0
1196

Романистката

Тази година писателката Емилия Дворянова навърши кръгла годишнина. Проф. Михаил Неделчев ѝ посвещава своя литературен портрет, отпечатан в току-що излезлия юбилеен сборник в нейна чест със заглавие „De profundis или при основанията на литературата“, продготвен от Департамент „Нова българистика“ на НБУ за издателство „Парадигма“.

1.

Емилия Дворянова е романистка в най-пълния смисъл на думата. Дори и в някои от по-късите си неща (всъщност те са само няколко и са нещо като отпаднали „вставни новели“, които са били част от първите варианти на романите ѝ) тя мисли романово. Пространните ѝ фрази – мощно загребващи разнородни полоси от действителността и от вътрешните светове на персонажите, и които са всъщност цели фрагменти и дори масиви – могат да бъдат присъщи само на романа, не на разказа. Всички стилови и тематични характеристики на нейната проза са романови – дори ако обособим фрагмент от целия текст.

Емилия Дворянова е всред най-видните представители на създателите на новия български роман, на големия български бум в романа от последните петнадесет години – наред с нови белетристи като Герги Господинов, Керана Ангелова, Алек Попов, Теодора Димова, Владислав Тодоров, Милен Русков, както и с продължаващия да създава ярки романи на съвременна тема писател от по-старото поколение Владимир Зарев, с изявилия се с цяла силна поредица романи съвсем напоследък поет Недялко Славов, с представилия се с два романа-бестселъри Захари Карабашлиев, с работещите в мечтана медитеранска тематична насока Христо Запрянов, Александър Секулов и Яна Букова… Тази авторова поредица на съвременни създатели на романи може да бъде продължена поне с още седем-осем имена на още по-млади писатели – от Николай Грозни и Ангел Игов до Момчил Николов, Богдан Русев, Васил Георгиев и Яница Радева. Всред целия този наистина огромен текстови масив от романи, който ние вече се опитваме да подреждаме, да мислим и литературноисторически, творбите на Емилия Дворянова са пределно видими, открояващи се, светят с оригиналността си.

Стилът на нейните романи винаги е разпознаваем, въпреки че всеки от ритмично излизащите на четири-пет години романи е с твърде различна тематика, въпреки че тя не пише в цикли, в дори далечно свързващи се трилогии; тук няма пренасяне на персонажи и мотиви от книга в книга – така често срещано в съвременната ни литература. Може би единственото, което най-общо обединява романите ѝ, е централният женски персонаж с неизменно втренчените в него мъжки свят, мъжки поглед, конкретната мъжка гледна точка, чувствено зависимия до болезненост мъж. (Най-ясно такава констелация от взаимопоставеността на основните персонажи се откроява в новелата с ренесансов любовен сюжег „La Velata“, в софийския роман „Госпожа Г.“ и в късия синтетичен „музикален“ роман „Концерт за изречение“.) Но тези доминиращи женско-мъжки релации не предполагат типово възпроизвеждана фабулна основа; сюжетните осъществявания в романите са пределно оригинални, съвсем не са вариативни. Уникална е винаги и идейно-емоционалната атмосфера на всяка творба. И с това Емилия Дворянова се отделя рязко от общата българска литературна среда: за добро или за лошо, мнозинството от българските писатели кръжат в своя си реален или фикционален регион, дълбаят в социалните стилове на някаква сторила ги зависими общност с нейните езици, пишат често сякаш продължения на предишната си книга.

