Предлагаме ви пълния текст на разтърсващото есе на Людмила Улицка за самоубийствената и опасна руска политика днес, както и интервю с известната писателка пред радио „Свобода“.

Залцбург е като вълшебна табакера, идеалният туристически град, в който времето сякаш е спряло – въображението дорисува картината на отминал, угаснал и носталгично прекрасен живот. Река Залцах, преливащата зеленина, каменният ръб на планината, крепостта на върха, двата манастира, няколкото църкви, университетът – всичко е като в древността.

Град-мит, град-фантом, град-фантазия. Местните жители носят униформи – на портиери, на сервитьори и камериерки, зад които от време на време се мяркат шапките на готвачите. Погледът попада на маскирани като Моцарт просяци със синтетични перуки и малки цигулки и на неколцина немаскирани бедняци: тукашни цигани, бежанци от Източна Европа… Единствено те напомнят за днешния ден.

От летището до хотела ме откара шофьор с такава външност и такъв английски език, че не се осмелих да му оставя бакшиш. Настаниха ме в хотел „Захер“, старинен и разкошен, от този сорт, от който така страни душата ми на интелигент-разночинец, – в него мирише на „стари пари“, на старомоден разкош, на Австро-Унгарска империя, на тайни и надживени романи на аристокрацията и буржоазията. Запознаването с бившата империя започна още с прекрачването на прага и завърши с премиерата на операта на Моцарт „Дон Жуан“. Между тези събития, в утрото на същия ден, бе откриването на фестивала.

Темата му бе стогодишнината от Първата световна война, нейните неусвоени уроци. Тъкмо за това ми се иска да разкажа най-много. Подготвяйки се за това тържествено мероприятие, попитах моите две германски приятелки и колежки – преводачката Ганна-Мария Браунгарт и редакторката Кристина Линкс – дали да не си взема книжка за четене, за да не умра от скука. Те знаят добре, че от официални речи получавам едновременно мигрена, алергия и депресия. Не си взех книжка – от вежливост. Мероприятието бе открито с австрийския химн. Както всички останали зрители и аз станах на крака. Помислих си – добре ви е на вас австрийците, музиката на химна ви е на Моцарт, а думите са написани през 1947 г. от приличната поетеса Паула фон Прерадович.

Изпитах лека завист: ние отдавна се срамуваме от нашия, руския химн. Първият му вариант – по музика на композитора Александров – е написан през 1944 г. от поета-царедворец Сергей Михалков. Думите му звучат мощно: „Нас Сталин ни научи на вярност към народа, за подвиг и труд той ни вдъхнови…“ Когато развенчали Сталин, същият този Михалков поправил текста – вместо Сталин поставил „партията“, отгатнете коя… От 1955 до 1970 г. пеели за партията… От 1971 г. до 1991 г. изпълнявали химна без думи – голата, бодра музика на Александров будеше по радиото цялата страна в шест часа сутринта… После времената се обърнаха и през 2000 г. узакониха поправения за пореден път текст: същият Михалков, професионалист на професионалистите, наплюнчи обиграното си перо и замени думата „партия“ с думата „Бог“, изписана с големи букви, както е прието сега в нашата прясноправославна страна, и така ние си останахме при същия химн. За жалост и авторът, и композиторът вече се „представиха в Господа“, така че е трудно да си представим кой би направил поправките на следващия химн… Впрочем историята на нашата страна е така лъкатушна и зигзагообразна, че скоро може още веднъж да освежим химна, връщайки се към Сталин…

Докато размишлявах, двама забележителни актьори прочетоха диалога от странното, дълго осемстотин страници произведение на Карл Краус „Последните дни на човечеството“ – едно от пророчествата за гибелта на човечеството, написано между 1915 и 1919 г… Какво става с този свят, щом днес той си спомня отново за пророчества със столетна давност? Слушах изказванията на ръководителите на Австрия – управниците на Залцбург, министъра на културата, президента на републиката – и се изпълвах с все по-голямо изумление, съвършено непонятно за гражданите на европейските страни: това бяха речи на културни и образовани хора, те напомняха много повече на речи на университетски професори, отколкото на изказвания на партийни функционери, с които ние сме привикнали от раждането си.

