„Цивилизация на зрелището“, Марио Варгас Льоса, превод Людмила Петракиева, издателство „Колибри“, 2026 г.
Книгата, както изповядва Льоса в предговора, търси преображенията на културата. Шейсет години след като Т. С. Елиът публикува своя оспорван текст „Бележки в търсене на дефиниция на културата“ в скрит дебат с него, през 2012 г. перуанският писател издава своята академично-публицистична студия. Всъщност върху жанровата специфика може да се спори немалко, защото мнозина биха припомнили факта, че „Цивилизация на зрелището“ не е монолитна цялост, а сборник с есета, писани през деветдесетте години за испанския вестник „Ел Паис“ (El Pais). В тях Льоса кръстосва шпага със своя бивш състудент Жан Бодрияр, влизайки в множество полемики с него: за постмодернизма, за възможните и невъзможните симулакруми, за границата между религия и секта, за медиите и за железните им хватки; с две думи, книгата „Цивилизация на зрелището“ е за света, в който оригиналът и копието са равноценни. Някои от темите (като тази как сектата на Муун може да регулира обществения живот) ни изглеждат анахронично. Други (като тази за ислямската инвазия в Европа и за женските покривала, закриващи лицата) – още по-актуални, отколкото преди тридесет години. Ала онова, с което наративът ми се струва особено ценен, е диахронната перспектива. Нищо не е от вчера, сякаш ни казва Льоса и добавя, че събития, които в началото на деветдесетте изглеждат като безобидна настинка, четвърт век по-късно може да се превърнат в смъртоносна епидемия.
Идеята е на Джордж Стайнър (също своеобразен герой в книгата). В есето си „В замъка на Синята брада“ (1971) той е забелязал, че следвоенните утопии ще направят културата все по-масова и все по-безсловесна. Ще е достъпна за всички. Вероятно един ден броят на писателите ще се изравни с броя на читателите. Поколение по-късно читателите ще бъдат малцинство. Но не привилегировано, а дискриминирано. Защото ще е позволено само на „специалистите“ (т.е. на тези, на които им се плаща за това) да четат. Останалата част от човечеството ще бъде ангажирана с далеч по-важни неща от книгите. Хората ще бъдат прекалено свободни, за да имат време за четене. Вероятно ще бъдат и прекалено „духовни“, за да се нуждаят от Бог и от религия.
Тогава, през същата онази, вече далечна 1971 г., Льоса започва да пише „Зелената къща“. Пустинният град Пиура, където се развива действието, бидейки алегория на нашата цивилизация, осмисля съществуването си чрез публичния дом, основан от слепеца Анселм. Асоциацията е недвусмислена. И децата ще се сетят за Кентърбърийския епископ, doctor ecclesiae. Ще се сетят още, че Зелената къща[1] е образ на старата, класическа метафизика и че това е сериозно основание да бъде разрушена. Но на нейно място ще се появи нова, още по-ужасна. Чунга[2], дъщерята на Дон Анселмо, ще е далеч по-развратна, по-безчувствена и по-прагматична от „романтичния“ си баща. Може би кавичките са излишни, защото – умирайки, докато свири на арфа, Анселм сякаш ни показва, че бъдещето няма да е нито е по-добро, нито по-красиво, нито по-артистично. Две поколения по-късно, когато през 2012 г. излиза книгата „Цивилизация на зрелището“, тя сякаш ни уверява, че романът „Зелената къща“ е самосбъдващо се пророчество. Онази лоша и развратна онтология, срещу която философи като Хюм и Кант са се борили цял живот, вече е мъртва. Ала какво от това, щом на мястото на прогнилото дърво се е повял виталният плевел на корееца Муун?!
Давам си сметка, че съществителното „онтология“ и прилагателното „развратна“ не стоят добре в една фраза. Вероятно на това мнение е и Льоса. Затова четвъртата част от неговото голямо есе (стр. 88 и сл.) е посветена на същата тема – „Изгубената еротика“. Ако във времето на Стайнър и на хипи движението сексуалната революция е имала религиозно-мистични измерения, то днес (с уговорката, че това „днес“ се отнася за началото на века), след като Революцията е победила и е взела властта, след като в Испания образователната система е въвела като учебен предмет часове по мастурбация[3], то ситуацията – макар да е станала по-розова, не е направила обществото нито по-здраво, нито по-щастливо. Само е банализирала любовта. Което вероятно е първата и най-решителна крачка към нейната нихилизация.
––––
[1] Verde, тоест (вечно)зелена, е предикат на Църквата и нейната проповед.
[2] Думата има множество етимологии, които нямат нищо общо. На цигански език тя означава грозна жена, а на езика кечуа (който се говори в Перу, родината на Льоса) – жена без свян, зла, брутална и безпардонна.
[3] Поне за такъв проект – в провинция Екстремадура – през 2009 г. говори Льоса (на стр. 88). Вероятно е бил официално приет, щом министърът на равенството и социалните грижи Микаела Наваро го препоръчала и на властите в Андалусия. А и фактът, че Народната партия е завела жалба в прокуратурата по този повод, е индикация, че подобен предмет наистина се е изучавал.
