Символизмът е едно от основните литературни течения в българската литература на ХХ век. Именно той е лицето на българския модернизъм. И макар да получава импулси от руския, германския и полския символизъм, той е на първо място онова българско литературно пространство, в което френската култура се е намесила с най-голяма сила.
В края на октомври 2020 г. в издателство „Soupirail“ в Нормандия излезе антологията „Des âmes vagabondes“ („Скитнически души“) – антология от 260 страници, включваща най-емблематичните български символисти от първата половина на ХХ в. Изборът на стиховете, биографичните бележки и техният превод са дело Красимир Кавалджиев, благодарение на когото френскоезичният читател ще има възможността да се запознае с една непозната за него страна на европейския символизъм. Четиринайсетте „скитнически души“ са: Пенчо Славейков, Иван Андрейчин, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Сирак Скитник, Вен. Тин, Екатерина Ненчева, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Дора Габе, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Христо Смирненски.
Предговорът е дело на известния белгийски поет Вернер Ламберси. Предлагаме ви българския оригинал на послеслова, написан от Йордан Ефтимов.
Българският символизъм като основно лице на модернизма в България
Случва се така, че символизмът е едно от основните литературни течения в българската литература на ХХ век. Именно той е лицето на българския модернизъм. И макар да получава импулси също от руския, германския и полския символизъм, българският символизъм е на първо място онова българско литературно пространство, в което френската култура се е намесила с най-голяма сила. Това ще е изненада за много читатели във Франция. Българският символизъм е последван от времето на експресионизма, който се превръща в лицето на авангардизма. Италианският футуризъм, холандският конструктивизъм, френският сюрреализъм оказват много по-слабо влияние върху българските поети от влиянието, което в началото на века им оказват френските и руските символисти. А след Първата световна война никое влияние не може да се сравни с това на немските поети експресионисти. Това е най-общата схема на българската литературна история и тя показва и кои са двата най-влиятелни западноевропейски езика и култури в едно културно пространство, развивало се относително затворено в рамките на Османската империя чак до 1878 г., когато се създава първата модерна българска държава.
Но след 1946 г. за повече от четири десетилетия българското общество попада под политическия похлупак на руския комунистически проект и това неизбежно се оказва много важна промяна и по отношение на българската културна история. Символизмът с неговите духовни ориентири Шопенхауер, Ницше, Блаватска и с резигнираността му по отношение на социалното задълго не се гледа добре. И в средното училище, и дори в академичната историческа наука за него не е насърчително да се говори и пише, а символистичната поезия е смятана за „упадъчна“.
Добър пример за положението на поетите символисти като нежелани е например този коментар за Пенчо Славейков: „Славейков не е съзнавал, че е духовен баща на символистите, със своята борба за едно антиреалистично и антидемократично, от една страна, и индивидуалистично и формалистично, от друга страна, изкуство“[1]. Истина е почти всичко казано в това изречение – и че Пенчо Славейков е предходник на символистите, сам повлиян от символизма, и че създава антиреалистично изкуство. Но не и антидемократично – поне не както сам разбира нещата поетът, за когото мистичният „народен дух“ е съществен компонент във всяка истински значима творба. За стихотворенията на популярни поети като Пейо Яворов и Николай Лилиев дори се говори така, сякаш са писани от самородни гении, незапознати със случващото се в литературата на Западна Европа.
Едва след 1990 г. българският символизъм отново се превръща във важна тема на културната общественост – излизат най-сетне антологии именно на българския символизъм, а не на поети от първата половина на ХХ век, публикуват се монографии на изследователи. И творчеството на онези поети, в което окултизмът просветва като жилки в тъканта на стихотворенията, отново става видимо.
Всъщност разглеждан като културноисторическо време, българският символизъм има два основни етапа – времето на силното повлияване от френските поети и немските философи в самото начало на века, между 1905 и 1916 г., когато се появяват и списания като „Бисери“ и „Из нов път“, популяризиращи литературата на модернизма, и времето на зрелия български символизъм, 20-те години, когато се създават най-сложните символистични творби, но вече в силна конкуренция със социално ангажираните авангарди.
Антологията, съставена и преведена от Красимир Кавалджиев, съдържа тези колизии, но ги събира в розета. От нея могат да се извлекат достатъчно добре тенденциите в една неособено позната във Франция източноевропейска литература, да се усети колко значим е бил контактът на българските поети преди един век с френската словесност, а заедно с това да се изпита и естетическа наслада от прочита на самите творби.
Съществуват много начини да се говори за символизма, но една от най-обобщените формули на естетическата му идеология дава Гюстав Кан: „Същинската цел на нашето изкуство е да обективираме субективното (екстернализация на Идеята), вместо да субективираме обективното (природата, видяна през очите на темперамента)“[2]. Включените тук стихотворения го потвърждават изцяло. Но с един акцент, който е особено важен и за който френският читател едва ли подозира – символистичната поезия се превръща в очите на българите в синоним на най-съвършена литература, в Литературата, Чистата литература. Това е различен образ от образа, който французите имат за значението на това течение. Българските читатели може и да не са чували дори, че е имало парнасизъм, а за сюрреализма да имат най-обща представа. Но за тях тъкмо символизмът е най-високата точка на поетичното и до ден днешен.