Ставаше дума за взаимодействието между културата и политиката, това бяха размишления за възможната гибел на света, една съпоставка на два исторически момента – предвоенния период в зората на ХХ век и началото на XXI век. Всички изказващи засегнаха по един или друг начин тази тема: ентусиазма на народа, шумното одобрение на войната сред европейските интелектуалци в началото на века, редките гласове на протест… И главното – нечувания подем на националистически настроения в обществото. При съпоставката на тези два исторически момента се хвърля в очи тяхното опасно сходство: същият подем на национализма в различни страни, експлоатацията на понятието „патриотизъм“, подхранването на настроения за националната изключителност и превъзходство…

Аз живея в Русия и чувствам това особено остро. Не се занимавам с политика, но когато ме попитат, казвам това, което мисля. Именно поради тази причина ме определят като „пета колона“, обвиняват ме, че ненавиждам страната си и глупаво и неплодотворно се оправдават с мен. Не изпитвам никаква ненавист, изпитвам срам и безсилие. Руската политика днес е самоубийствена и опасна, тя представлява заплаха най-вече за самата Русия, но може да се окаже и причина за нова Трета световна война. Всъщност тази война вече започна. Локалните войни в Чечения, Грузия, а сега и в Украйна са нейният пролог. А епилогът едва ли ще има кой да напише.

И тъкмо на този фестивал, слушайки изказванията на австрийските ръководители, аз се върнах към някои свои отдавнашни размишления за природата на държавата, толкова сходна с природата на злокачествения тумор. Демокрацията, макар да има своите опасни страни, е въпреки това единственият механизъм, който е в състояние да се бори с това присъщо на всяка държава свойство. Съществуват строго определени задължения, които обществото делегира на държавата, на правителството, на хората, които упражняват властта. По своята пррода държавата има силен инстинкт за самосъхранение – тя влага огромни усилия, за да остане вечна и несменяема. Държавата пуска метастази в онези сфери, които не ѝ принадлежат – в културата, като я подчинява на своите интереси, и в частния живот на човека, като се опитва да манипулира съзнанието. Колкото по-високо е нивото на демокрация, толкова по-висока е гаранцията за контрол на обществото над държавата. В наше време, с възникването на мощния механизъм за управление на народните тълпи с помощта на тоталните средства за масова информация, държавата се стреми да контролира или да си присвои всички средства за масова информация. Именно това се случи в нашата страна. Тук е и основната опасност за демокрацията – в условията на авторитарен режим тя лесно става „управляема“…

Австрийските политици говореха тъкмо за това, което ме вълнува най-много: за взаимоотношението между политика и култура. Но най-точно и аргументирано се изказа австралийският историк Кристофър Кларк, автор на дълбокия труд „Сомнамбулите. Как Европа стигна до войната през 1914 г.“, който направи блестящ анализ на предвоенната ситуация в Европа. Възторгът и въодушевлението, което изпитват дори най-големите интелектуалци на Европа след началото на Първата световна война, показват именно това, че дори най-развитият интелект губи битката с мощната природна агресия, заложена в човека-животно и лесно попада в мрежите на национализма, на особената изключителност на своя народ. Дори Зигмунд Фройд е заслепен от блясъка на това мнимо величие. Човекът, написал няколко години преди началото на войната, че „цената на цивилизацията са чувството за вина и недоволството, което изпитват хората под натиска на първобитните си инстинкти и неспособността да ги овладеят“, след обявяването на войната пише с възторг: „Никога не съм се чувствал толкова много австриец, както сега“. Имал е още време за размисъл: по време на Първата световна война той губи двамата си синове, а Втората световна война го принуждава да напусне любимата си Австрия… Но през тези години възторгът на Фройд се споделя от Томас Ман, Музил, Хофманстал, който приема войната като очистване от буржоазността и застоя. Така хората на културата, работещи винаги в противовес на политиката, предават своето предназначение, пренебрегвайки собствените си нравствени ориентири. Днешният избор е не между войната и мира, а между войната и пълното унищожение на човечеството. Днешният свят е разделен не на бели и черни, на евреи и араби, мюсюлмани и християни, бедни и богати, образовани или невежи, а на такива, които разбират това и други, които отказват да го разберат.