С издаването на последните си два романа – „При входа на морето“ (2014 г.) и „Мир вам“(2018 г.) – Емилия Дворянова стана автор на седем публикувани романа. (Според собственото си свидетелство тя е написала първия си роман на 16 години. Той е останал, естествено, непубликуван.) И тези нейни нови книги са очаквани като важно духовно послание от лично нейната си, а и от по-широка читателска аудитория; нарастват споровете всред почитателите – коя нейна книга е най-добрата – дали последната или някоя от предишните. Премиите също показват как се движат тези нарастващи позитивни оценки: още вторият публикуван роман „PASSION или Смъртта на Алиса“ получава през 1996 г. наградата за литература „Огнище“; „Земните градини на Богородица“ получава голямата награда за българска художествена литература „Христо Г. Данов“ за 2006 г.; „При входа на морето“ е роман на годината за 2015 г. на престижния конкурс на Националния дарителски фонд „13 века България“, като същата творба печели и първа награда за проза в конкурса на Портал „Култура“. Междувременно следват и международни успехи и утвърждаване на писателски престиж в редица страни по света. Проф. Мари Врина от Париж превежда и издава за френската публика „Алиса“, „Градините“ и „Госпожа Г.“ и популяризира чрез манифестно работещи в подкрепа на това творчество предговори и послеслови; белетристката има вече няколко много успешни турнета из Франция за срещи с разнородни аудитории. През 1999 г., при паметното участие на България като „фокусна страна“ на международния Лайпцигски панаир на книгата, тя бе една от активните участнички при представянето на авторките на новото „женско писане“ в българската литературна култура (помня красивото ѝ присъствие в лайпцигските литературни кафенета – редом с големия поет Николай Кънчев). През 2013 г. Елица Костова преведе за едно издание на английски език „Концерт за изречение“. А в 2016 г. на руски език в столично издателство, като номер от проекта „Новият български роман“, бяха публикувани, събрани в един том като една „дилогия“ „Концерт за изречение“ и „При входа на морето“ (в превод на Зоя Карцева; и отново вълнуващи читателски срещи в Москва и Санкт Петербург). Творчеството на Емилия Дворянова е познато чрез различни фрагментарни публикации и в страни като Полша, Унгария, Германия. Чуждестранни млади българисти вече са писали дипломни работи и курсови разработки върху нейните книги. И тази рецепция в чужбина е в плодотворен диалог с българския критически прочит на романите. А за творчеството на Емилия Дворянова не може да се пише лековато и безотговорно (както често се случва в съвременната рецензентска практика), защото самите тези романи са много „умни“, защото носят във висока степен своето самосъзнание, защото самата романистка разсъждава мъдро за тях и понякога предзадава или дори коригира леко назидателно интерпретациите. При всички представяния и обсъждания на нейните книги, писателката наблюдава и слуша вдадено говорещите, не реагира нервно на зле обмислена фраза, но леко ироничният ѝ поглед говори достатъчно за преценката ѝ за чутото. (Знаем, погледът, втренченото гледане, но и проникващо-разбиращото наблюдаване, е толкова важен централен образ в ред творби, преминаващ през сложни трансформации мотив.) За критика едно такова писателско поведение е голямо предизвикателство. Критикът (лошият) не винаги обича умните писатели.

2.

Освен име на мощна романистка, Емилия Дворянова има престижа и на видна академическа фигура. Тя е хабилитиран преподавател по творческо писане в най-модерното либерално висше училище в нова България – Нов български университет. При това, нейната хабилитация се основава на романовите ѝ текстове, солидно метатекстово „удвоени“ от специално написан труд върху изкуството на романа. (Този щастлив „прецедент“ стана възможен, благодарение на готовността на създателя на Университета проф. Богдан Богданов да приема предизвикателства и да не се бои от разнообразието.) При двете си основни дейности – писането и нъсърчението за другите да пишат – Емилия Дворянова гради култа към самоценността на Словото. И нейните възпитаници от школи и курсове неизменно са разпознават ако не по това как пишат, то именно в изповядването на такъв култ. И в Академията, и извън нея, тя гради видимо и невидимо своя белетристична школа от последователи, адепти и подражатали. Илюзия е обаче, че на писането на Емилия Дворянова може истински да се подражава – могат да бъдат усвоявани отделни стилови елементи, но нейното Слово е Протей, то тече пълноводно, непрестанно метаморфозира и не може да бъде „улавяно“. Защото ето една нейна екстатична декларация за Словото в Тялото, и за Тялото в Словото: „…ето го словото. Случила се е магия и тя се изписва. Магия на сливане, взаимопроникване, в което моето-мен е омекнало, станало е гъвкаво, разтегливо и приемчиво към обладаващата ме словесност. Словото ме е проникнало и с това ме е проникновило до онази степен на прозрачност, в която да не го забелязвам като нещо отделно, като бариера или стена, която трябва усилно да пробия, нито като инертна материя, която да формирам като нещо противостоящо ми.“ (из студията-есе „Отказаното удоволствие (женското писане)“ . Видно е, това е високо битие, което наистина не може да бъде имитирано.