Но кои са все пак най-съществените черти на българския символизъм? Когато говори за френската литература, Артър Саймънс пише: „При Вилие дьо Лил-Адам драмата въплъщава духовните сили, при Метерлинк не само въплъщава тях, но и далечния звук на техните гласове. Това са все опити да се избегне старото закрепостяване за реториката, старото закрепостяване за външното. Описанието е изпъдено, за да могат красивите същности да бъдат събудени, магически; обичайният ритъм на стиха е разчупен, за да могат думите да полетят на ефирни крила“[3]. Това би могло спокойно да бъде отнесено към най-общата атмосфера и на българския символизъм. Той идва като могъщо обръщане към вътрешните светове на човека, които обаче не са монади, а именно светове. Макрокосмос в рамките на микрокосмоса. Българският символизъм е първото открито обръщане към европейския модернизъм, но и първото цялостно отваряне към европейската култура, прониквала дотогава вторично чрез преводи от руски, гръцки и сръбски.
Както във Франция и в България символизмът е немислим без бунта срещу позитивизма и натурализма, без обръщането към окултното „знание“. Българският символизъм е и движението, въвело активно темата за модерния човек с неговия амбивалентен град (техника, тълпи, популярна култура). Както и еманципаторско движение за автономност на литературата. Символизмът е първата идеология в литературата, която пледира за транснационален символен пазар. Но първото най-често споменавано във връзка със символизма понятие е музиката. И разбира се – Вагнер (но като френски мит). Второто понятие е мълчанието. И разбира се – то е като запазена марка за Метерлинк. Но присъства толкова силно при български поети като Николай Лилиев. Според Лоурънс Портър, който е автор на влиятелна книга върху поезията на Бодлер, Верлен, Рембо и Маларме, занимаваща се с текстове, писани и публикувани между 1851 и 1875 г., символизмът не е нито движение, нито система, а само „израз на кризата на доверие в поезията като комуникативен акт“[4].
Третият белег на символизма е теорията за съответствията, която навсякъде из световната поезия се разпространява след едноименния сонет на Бодлер (1857), но също и чрез „Разбулената Изида“ на Елена Блаватска (1875) и „Великите посветени“ на Едуар Шюре (1889). А теорията за съответствията веднага отвежда и към прераждането (метемпсихозата). Ако добавим и прераждането, ще установим една много добре очертана концепция за Спасението, която в началото на века и по време на националните катаклизми около Балканските войни и Първата световна война има популярност сред интелигенцията и се явява реален конкурент на социалните утопии, постигнали далеч по-голяма популярност в средите на тази социална прослойка.
За символизма е невъзможно да се говори и без синестезията. Например Теодор Траянов е бил предмет на силни нападки от страна на критиката на своето време именно заради синестезията. Най-силната фигура в българското езикознание от първата половина на ХХ век проф. Стефан Младенов посвещава специален голям текст срещу опасната и упадъчна символистична поезия, в който се фокусира върху синестезията и екзотизмите при Траянов като изпълнители на една и съща функция на носители на ненационалния и непсихологичен символ[5]. Пейо Яворов също е критикуван заради синестезията. Всъщност и до днес двете имена, които в българското колективно съзнание се състезават за титлата архисимволист са именно тези на Яворов и Траянов. До това се е стигнало, разбира се, именно заради литературната критика и нейните спорещи „партии“.
Един от съвременните историци на френския символизъм твърди: „Нестабилността на етикета „символизъм“ не е скорошно откритие на литературознанието“[6]. Това се отнася и до българския символизъм. Но слава богу, тази антология цели да направи първо цялостно представяне на българския символизъм пред френската публика, а не да реши окончателно нерешими литературноисторически дилеми. Според същия изследовател в крайна сметка символизмът не е нищо друго, освен „продуктивно кривочетене, което поетите правят на музиката“[7]. Това е толкова важно и за българската символистична поезия.
Вярвам, че френските читатели ще изпитат удоволствие от текстовете в тази антология като от образци на една периферна европейска култура, намираща свои устои и в модернизма и нелишена от свое самочувствие. Но те ще могат чрез нея да видят по-отчетливо и спецификите на френскоезичния символизъм – както когато видим как който и да било чужденец е взел от нашата култура като най-скъпоценно нещо конкретно, което дотогава сме възприемали като само една черта на собствената си красота.
5 август 2020
Йордан Ефтимов, Нов български университет, София
На главната страница: Иван Милев, „Безсъница“, 1920 г.
______________________
[1] Каролев, Ст. Пенчо Славейков – критически бележки за идеологията и творчеството му. В: Развитие на българската литература. Сборник статии под редакцията на Пантелей Зарев и Огнян Бояджиев, т. II, С., БП, 1952, с. 204.
[2] Kahn, G. Réponse des Symbolistes. – L’Evénement, 1886, 28. September, p. 3. Цитирам по английския превод в Chipp, H. Theories of Modern Art. Berkeley, 1970, p. 50.
[3] Symons, A. The Symbolist Movement in Literature. New York, E.P. Dutton and Co., 1919, р.8.
[4] Porter, L. The Crisis of French Symbolism. Ithaca, Cornell University Press, 1990.
[5] Младенов, Ст. „Декаденти и семковщина“. – сп. „Листопад“, 1924, кн. 9–10.
[6] Acquisto, J. French Symbolist Poetry and the Idea of Music, Aldershot, Ashgate, 2006, p. 7: The instability of the label „symbolism“ is not a recent critical discovery.
[7] Ibid, p. 9.