Цивилизацията днес е в задънена улица: агресията, присъща на човешката природа, съвсем не е укротена от достиженията на науката, просвещението, познанието, изкуството. Струваше ни се, че културата може да укроти тази самоубийствена страст към самоунищожение, страхувам се обаче, че човечеството вече не разполага с време… Сама по себе си цивилизацията и нейните най-забележителни технически достижения не са нищо повече освен възможност за пълно взаимно унищожение за кратко време. Вече не можем да стоварим вината върху мистичните сили на злото, върху Дявола и неговите прислужници – в неотдавнашния филм на великия режисьор Сокуров „Фауст“ на човека е поставена нова, непозната за Гьоте диагноза: злото, живеещо в дълбините на човешката душа, превъзхожда всичко, което християнското богословие приписва на Дявола.

Човекът е надминал Дявола по концентрация на злото и вече не се нуждае от остарялата концепция за инферналната природа на злото, защото се справя и сам, със собствените си сили. Австрийският министър на културата Йозеф Остермайер припомни имената на онези, които са издигнали глас срещу Първата световна война, – Стефан Цвайг, Оскар Кокошка, Берта фон Зутнер. Незначително малцинство. И никой днес не би могъл да предположи как би се обърнало развитието на Европа, ако по-голямата част от интелигенцията се бе придържала към тази гледна точка.

Програмата по откриването на Залцбургския фестивал продължава. Звучи музика на Рихард Щраус, песни по музика на Антон Веберн. Музиката продължава разговорът за живота и смъртта. В днешното изкуство вече няма друга тема. В края на вечерта президентът на Австрия Хайнц Фишер произнася думи с огромно значение: „Днес няма такова противопоставяне между култура и политика. Хората на културата се изказват често против политиката, против неонацизма. Политиката и културата са като партньори в дългогодишен брак: карат се, влизат в конфликти, но не могат да съществуват един без друг; много е важно художниците да запазят критичното си отношение към действителността“. С гласа на австрийския президент за пръв път, доколкото си спомням, политиката апелира към културата. А може би е вече късно.

И последното, което бих искала да кажа: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, която цивилизацията изработва в продължение на векове. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент, който е некултурен и агресивен, срам ме е за правителството, което е агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната – поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермени, срамувам се за всички нас, срамува се за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както и в началото на века, срещу войната застана едно малцинство. С всеки изминал ден моята страна приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е наострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.

Триста години ние, хората на културата, черпим от едни и същи извори – нашия Бах и нашия Данте, нашия Бетовен и нашия Шекспир – без да губим надежда. Но днес на нас, хората на руската култура, или поне на тази малка нейна част, към която принадлежа и аз, ни остава да кажем само едно: „Сбогом, Европа!“.

*   *   *

В края на юли тази година известната руска писателка Людмила Улицка получи Австрийската държавна премия за европейска литература, а немският седмичник „Шпигел“ публикува есето й „Сбогом, Европа!“, пълно с горчиви размисли за агресивната и самоубийствена руска политика. Последва незабавната реакция на руските власти, които отмениха планирата в ИТАР-ТАСС пресконференция на писателката във връзка с присъдената награда. Людмила Улицка е родена в Башкирия през 1943 г. Първите й публикации датират от края на 80-те години, но името й нашумява след излизането на повестта „Сонечка“ (1992), за която е отличена с престижни литературни награди в Италия и Франция. Романът й „Казусът Кукоцки“ е награден през 2001 г. с най-престижната руска литературна премия „Букър“. Книгите й са преведени на повече от 20 езика. Критиката определя творбите й като „проза на нюансите“ и я сравнява с Чехов. Предложеният по-горе текст на есето е превод от неговата оригинална версия на руски език. Публикуваме и интервю с известната писателка на кореспондента на радио „Свобода“ Андрей Шарий за наградата, есето, отменената пресконференция и тайните на руската душа:

– Преди две седмици получих предложение за пресконференция в ИТАР-ТАСС. Малко се учудих, защото тази агенция е твърде патетично и официално място, а аз обикновено не попадам на такива места, но се съгласих. Те съставиха някакъв списък с определени журналисти, които обикновено канят на такива срещи, но два часа преди началото на пресконференцията ми позвъниха и ми казаха, че тя се отменя, защото в сградата се е спукала тръба. Аз съм по-скоро учудена от това, че ме поканиха, отколкото от обстоятелството, че се е спукала тръба.

– Очевидно действията на организаторите на пресконференцията са били коригирани от висшестоящите другари след вашата публикация в „Шпигел“?