Всички имаме колебания да определим кои точно са музите на Емилия Дворянова – и то не само заради философията и музиката, наред с литературата. Очевидно, нейното Слово търси, намира и осъществява непрекъснато синтези и може би самият всепокровител Аполон все пак е нейният истински патрон, а не някоя от отделните музи, на които той е Мусагет. За тази вечно възникваща щастлива Вагнерианско-Скрябиновска утопия за синтези на изкуствата пише прекрасно органистката проф. Нева Кръстева по повод на романа „Концерт за изречение. Опити върху музикално-еротическото“: „…музикалното не се развива свободно в своите различни секвенции и симултантни потоци по Маларме, чрез „възли, издутини, думи-ядра, думи-дантела“, както когато разказът плуваше в „околоплодните води на Атон“. Сега „енергитичната логика“(Барт) доминира в един драматичен контекст – цигуларят като homo sacer, музикантът като последната доброволна жертва и посредник – Mittler (и с Гьотевата ирония към героя на „Родство по избор“). Думите образуват концентрични кръгове и не само звучат, но и имат цветен ореол, форма и жест и препращат по закона на Farbenlehre към други цветни дъги и звукови вибрации, образуващи имена и артефакти на европейската културна история.“ И в тези постигани синтези – тематични и стилови – е една от магиите на прозата на Емилия Дворянова.

Не трябва да банализираме големите биографически факти от житие-битието на писателката, като обясняваме тези синтези и въобще огромното място на темите за изкуствата в белетристичното, есеистичното и научното творчество писателката с нейното гимназиално музикално образование и с академическата ѝ школовка по философия. Да, несбъдналата се (поради травма) пианистична кариера, неслучилият се след успешното следване по философия и след защитата на дисертацията върху естетическата същност на християнството път на асистент и така нататък в държавния университет (където в началото на 90-те години във философските катедри все още властва комунистическата идеология), безспорно са крупни травматични събития. И те отварят перспективите за едно „идеално“, чрез писането „присвояване“ на тези отнети от съдбата възможни и желани професионални реализации. Но не по-малко крупно травматично събитие е и установената от Емилия Дворянова в последните години на 80-те невъзможност нейни белетристични творби да бъдат въобще печатани и в периодиката, и като книги: сблъсъкът на една красива млада дама с демагогстващи литературни критици и с лъжливи „бдителни“ редактори, които очевидно се интересуват по-скоро от нея самата, от тялото ѝ, отколкото от писанията ѝ, е един пошъл и отрезвяващ опит, едно знание, че при този „социализъм“ няма да ѝ бъде дадено лесно да стане публикуваща писателка (години по-късно тя ще напише своето изключително есе „Отказаното удоволствие (женското писане)“ и очевидно самото заглавие и съответната проблематика в романа „Гспожа Г.“ могат да се четат не само психоаналитически, както мъдро прави това доц. Пламен Антов в известната си студия, но и съвсем пряко политически).

Разбира се, писателят има едно голямо предимство пред обикновения човек: целият този травматичен опит той може сложно да преработи, да го превърне в теми, мотиви, сюжети, персонажи със съответни прототипи. Множество нови автори биха постъпили точно така, биха ни разказали пределно конкретно за свои сблъсъци със „системата“ в духа на позагубила тематичната си новост и стилов блясък младежка изповедна проза. При Емилия Дворянова това, естествено, не се случва. В нейната проза сублимациите са много по-сложни и дълбинни.

Самата отнета/отнеманата възможност да се музицира високопрофесионално-изпълнителски се превръща в трайна тематична линия, в нещо, което чрез сюжета се „изпитва“ отново и отново (най-вече в романите „Концерт за изречение“ и в „При входа на морето“, но го има като мотиви и в „Passion  или Смъртта на Алиса“ и в „Земните градини на Богородица“, но и другаде). Малко е да се каже, че нейната проза е „музикална“ – и като поетика, и като разказване за музика и музиканти, за съдбовно присъствие на музиката в битието на персонажите. Някои от нейните романи просто се строят според законите на сонатната форма – силно проблематизирана, разбира се, в духа на една Густав-Малерова – Томас-Манова традиция. Въпреки че за Емилия Дворянова Бах е над всичко и във всичко.

Но всичко това – и сюжетно, и тематично, и като разпръснати в общото повествование есеистично-философски формули – е една висока форма на самосъзнание на изкуството. На едно друго изкуство чрез изкуството на словото. А в нейната белетристика и есеистика присъстват трайно и живописта, и киното, и скулптурата. Т.е. целият този втори, надграждащ план свидетелства за дълбинната работа на една цялостна визия за изкуството – щастливо и трагически удвояваща действителността, съединяваща я с най-висшите сфери на религиозното.

