат душевните състояния на своите герои с помощта на сънищата им. Изходната точка на разгърнатото по-нататък търсене на допирните точки между сън и екзистенция в текста на Бинсвангер е: „сънят, който на свой ред не е нищо друго, освен определен начин на биването-човек изобщо.“ Текстът разглежда пространно как се тълкува в античността мотивът за падане и издигане, в частност на една птица, както и се акцентува, основавайки се на Хусерл и Хайдегер, че издигането и падането е основа на нашето Dasein. В сънищата падането и издигането има според тълкуванията на Фройд еротична окраска. В края на текста авторът се връща на началния образ за безпаметното разочарование да паднем от небесата, като постулира: сънуването означава – не знам как ми се случва. Тук се срещат животът и сънят – сънувайки, човекът е функция на живота, будувайки, той прави история на живота. Бинсвангер завършва своя опус с акорда: „…понеже не знаем къде започва животът и сънят, затова в хода на живота отново и отново ни се напомня, че е отвъд човешките сили да бъдеш в най-върховния смисъл този отделен човек“.

Как Фуко тълкува този толкова поетичен текст на Бинсвангер в три пъти по-обширен текст, превръщайки го не само в тълкуване, а в своя самостойна оригинална творба? Още в първите страници Фуко декларира, че „биването-човек (Menschensein) е не друго, а действителното и конкретно съдържание на онова, което онтологията анализира като трансцедентна структура на Dasein, на присъствието в света”. Фуко посочва, че екзистенциалната анализа на Бинсвангер избягва априорното разграничаване между онтология и антропология. Авторът посвещава една глава на детайлен анализ на две изключителни произведения – „Тълкуване на сънищата“ на Фройд и „Логически изследвания“ на Хусерл, публикувани през 1900 г. Фройд изпълва света на въображението с Желанието, а Хусерл очертава символния факт по начин, съвършено различен от този на психоанализата.

В своя текст Фуко прави извод, изхождайки от намерението на Бинсвангер да изследва конфронтацията Фройд/Хусерл, че психоанализата никога не е успяла да накара образите да говорят; докато феноменологията е успяла да накара образите да говорят, но не е дала на никого възможността да разбира техния език. В това Фуко вижда една от основните теми на екзистенциалната анализа. Той настоява, че според Бинсвангер значещата стойност на съня не е вече по мярката на психологическите анализи и това той преоткрива в сънищата на своите болни. Фуко припомня и Хераклитовата теза, че „будният човек живее в един свят на познанието, а онзи, който спи, се е обърнал към света, който му е собственоприсъщ“.[8] Тази тема пронизва цялата литература и философия.

Друга тема, която подхваща Фуко, е, че онова, което човек среща най-дълбоко в съня си, е своята смърт. Едно от достойнствата на текстовете на Бинсвангер е, че в тях може най-добре да се долови същината на субекта на съня. Има и един възлов момент – сънят осветлява най-фундаменталните значения на екзистенцията, например свободата (ще видим как се тълкува това значение при Ялом). Фуко набляга, че тъкмо сънят е адекватно отражение на екзистенцията и нейно проявление. Тук не можем да изчерпим всички заслуги на Бинсвангер, които изтъква и Фуко в своя опус, но финалното му признание е, че се е опитал да извади наяве онова, с което трудът на Бинсвангер относно съня може да допренесе за едно антропологично изследване на въображението. Oтново искам да обърна внимание, че предговорът на Фуко е задълбочена и значима самостойна творба върху въпросите на съня и екзистенцията.

Книгата на Ървин Ялом „Екзистенциална психотерапия“ е най-пространното изследване сред посочените три книги. Тя се занимава с четири базисни притеснения: Смърт, Свобода, Изолация и Безсмислие. Първият базисен конфликт е напрежението между неизбежността на смъртта и желанието на човека да продължи да съществува. Свободата се свежда до отговорността на човека за неговите действие, до това, че той е автор на собствения си свят. Междуличностната изолация се свежда до базисната истина, че всеки от нас влиза в съществуването си сам и трябва да си тръгне от него сам. Четвъртото базисно притеснение е, че всеки сам трябва да конструира собствения си смисъл в живота. Тези четири базисни притеснения изграждат корпуса на екзистенциалната психодинамика.