– Казано честно съчувствам им много, защото е твърде неприятно да попаднеш в такова положение. Те навярно са искали да поговорим за австрийската премия, тъй като това е достатъчно интересен сюжет. (Улицка е първият руски автор, удостоен с престижната европейска награда, която се присъжда от 50 години – Б.а.). Очевидно са ги вкарали в правия път… Не бих твърдяла това с категоричност, тъй като не съм водопроводчик и не съм проверявала състоянието на тръбите в тази зала, но ми се струва, че организаторите действително са били притиснати.

– След като имам такава възможност, бих помогнал на своите формално казано колеги от ИТАР-ТАСС: какво бихте казали на руските журналисти?

– Всъщност аз казвам всичко, което искам да кажа. Неотдавна дадох интервю за Дмитрий Бавилски от „Часкор“, някои мои материали са поместени на сайта на руския ПЕН-Център. Така че аз отговарям на въпросите, които ми задават. Нямам никакво желание да се занимавам с „публично говорене“, защото все пак считам, че моята професия е малко встрани от актуалната политика, но въпреки това, когато ми задават въпроси, отговарям.

– Вашата публикация в „Шпигел“ е отговор на някои от въпросите, пред които е изправена Русия, свързани с отношенията между Русия и Европа. Защо текстът ви изпълнен с толкова дълбок песимизъм?

– Първо, огорчена съм, че този текст попадна в руските средства за масова информация в толкова лош превод. Видно е, че този превод е автоматичен, тъй като това не е оригиналният ми текст, а превод на превода на немски език. Така че първото огорчение е във връзка с изкривяването на текста, но в това отношение няма какво да се направи. Въобще аз не съобщавам нищо ново в този текст, не правя никакви открития. Това е гледна точка, която споделят много мои приятели и тя действително е изпълнена с песимизъм, защото днешната московска политика е такава: ние се отдалечаваме от Европа и това е много лошо. От 300 години насам руската политика се люшка подобно на махало – ту по-близо до Европа, ту по-далеч от нея. Това махало е с определена амплитуда на движение насам-натам и сега ние се намираме максимално далеч от Европа. Надявам се, че в някакъв момент махалото ще се залюлее на другата страна и ние все пак ще стигнем до общи позиции с Европа. Русия не може да се развива извън европейската концепция, не мисля, че тя ще успее да организира за себе си някакъв „трети път“. Направеният днес избор между Европа и Китай е в полза на Китай и за съжаление ние вървим по път, който едва ли би донесъл на Русия благосъстояние, успех, уважение. Това е движение в посока към някакъв трети, четвърти и аз не знам вече какъв свят, а от моя гледна точка това е печално.

– Вие сте писател и не от вчера се занимавате с тайните на руската душа. Учудва ли ви това, което става в страната?

– По-скоро ме огорчава. Моето пътуване за получаване на наградата в Австрия бе интересно и заради това, че попаднах на откриването на Моцартовия фестивал в Залцбург, на който присъстваха и се изказаха много политици, в частност президентът и министърът на културата на Австрия. За първи път чух политици от толкова висок ранг да твърдят (подобна мисъл ми е известна, но за първи път я чувах от устата на политици), че взаимоотношенията между културата и политиката напомнят съпружеските отношения в дългогодишен брак: съпрузите постоянно се карат, но не могат да съществуват един без друг. В наше време – заяви австрийският президент Хайнц Фишер – политиката трябва да бъде коригирана от художниците, тя се нуждае от критични изказвания, от приноса на културните дейци за развитието на политическото движение в света. Това ме порази, защото мисля, че е точно така. Но в нашата страна изобщо не виждаме това, не го чуваме и очевидно никога няма да го чуем. А между другото културата е изключително необходима на политиката!

– Как оценявате позицията на руските културни дейци по тези проблеми, които ви вълнуват толкова дълбоко?

– За това също стана дума на откриването на фестивала. Забележителен бе докладът на австралийския историк Кристофър Кларк за причините за Първата световна война. Той говори за това с какво въодушевление европейският културен елит е поддържал тази война. Дори такъв голям учен като Зигмунд Фройд, който е променил представата ни за човека, е бил много възторжен и твърдял, че никога не се е чувствал толкова силно австриец, както след началото на Първата световна война. Разбира се, откатът последвал много бързо, по време на войната загиват двамата синове на Фройд, а целият европейски елит изпитил горчиво разочарование. Националистическата треска, обхванала европейския елит преди Първата световна война, се римува с това, което виждаме сега в нашата страна. Възторгът пред милитаризма отшумява, но въпросът е каква цена ще платят нашето и следващото поколение за това безумие. Защото, разбира се, този път води към Трета световна война.