И по отношение на самото нейно изкуство на словото Емилия Дворянова е романистка с висока степен на самосъзнание. Една от големите вътрешни тези в нейните романи е за живота на словото, за тайния и явния живот на словото, за многото негови животи, за сплитането и пошлото смесване на словесата, за изреченото и писаното слово, за словото-живот и словото-смърт, за вечното слово и за разпадащото се слово, за словото-музика, за невъзможното постигане на словото и за даването на словото като най-висш дар, за Словото у Бога, за Словото-Бог… Тези форми на самосъзнание оформят един цял висок пласт в нейните романи.

Но тя твори и нарочни тематични есета за словото и изкуствата. След ранното издаване на дисертацията „Естетическата същност на християнството“ (1992 г., второ издание 2004 г.), през 2011 г. тя събра в изключително респектиращия като многообразие на проблематиката и като единство на възгледите сборник научни есета със заглавие „Отвъд литературата“, изповедни за собствената писателска практика студии и етюди, текстове за пленили въображението ѝ класически и съвременни творби (от съхранявания в Мадрид гениален и толкова загадъчен триптих „Градините на земните наслаждения“ на Йеронимус Бош и знаменитата скулпура „Екстаза на света Тереза“ на Джан Лоренцо Бернини от римската църква Санта Мария дела Витория – един религиозен екстаз, поразително близък до еротическото преживяване, до останалата в Лувъра в сянката на Мона Лиза последна картина на Леонардо да Винчи с образа на Кръстителя и до актуалните послания от брутално провокиращите ни нови филми на Ларс фон Триер). Заглавията от първия цикъл в сборника „Опити“ ще ни дадат някаква най-обща представа за тези тъй дълбоки размишления върху романовото изкуство: „Опитът на писането, или от другата страна на езика“, „Отказаното удоволствие (женското писане)“, „Защо не пиша масова литература“…

Ето като още един малък пример фрагмент с тази съвсем учително-автобиографически (на един съвсем не „изчезнал“, „мъртъв“ или „изличен“ автор) изповядвана необходимост за споделяне на/чрез Словото: „Писателят обаче може да говори за нещо много важно, в правото си е да говори за него, дори бих казала, това е негово изключително право – и то е възможната потребност, дори необходимостта да яви в думи, да доведе до частична съзнателност не само за себе си, но и за другите, действието на самото писане, акта на „правене на език“, което е и самото писане. Там, в този акт той е единственият свидетел. И единственият заподозрян в способността да го извърши. Може би точно затова навсякъде по света курсовете по творческо писане са единствено „писателски“ курсове.“ (Из есето „Опитът на писането – или от другата страна на езика“). А голямата част от самите текстове в първата част на сборника се изградени пластично като диалектическо движение на мотиви – за Словото и Тялото, за мъжкото и женското, за „преодоляването“ на женското чрез словото, за обличането на Аз-а в слово…

Съвмем очевидно е, че романистката не може и не иска да пише „масова литература“ – тя е твърде далеч от нейните полета, от нейните – уж благовидно – мотивирани разновидности. Но с този напад спрямо така разбираната днес масова литература, тя получава възможност да направи своя радикална критика на мнозинствената днешна българска литература – с нейното оставане в битовизма, с парадокса да бъде „масова“ без „маси“, за наивно изразената в нея изначална „еретичност“ на българското съзнание и пр.

Пак в тази книга „Отвъд литературата“ стоят и текстове (в последния цикъл „Жития“), също изповедно свидетелствуващи за религиозната източноправославна отдаденост на авторката, за трудните ѝ опити да потърси пресечните точки на каноничната религиозна книжнина с модерната романистика – един процес, чието развитие бяхме следили да се осъществява сложно и противоречиво от роман в роман. Всъщност един от текстовете тук – „Тереза-Passion“ – е плодотворен знак за нещо съкровено, за нереализирано творческо намерение, за първоначалното желание да бъде написан роман за света Тереза – за тази „мистичка-писателка и писателка-мистичка“. (В предпоследния роман „При входа на морето“ има ярки следи-мотиви от този замисъл. Дори мотото на творбата е от „Размишления върху Песен на Песните“ на нечуждеещата са от чувствеността св. Тереза от Авила. Може да се каже – пак в плана на проблематиката за самосъзнанието на литературата – че ненаписаният роман за св. Тереза е някак закодиран, че той е „проникнал“ вътре в тъканта на „При входа на морето“.)