Ялом обръща внимание на това, че екзистенциалната психотерапия до голяма степен е бездомник и не „принадлежи“ на никое място. Екзистенциализмът по принцип не се поддава лесно на обяснение. Но екзистенциалната традиция е неостаряваща и няма голям мислител, който да не се е занимавал с въпросите на живота и смъртта. Тук са и Киркегор, и Камю, и Сартр, и Унамуно, и Бубер, и Бинсвангер, и Франкъл, и Роло Мей… А и няма човек, който да не е погълнат и да не посвещава известно време на екзистенциалните въпроси. За Ялом най-точно е твърдението на Бинсвангер: „Няма едно-единствено пространство и време, а толкова пространства и времена, колкото са хората“. Акцентът на Ялом е, подобно на Фройд, че писателите и „истината на литературните герои ни трогва, защото е наша истина… те са унищожително честни колкото клиничните данни.“[9]

Първата част на книгата започна с този драматичен акорд – смъртта. Това е тема трудна, депримираща и докато се чете, и когато се анализира. Защо Ялом започва книгата си с частта за смъртта можем само да се догаждаме. Кардинално и безапелационно. Със същия успех би могло да се започне и със Свободата или с Изолацията и Безсмислието. Но Ялом започва със Смъртта. Като че ли чуваме Бетовеновата Пета симфония и чукането на съдбата. Същата асоциация имах и с началния текст от Бисвангер. Признавам, че тази глава я прочетох последна, започнах със свободата. Първата част е най-обширна и Ялом я структурира в четири подглави: страхът от смъртта играе основна роля във вътрешния ни опит, тук той разглежда темата за живот, смъртта и тревожността. Втората подглава е посветена на това как детето приема смъртта и как то се справя със своите страхове. Третата – на нашите защити срещу съзнанието за смъртта. А четвъртата разглежда подхода към психотерапията, който се конструира на съзнанието за смъртта.

Още в началото Ялом обобщава, че „нагласите ни към смъртта влияят върху начина, по който живеем и растем, както и върху начина, по който се препъваме и се разболяваме“[10]. Макар че физическата природа на смъртта разрушава човека, идеята за нея го спасява. След този, на пръв поглед, парадокс Ялом се спира на възгледите на Хайдегер и Фройд (макар че при него разсъжденията върху тази тема са ограничени). Тревожността от смъртта е интерпретирана и от Ясперс, Киркегор и Тилих. Богатият клиничен опит на автора го насочва и към темата за пренебрегване на смъртта в психотерапевтичната теория и практика. Значително място е отделано и на това как тревожността от смъртта се преработва в клиничните случаи на Фройд, известни като „Петте случая“. Изводът на автора е, че въпреки своята далновидност, бащата на психоанализата пренебрегва очевидни аспекти от вътрешния свят на човека и това се дължи и на теоретични, и на лични причини.

Подглавата „Понятието за смъртта при децата“ е един от значимите приноси на Ялом в тази област, доколкото литературата по този въпрос е оскъдна. Ялом пространно разглежда как се променя тревожността у децата в различните периоди на растеж. А също и въпроса за това как липсата на абстрактно мислене и на способност за вербално изразяване у по-малките деца ограничават възможността за опознаване на живота и крайността на човека. Предубедеността на възрастните е друга съществена пречка. Авторът се спира на много случаи, когато детето се сблъсква с този екзистенциален проблем и със оскъдния си житейски опит и ограничения вербален запас се мъчи да проникне в така тайнственото и същевременно страшно събитие. Той споделя твърдението, че всеки от нас има интуитивно познание за смъртта от най-ранна възраст. Други автори твърдят, че детето е твърде ангажирано с живеенето и играта и изтласква тревожността за крайността на човека. Тук, разбира се, се отдава дължимото на Мелани Клайн и Уиникът за детските страхове и справянето с тях.