– Имате ли усещането, че порядъчните хора са по-малко, отколкото ни се струваше?

– Знаете ли, аз съм много щастлив човек, имам забележителни приятели. Сред моите близки приятели има пълно единодушие. Що се отнася до хората, които днес така горещо поддържат милитаристичния дух, струва ми се, че те не са еднакви. Някои от тях са на държавна служба; като културни дейци, те ръководят театри, оркестри и други учреждения и пряко зависят от бюджета, от правителствените дотации и въобще са много свързани с държавата. За да запазят своите колективи, понякога те са принудени да казват не точно това, което мислят. Но има и хора, които искрено поддържат тази съвършено безумна от моя гледна точка политика. Какво да се прави, такава е руската история, при нас нещата стоят така…

– „Руските патриоти“ обичат да съставят списъци на „враговете на руския народ“. Начело на този списък е Андрей Макаревич, там е и екипът на радио „Свобода“. Ако вашето име го няма в този списък, то е само защото хората, съставящи подобни списъци, не умеят да четат добре. Ако се научат, и вас ще вкарат там. Не ви ли плаши подобна перспектива?

– Мисля, че отдавна съм в тези списъци, но съм на буквата „У“, а вие очевидно не сте ги дочели до края… Не, това не ме плаши. Освен това считам, че режимът, в който съществуваме днес, е твърде мек по отношение на своите противници. Неговите противници не са толкова много и дори мисля, че би стигнал един железопътен ешелон, за да бъдат натоварени. Това е мой отдавнашен спор с приятелите ми – колко ешелона са нужни, за да бъдат изселени от Москва някъде на изток хората, които не поддържат сегашната политика? Искрено съм благодарна на нашата държава, че засега все още не ни арестува. Макар че някои все пак арестува – особено големите любители на митинги, – доколкото знам политзатворниците в Русия са около 70 души, но като цяло по руските критерии това е мека политика. Доста добре познавам историята; знам колко лесно всяка слаба тенденция се превръща в общонародно движение, одобрявано гръмко и кресливо.

– Имате ли някаква лична връзка с Украйна? Или за вас тази страна е просто част от общото ни, в това число съветско, минало?

– Баба ми и дядо ми са живели в Киев, с Киев е свързан животът на моето семейство. В Киев са погребани много мои далечни роднини, за нашето семейство Киев е още и Бабин Яр. Самата аз обаче съм била в Киев твърде рядко, там нямам особено близки приятели и бих се изразила така: за мен това не е нещо лично. Още повече, че всичко, което се случва, предизвиква ужасно огорчение и най-вече – усещането, че последствията от грешките, които се правят сега, ще разделят не едно поколение руснаци и украинци.

– Как пишете в тази сложна ситуация? И за какво пишете сега?

– Преди известно време започнах роман, предполагам последен поради възрастта ми, но прекъснах работата си за половин година, защото почина моята приятелка Наташа Горбаневска. В последните месеци се занимавах с това да съставя сборник в нейна памет и това бе за мен извънредно важна работа, която ми достави много… не мога да кажа – радост, но във всеки случай ми донесе усещането за сбогуване с човек, с когото съм дружила повече от 50 години. Това проникновение, преминаването през нашия съвместен и несъвместен живот беше за мен извънредно важно. Струва ми се, че книжката се получи добре, тя е вече в издателството и ще излезе през декември – за годишнината от смъртта на Наташа. Сега отново се заемам със своята бавна и продължителна работа. Почти не работя в Москва, обикновено напускам града, защото тук телефонът звъни, през цялото време нещо се случва, нещо е нужно на някого, голяма суета. Така че ще замина през септември и ще поработя някъде извън Москва.

– Няма ли да ни кажете, макар с две думи, за какво е този роман?

– Не, не мога! Знаете ли, всеки роман е някаква голяма история, която не можеш да опишеш с две думи. Сюжетът е свързан с историята на моето семейство.

Текстът е публикуван в сайта на радио „Свобода“.