Пак съвсем автобиографично, Емилия Дворянова изповядва, в основополагащия за осмислянето на творчеството ѝ разговор на проф. Калин Янакиев с нея по повод на романа „При входа на морето“(бр. 91 от 2014 г., пролет, на сп. „Християнство и култура“), своя възглед за мястото на християнската проблематика в романа, за това какво е в реалността на високата култура „хритиянски роман“, за опасността съответният роман да се превдърне в „проповеднически“. Тя сочи, че за разлика от „Земните градини на Богородица“, където християнското все още е експлицитно дадено като тема и предмет на изображение (при това някак демонстративно, полемично), в „При входа на морето“ то е „имплицитно вътрешно на текста до степен, в която няма нужда да се самопоказва. Напротив, то се „свени“ да се самопоказва, текстът няма подобна потребност, аз нямам такава потребност.“

С всяка новоявила се книга романовото творчество на Емилия Дворянова изглежда някак „завършено“. Но дори само това очертано различие между „Земните градини на Богородица“ и „При входа на морето“ свидетелства, че тук имаме някакво същностно развитие, което самата авторка добре познава, контролира и удържа.

3.

Казано бе, Емилия Дворянова започва да създава своите романи още в съвсем ранна възраст, макар те очевидно да нямат още тогава нищо общо с моминска албумно поетическа проза. Казано бе и как опитите ѝ да ги представи публично срещат като непреодолима за писателската ѝ съвест преграда нерегламентираната никъде и неписана, но ясна със запретите си цензура от последните времена на „социализма“ в България. Тя просто не само не се съгласява с каквито и да е груби редакторски внушения, а просто не е склонна да обсъжда творбите си с присвоили ролите си литературни профани и продажници. Така дебютът ѝ се отлага поне с четири-пет години: през 1993 г. излиза от печат романът ѝ „Къщата“, последван през 1996 г. от „Passion или Смъртта на Алиса“ (определен в подзаглавие като „роман-фуга“). В тези два романа можем да говорим все още за елементи на автобиографизъм – макар и многопосочно модифициран, усложнен и отдалечен като биографическа реалност. И все пак-разпознаваем, включително и родово и семейно – отсъстващата майка, къщата в подножията на Витоша, трудната съдба на изселеното от комунистическата власт заради „некласов произход“ семейство, възрастните жени като пазителки на благогородна буржоазна традиция, бунтовете на младите момичета, себеосъзнаването на женското Тяло, присвояванията, обладаванията, отдаванията, винаги звучащите в къщите класически музики… Но и при цялата тази проследима, но все пак „укрита“ автобиографичност, и двата романа са стилово и тематично разподобени, дори радикално отделящи се от споменатата вече дълго време доминирала и в българската дебютна литература линия на младежката изповедна проза. Още с тези два романа ни бяха дадени едни от най-значимите женски образи в съвременната ни литература (макар че в първия роман основен персонаж е по-скоро самата къща, макар че той е не толкова персоналистичен, вгледан в личностите, колкото е „цветен, в който словото рисува“ според авторовото определение; а в „Алиса“ това са най-вече Алиса и Йо). Още в тези романи видяхме умението на новата писателка да използва виртуозно дори криминалната интрига за създаването на зрели творби на високата литература.

Но голямото си име в широката публичност Емилия Дворянова започна да гради (и това днес има вече измеренията не само на един критически и читателски избор и оценка, но и на литературноисторическо утвърждаване) с публикуването на една малка, изящна, съвършена новела – интeрпретиращата сюжет на любовна страст и хипноза от магическата сила на изкуството от италианския Ренесанс „La Velata“(1998 г.). Тази история за един портрет, оказал се автопортрет, за предсказания любовник и художник, за този Рафаело, който ще се окаже Грешката, за Дона-та, която ще трябва да сътвори сама своя съвършен портрет, но и да потърси смъртта, за това, как тя самата трябва да се подпише като Рофаела, за двете любовни нощи на Маестрото – едната, незадоволителната за нея, с La Velata (и това е абсолютното изпитание дали той е истинският), другата с Форнарина – престорилата се на господарката си красива прислужница. Цялата тази история се разгръща в прекрасния дворец на отсъстващия в кулминационните моменти херцог, на фона на загатнатия ренесансов Рим на великите художници и на папите-строители на барокови църкви и изумителни фонтани, чрез игра с истински имена на исторически персонажи и названия на знаменити картини, чрез тънко представени мистификации, чрез намеци за изяви на андрогинни същности. Новелата е виртуозно повествование – чувствено, пулсиращо, въвличащо ни, прелъстяващо ни.