В предпоследната част от главата за смъртта Ялом споделя как тази тема се интерпретира в психопатологията. И като последен акорд в този опус Ялом поставя въпроса за „Смъртта и психотерапията“. Тук авторът споделя и един ефективен метод: пребройте благословиите си. Ялом не е нито първият, нито последният, който настоява, че в гранични житейски ситуации човек прави преоценка на изминатия път, вижда крайността на жизнения си цикъл и изпълва с ново значимо съдържание оставащите дни.

Втората част на книгата разглежда различните аспекти на Свободата. Според един от тях например децата и психотичните пациенти имат потребност от структура и граници, в противен случай свободата ги разстройва или ги довежда до паника. Друга насока на изследването е отношението между средата и личната свобода. Тук Ялом постулира: „Върховната задача на терапевта е да помогне на пациентите да разтълкуват по нов начин онова, което не могат да променят“. Авторът разглежда и така важния въпрос за отговорността и екзистенциалната вина. Тук се изтъкват приносите на Киркегор, Хайдегер, Паул Тилих, Роло Мей – вината е фундаментална част от Dasein. Изводът на тези философи би бил, че човек разпознава кога е реализирал потенциала си чрез вината, тревожността и призива на съвестта.

За книгата на Ялом е характерно, че всички изводи се правят на базата на практиката му като терапевт, както и на емблематични образци в световната литература. Когато говори за екзистенциалната вина, Ялом се позовава на Кафка и на неговата творба „Процесът“. Пространно се разглежда и съотношението отговорност-воля и действие. Отделено е място и на Желанието, по-точно на дълбоката неспособност на някои хора да желаят. Акцент е поставен и върху вземането на решение за промяна на бъдещето и решенията като „атомите на битието, което създаваме“[11]. И един краен парадокс, изказан от Ницше, че едва след като напълно е обмислил самоубийството си, човек започва да приема живота си сериозно.

Особено вълнуващи са страниците, които Ялом посвещава на отношенинието пациент-терапевт. Доверието, уважението, самоуважението са от ключовото значение за промяна, за да стигне пациентът до извода, че никой друг не може да ни промени или да се промени вместо нас. Въпреки че промяната е бъдещо дело, в психотерапевтичната история доминира миналото като оформящо патологията и това има своите корени още в археологическата реконструкция на Фройд. Тази част от книгата на Ялом за свободата завършва с иносказателността и метафоричността на винаги остроумния Марк Твен: „Когато бях на седемнадесет години, бях убеден, че баща ми е проклет глупак. Когато бях на двадесет и една години, бях изумен колко много е научил старецът за четири години“.[12]

Третата част е посветена на Изолацията. На въпроса: „Що е екзистенциална изолация?“, отговорът на Ялом е: „непреодолимата пропаст между индивида и всяко друго същество“. Трябва да отбележим, че авторът отделя двойно повече страници за първите две екзистенциални притеснения – смърт и свобода, сравнени с тези, в които разглежда изолацията и безсмислието. И тук на помощ идва писателят Томас Улф с автобиографичния си роман „Погледни към дома, ангеле“. По маниера бебе, размишляващо още от люлката, този роман се родее с „Автобиографията“ на Нушич или с „Преди да се родя“ на Ивайло Петров. Прийом на модерността и саморефлексията. В центъра на авторовото внимание са въпросите за смъртта и екзистенциалната изолация, включваща факта, че никой не може да умре вместо нас, както и самотата да бъдеш родител на самия себе си. Отново се напомня, че отговорността значи авторство (Сартр).