Един от поразителните ефекти от тази творба бе издаването ѝ като сдвоено послание – заедно с пространна студия на литературоведката проф. Милена Кирова. Така в този контекст новелата бе възприета като манифестна проява на утвърждаващия се тогава български литературен феминизъм, като образец на „женското писане“. Критичките заговориха по постмодернистки за „текстът-Дворянова“, в духа на Ролан-Бартовата концепция за „смъртта на автора“, на знаменитото „самоизличаване“ на Мишел Фуко. Но с разгръщането си, романовото изкуство и есеистиката на Емилия Дворянова се противопоставиха меко и деликатно на подобно етикетиране – то просто далеч надхвърли рамките на един отродоксален феминизъм; беше невъзможно това могъщо и същевременно толкова фино писане, пипане на словото, някак да бъда само „женско“ .

Появата на следващите два романа – „Госпожа Г.“ (2001 г.) и „Земните грпадини на Богородица“(2006 г.) – вече бе очаквана със знанието и предчувствието за щастливи срещи, за успех и възвисяване, за предоставяне на светове – които ще те поместят изцяло и задълго – както е при големите истински романи…

Пространният роман „Госпожа Г.“ е повествование за една жена в нейното драматично в хода на „революционно“ променящата се среда семейно битие, за 1960 г. и – в ретроспекция – за 1930 г., за битие частно, но пронизано от общосоциалното и политическото, за стремежа на един мъж в десетилетията да притежава „идеално“, от разстояние тази жена (включително чрез присвояващото ѝ поместване в словото си, в скрупульозния се дневник), и за неизбежния крах на това перверзно, воайорско желание. На тази творба, на взаимоотношенията на персонажите – на Г-жа Г. със съпруг и девер-любовник, с внучката Тальо, посмъртно с воайора, са посветени няколко силни критически интерпретации. Но, струва ми се, не бе посочена една нейна същностна характеристика: голямата зрялост на този роман се изразяваше и във всеобхващащата пластика при пресъздаването на градската софийска среда, в невероятно точната и подробна чисто топографска достоверност (напомняща ни парижкото при „Възпитание на чувствата“ на Флобер), в контрастното пресъздаване на така оразличилите се само за три десетилетия социални стилове на столичния град (този на една все още доминиращо среднобуржоазна София и след това на превъзпитаваната по „социалистически“, с особената злоба на пришълците-активисти), на нарушената интимност на централните му квартали, на спасяващата все пак от униние бляскава символика на златния купол на катедралата „Св. Александър Невски“, на трудното и порязващото делничността със светлината си явяване на Бога и на Света Богородица.

Съвсем различен бе като отваряне към средиземноморското културно пространство, към толкова мечтаното от българите Mare nostrum (към това „вътрешно“ море на християнството) романа „Земните градини на Богородица“. Тук женската гледна точка (всъщност женските гледни точки – тъй като става въпрос за три Марии) кръжи около този сакрален за источноправославието полустров, около Атон – Света гора. Около един забранен за жените мъжки свят, стремящ се към аскетическа, отшелническа святост. А жените, Мариите, се опитват все пак да постигнат тази Света гора. И успяват в идеалните си и дори в плътските си стратегии (една от Мариите дори се люби с гръцки рибар на дъното на лодката в крайбрежните води на Света гора и предизвиква така земетресение, което напомня за случилилото се с изпопадалите езически статуи и идоли при стъпването (според легендата) на Дева Мария на брега пред бъдещия манастир Иверон. Те създават и една алтернатива на отказания им Полуостров – чрез влюбването си в един насрещен Остров, реалния Амуляни, където се явява загадъчната, облечена в бяло жена (може би юродива, но може би и Богородица е „преместила“ за момент своята „земна градина“).

Ще прибавя вече и съвсем лично свидетелство: във всичко това имаше нещо съвсем конкретно (авто)биографично. Романът е най-значимият плод на един голям, няколкогодишен проект на Нов български университет за проучване на свързаността на българската култура и литература с традициите на Света гора. Екипът бе смесен – мъжете бродеха отново и оттново из Полуострова и чертаеха поклонническите си маршрути от манастир към манастир и от скит към отшелническа келия, а жените и децата ги чакаха на брега на Халкидики. Наистина бяха открили своя Остров, своя Амуляни и проучваха свързаните с манастирите на Атон религиозни средища из околностите. Помня и до днес съвсем зримо: връщаме се от поредната обиколка на Атон; специалният поклоннически ферибот се приближава към пристанището на Урануполи; виждаме с огромна изненада, че в света има и жени – забравили сме го за тези няколко дни; ето ги и нашите посрещачи, всред тях Емилия и Мария. На следващия ден ни водят с един друг, пъстър и весел ферибот на своя Остров, влюбваме се и ние в Амуляни… Впоследстве всички се оказахме прототипи в романа – макар и на епизодични герои.

Но писателското въображение роди и едно голямо медитеранско вълшебство, накара ни да усещаме водите около големия и малкия полуостров, населени по един магически начин – с тези плуващи Марии. (Завинаги сътворих за себе си и един такъв интертекст: на романа на Емилия Дворянова, четен заедно с удивителната новела на Джузепе Томази ди Лампедуза „Лигея“, където централният персонаж, за когото авторът-повествовател разказва, се люби край скалите с женско морско същество и този несравним с нищо еротичен спомен прави по-сетне невъзможно плътското му общуване с човешки жени.) Емилия Дворянова сътвори и един голям реванш за запрета жени да посещават Света гора. Това бе истински бунт на една уязвена във вярата си и уважението си към Църквата християнка. Може би това бе и една отправна позиция към следващите ѝ богоискателни романи…

4.

Остана ни да се взрем в още три романа, последните: „Концерт за изречение. Опити върху музикално-еротическо“ (2008 г.), „При входа на морето“ (2014 г.) и „Мир вам“ (2018 г.). Два от тях ни дават цялостни визии за свят – конструиран, направен, антиутопичен в някаква степен. А първите два романа са пронизани от мотивите на диаболическия магичен паганинизъм, мотиви за похищаващата сила на определена музика, за изкушенията на виртуозното музициране на границите на нечовешкото, за въздействие, при което се рушат всекидневните логики.

В „Концерт за изречение“ тези мотиви нахлуват мощно, трескаво и тревожно; те вършат радикална деструкция спрямо сякаш предзададения ход на сюжета; обсебват темата за божествено музициращите цигулки; тези мотиви имат своите предпочетени произведения – тук това е Шаконата. В „При входа на морето“ тези паганиниевски мотиви са меки и някак меланхолно аранжирани, звучат приглушено – дори този Шуберт, естествено, е твърде далече от какъвто и да е Паганини. И все пак, далечната и сладостна заплаха да бъдеш омагьосан стои. (Така, както помним завинаги и „Кройцерова соната“ на граф Лев Николаевич Толстой.)

В „Концерт за изречение“ заплахата се реализира. Умението на гениалното музициране е присвоено чрез силовото еротическо притежание. Първоначалното глезливо лаическо колебание дали звучащата цигулка е „Амати“ или „Гуарнери“ (тя е „Маджини“, разбира се“!), е бързо сменено от радикалното преживяване на музиката – на границите на пределното физическо изпитание. Това напрежение между ероса на изкуството (тук, музикално дадения ни ерос на словото) и плътско-еротичното ни спомня ранната новела на Емилия Дворянова „La Velata“. Но колко усложнена е полифонията от воденето на разказа в този малък като обем синтетичен роман, в този „опит върху музикално-еротическото“, построен наистина като „концерт“ за изречение със съответните части (не ръкопляскай между частите!), със „шакона“ и „кода“ накрая, с графично възпроизведените фрагменти от музикалната партитура, с латинските формули пак от знаците на музиката!

Краткият експерсивен роман е книга с прекрасна виенска атмосфера. Достоверно възпроизведената топография на града край Дунава (виж София в „Госпожа Г.“) служи отново само за едно: централните топоси на града са знаци на музиката, на музикалното. Останалото в града (възможността да вкусим например от прочутия виенски „сахер“) радикално се пренебрегва. Това е град на музиката. Обзети сме от музиката, стремим се към музиката, бързаме към финала и отдалечаващите го вариации и ретардациите само увеличават нашата възбуда. Ритъмът на романа е подчинен на музиката. Бързаме за концерта, слушаме, музицираме, не можем да отидем на концерта, музиката се случва трагически и след концерта. Романът наистина трябва да се чете така, както се слуша и свири най-цялостно изпълващата ни музика.

Предпоследният засега роман на Емилия Дворянова „При входа на морето“ е възбудилият най-много дискусии в българската литературна общност. Но това не бяха дискусии „за или против“ – суперлативната оценка бе единодушна. Спореше се какви ключове са най-подходящи за „отваряне“ към съкровенните му смисли. Например, може ли това да бъде съотнасянето му към „Вълшебната планина“ на Томас Ман? Не е ли разказаното ден по ден петседмично битие в така странното с ненакърнимия си порядък лечебно заведение при входа на морето, където съвсем не е ясно от какво лекуват пациентите и въобще пациенти ли са, но откъдето е почти невъзможно да си тръгнеш и където всички очакват връщането на Доктора, всъщност един римейк на тази най-меланхолна творба на автора на „Доктор Фаустус“?