Ялом обяснява, „че екзистенциалната изолация предизвиква силно дискомфортно субективно състояние и – както в случая с всяка форма на дисфория – не се търпи от човека дълго. Несъзнаваните защити „работят“ върху нея и бързо я погребват – извън обсега на съзнателния опит“.[13] Тук се разглежда свободната от потребност любов, илюстрирана от тезите на Бубер, Маслоу, Франкъл и Фром. Неминуемо става дума и за секса, за сексуално компулсивните хора. Ялом щедро споделя своя терапевтичен опит в глава, наречена „Наръчник за разбиране на междуличностните отношения“. Споделя и една от максимите, които е научил в началото на своя професионален път: „Взаимоотношението е това, което изцелява“, и ни разкрива как се постига това. Авторът отделя място на различните тълкувания, ролята и рисковите при преноса, който винаги се създава между пациент и терапевт.

Четвъртата част е озаглавена „Безсмисленост“. Тази тема безспорно се пресича с въпросът, който има множество форми: Какъв е смисълът на живота? Какъв е смисълът на моя живот? Защо живеем? Защо сме поставени тук? За какво живеем? С каква цел живеем? Авторът цитира автобиографичен фрагмент от „Изповед“ на Лев Толстой за неговите лутания в света. Разсъждава пространно върху идеите на Сартр и Камю, но най-голямо място отделя на логотерапията на Виктор Франкъл и неговите приноси към тази тема. Ялом ни припомня и извода на Франкъл: страданието може да има смисъл, ако променя човека към по-добро. И още – дори когато няма надежда за бягство от страданието и смъртта, има смисъл да покажеш пред другите, пред Бог и пред себе си, че можеш да страдаш и да умреш с достойнство. Силни думи, които не се забравят и дават куража да издържиш. Ялом отделя място и на взаимовръзката на смисъла на живота и останалите три базисни притеснения. Видяхме, че тези условно разделени четири базисни притеснения в книгата на Ялом – Смърт, Свобода, Изолация, Безсмисленост – се преплитат и взаимодопълват.

Тук е мястото да припомним, че между трите разгледани книги: Виктор Франкъл „Психотерапия и екзистенция“, Лудвиг Бинсвангер и Мишел Фуко „Сън и екзистенция“ и Ървин Ялом „Екзистенциална психотерапия“, съществува голяма близост – те са сложно, но и естествено преплетени и взаимоцитиращи се. Основният въпрос, който си задават и трите книги, е как човекът, в частност във взаимоотношенията с терапевта, да израства и да се стреми към избора да бъде себе си.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Литературовед в Института за литература на БАН. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др. 

На главната страница: Чихару Шиота, Паметта на книгите, 2011 г.

[1] Фройд, Зигмунд. Налудната идея и сънищата в новелата „Градива“ – Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература: София, 1991, с. 258.
[2] Бинсвангер, Лудвиг, Мишел Фуко. Сън и екзистенция. – КХ, Критика и хуманизъм: София, 2018, с. 11.
[3] Франкъл, Виктор. Психотерапия и екзистенциализъм – София: Леге Артис, 2017, с. 22.
[4] Пак там, с. 102.
[5] Бинсвангер, Лудвиг, Мишел Фуко. Сън и екзистенция. – КХ, Критика и хуманизъм: София, 2018, с. 121.
[6] Пак там, с. 122.
[7] Пак там, с. 126.
[8] Пак там, с.60.
[9] Ялом, Ървин. Екзистенциална психотерапия. – София: Колибри, 2018, с. 31.
[10] Пак там, с. 41.
[11] Пак там, с. 350.
[12] Пак там, с. 367.
[13] Пак там, с. 381.

Още по темата:
Виктор Франкъл, „Човекът в търсене на висш смисъл“
Людмила Димова, „Виктор Франкъл: психотерапия и религия“
Светлозар Василев, „Eкзистенциална психотерапия“
Катя Атанасова, „Да обичаш съдбата си“