След като споделя, че за нея е винаги много важно да осмисли написаното от самата нея след завършването му, Емилия Дворянова обяснява: осъзнала е „Вълшебната планина“ като част от книгата си именно в процеса на писането, видяла е как „морето се оглежда в планината„, разбрала е романа си като роман за времето. Но – казва тя: „Времето е философският герой на Томас Ман. Времето е религиозният герой на „При входа на морето“. Моето време мълчи.“ Или – то се измъква от света, освобождава се от обременяващото го всекидневие.

Филисофът, християнският мислител проф. Калин Янакиев намери ключ във възможно най-високите спиритуални пространства. Той прочете книгата – особено с финала ѝ – като един роман на Преображението. Но за всичко това е намерен пластичен израз, то не звучи натрапено като някакъв тезис. Ако в първите книги на Дворянова има някаква пределна интериорност, има дори протестно звучаща спрямо стагниращата околна социална действителност клаустрофобична затвореност, то с „При входа на морето“ имаме пълна откритост. Преображението е възлизане в абсолютната светлина. Отново, както е в почти всички романи на писателката, женските персонажи Анастасия, Хана, оставащата под кръста в градината Кавдия, обгрижващата всички сестра Евгения – са тези, които се подготвят за Преображението, които в страстите на себепознанието и на стоическия отказ от неосмисления активизъм достигат до просветлението му. „При входа на морето“ е литература на естествения, освободен от излишни, показни страсти път на богоискателството, на женственото постигане на Бога.

И по отношение на „Концерт за изречение“, и на „При входа на морето“ (а и на другите книги на Емилия Дворянова) се натрапва един съществен въпрос: трябва ли човек да е слушал „Шаконата“ в каквото и да е изпълнение (най-добре е на Гидон Кремер!), трябва ли въобще да е ходил на симфоничен или на камерен концерт, да е чел „Вълшебната планина“, да е слушал в унес Шуберт, да е виждал в оригинал или в репродукции картина на Балтус (поне неговата „Спящата жена“), да знае не само кой е Йеронимус Бош, но и да се е опитвал да разшифрова посланията му и пр., и пр. (нейните книги наистина са пълни с високи знаци за култура и изкуство), за да въприема пълноценно текстовете? Нямам окончателен отговор. И все пак вярвам, че романите завличат в своите дълбочини – дори и този читател, който не винаги познава тези знаци на културата.

Все още четем и осмисляме новия роман на Емилия Дворянова „Мир вам“ (премиерата беше на 15 май тази година) – за мен най-сложната ѝ книга. Все още разсъждаваме: дали тази творба, където след някакъв гигантски катаклизъм, човечеството е оцеляло само тук-там, без връзка между различните общности или отделни хора, където е създаден стерилният свят-ерзац на сякаш най-пълноценно оцелелите – под „ципата“, без досег със самата природа и с останалите „отвън“ човеци, та разсъждаваме дали това е утопия или антиутопия. Мислим си, че все пак проговарянето на Мо, особено след пътешествието в търсене на „свят“, намирането на „света“, превръщането преди това на гегата на Ут в посох и особено явяването на Момчето, на Иса, Пастира, символиката на бялата и синята богородички, дарът със стадото овце, ни дават основание да говорим за една красива и мъчително постигана  утопия – направена без евтин оптизизъм, с вяра в Бога, с желание Светът отново да бъде пресътворен, да ни се открива като „нов“ всеки път. Все още прелистваме трактата на Мартин Бубер „Аз и ти“, за да видим как се ражда представата за мен като друг, за другия като „той“ и доколко тази схема можем да приложим при четенето на романа „Мир вам“ с неговите мъчителни и щастливи откривателства на човешките отделности и различия.

Учим се за пореден път да четем заедно с Мо Книгата с нейните първоначално неразбираеми строфи. Правим с нови очи първи стъпки в Света…

Четенето на романите на Емилия Дворянова! Какво приключение!

21 август 2018 г.

Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и в 36-то Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента ръководи департамент „Нова българистика“ в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), Бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас“, специалната награда на „Аполония“ (2004). Носител на наградата на Портал Култура за хуманитаристика за 2016 г. Автор на 13 книги.

На главната страница: Лиляна Дворянова, картина от цикъла „Сцени от съществуващи и несъществуващи истории“, 2018 г.