Сравнена с кинодраматургията, театралната драматургия е отчайващо изостанала в опитите си да говори за днешния човек и на днешния човек. На сцената няма да срещнем героите на деня, превърнати в живи и артикулирани образи на съвременната българска пиеса. Липсват болезнените конфликти, страховете на деня, отразени във високо драматургично слово.

Театър без драматургия? – около това питане бе фокусирана темата на 02 брой на списание „Култура“. На страниците на новото издание Георги Тенев зададе няколко въпроса за българския театър през 2018:

Как и какво оценяваме?

…Подхождам към нашата театрална ситуация с определени изисквания. Като към един театър, който е обществено организиран и финансиран, следователно носи отговорности. Театър, за който съществуват високи очаквания. Не по-малки, отколкото очакванията, които имаме към системата на образованието ни. Иска ми се да мисля и за двете като част от една и съща култура.

Някои допускания (толкова ли са смели?)

Театърът е общност. Той говори и пита общността. Отговорен е за нея и тя се оглежда в него.
Общността, от своя страна, има ценности, които не се изчерпват с материалното. За да се съхрани, общността не поставя своето добруване напълно върху пазарни принципи. Съществуват измерения, в които само целенасочена воля, следването на идеални цели и влагането на разум и енергия биха дали резултат. Така например пазарът сам по себе си не може да роди театър. Трябва да има воля за това, идея, културна ситуация.
Ако се съгласим, че съществува необятното и всеобхватно нещо „култура“, то ще приемем, че има и културна еволюция или културен регрес. Движението в една или друга посока е въпрос на действие или бездействие.
Важно е да мислим за това и да си припомняме мисли на по-мъдри и опитни от нас.
„От театъра си излизаме с толкова слаби чувства, че рядко ни се струва да е имало смисъл в пропиляното време и средства.“
…С тези думи през 1768 г. основоположникът на немското театрално просвещение Лесинг критикува състоянието на своята съвременна сцена. Заслужава си да проверим дали думите му не се вписват точно и в нашата театрална ситуация… 

Какво искам да постигна?

Възможно ли е доброжелателно, но смело да се поговори по въпроса: „Къде се намира нашият театър днес? Накъде се е запътил?“.
Опитвам се да проверя би ли се получил такъв разговор. Има ли кой да отговори, ако питам: „Има ли в идеята за театър някакъв план, идеология, проект? И ако да, съществуват ли някакви алтернативи?“.
Питам се – има ли шанс в мое време да се случи някакво действително събитие, нещо повече от разговор или оценка, повече от размяна на мнения. Някакъв проект, идеално театрално намерение, доведено до реалност. Възможен ли е опит (идея + воля + създаване), който да придвижи например българската драматургия в определена посока? Или поне да съживи продукцията ѝ, обема ѝ, самочувствието. Драматургията е част от българската литература, но много специфична, трудна за създаване и отглеждане. И ако е възможно да се въздейства на процесите в нея, каква е посоката, в която искаме да бъде движението?…
Но драматургията е само една от темите, както текстът е просто един от елементите на театралното събитие.

Как?

Ще се опитам да изпратя няколко „писма“. Може да се окаже, че попадат в празното. Но поне да съм го направил. Не е по силите на един човек, нито на един текст да побере обширната проблематика. Но проблем има. Тази чуждица, „проблем“… нека я преведем с наши думи като тези: замъчване, забавяне, въртене в кръг… Повторение и предъвкване. Не-развитие.

Кризата на съвременната пиеса

Прекалено силна ли е думата „криза“?
Съвременният театър у нас не поднася съществени културно-политически теми под формата на нови български пиеси. Не забелязвам театрали и писатели да се провокират взаимно за създаване на разнообразна драматургия. Авторите рядко успяват да покажат смелост и въображение, трудно фантазират върху ежедневието си като художествена реалност. Причината не е само в тях – театърът като работеща система не ги насърчава, не иска от тях, не им предлага поле за творчество. Достатъчно е да проследим шокиращата статистика за броя на съвременните, актуални български пиеси, поставени на големите сцени на България. Коя я последната, която гледахте? И кога е написана? От сухите цифри ще излезе, че съвременната българска драма е някакво нишово, почти бутиково изкуство…
С някакви маргинално редки изключения, драмата е далеч назад и под нивото на останалата литература на новото време. Театралната драматургия, сравнена с кинодраматургията, е отчайващо изостанала в опитите си да говори за днешния човек и на днешния човек. На сцената няма да срещнем героите на деня, превърнати в живи и артикулирани образи на съвременната българска пиеса. Липсват болезнените конфликти, страховете на деня, отразени във високо драматургично слово. На какво ли се дължи този феномен: живи и активни съвременни писатели и поети има, но жива и процъфтяваща драма – не.
Ще се радвам някой да ме опровергае, но ето как стоят нещата: Съвременният театър не счита съвременния български живот за достоен материал за драматургически опити. Работещите на сцената се гнусят сякаш от своя свят извън сцената. Считат го недостоен за високо сценично слово, за театрална естетика. Драмата на съвременна България не задвижва въображението на драматурзите и режисьорите. При това положение какво ще остави нашата епоха, което да се сравни по актуалност и гражданска смелост с пиеси като: „В полите на Витоша“ на П. К. Яворов (1910 г.), „Комунисти“ на Георги Марков (1968 г.), „Човекоядката“ от Иван Радоев (1974 г.), „Подробности от пейзажа“, Станислав Стратиев (1978 г.), „Одисей пътува за Итака“, Константин Илиев (1984 г.).
Днес има някаква стена между писателите, с усета им за темите на живия живот и сцената. Това, което днешната драматургия произвежда, е срамно малко. И не конкурира нивото на миналите образци…
Чехов продължава да бъде един от най-редовно поставяните автори у нас. Но сякаш никой не забелязва, че пиесите му са създадени по актуални за неговото време теми, с герои на Чеховото време…
Има ли шанс нещо друго да бъде постигнато освен говорене? Опитвам се да провокирам хора със сериозен опит и авторитет, за да помислят и по възможност да помогнат – с предложения; с възможни и осъществими намерения за просто и последователно действие. Не е нужна революция, а изграждане, това е същността на проблема днес. Този път е труден. Затова може би е интересен…
Не искам да давам готови решения, но съм сигурен, че без решения, без планирани усилия липсата ще се задълбочи. За съживяване на един пълноценен процес на писане за сцената е нужно централно планиране, инициативи, преразглеждане на политики и бюджети. Не мога и не бързам да кажа какво и как. По един или друг начин е необходимо усилие, за да се съхрани всяка култура. В случая говорим за театралната култура в нейната съществена и идентифицираща част, българската пиеса…

По-късно, в края на октомври тази година, темата на броя прерасна в дискусия на живо с участието на Георги Тенев, Елена Алексиева, Пламен Дойнов, Неда Соколовска, Анна Топалджикова, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Анелия Янева, Асен Терзиев, Слава Янакиева, Калин Янакиев, Димитър Стоянович. Разговорът се проведе в столичното FOX Book Café и бе открит от неговия инициатор Георги Тенев:

„Една потенциална криза в драматургията е нещо не просто дискомфортно, но и опасно за културата, след като са открити и припознати от всички ни някакви сериозни кризи, в които живеем, някаква липса в представителната демокрация, някакво усещане за прояждаща корупция, която надхвърля икономическото и дори политическото и навлиза дълбоко в морала. И ако това е едва ли не ежедневен консенсус между всички ни, че такова нещо има, аз се питам – къде е пиесата за него, която гледахме последно? Ако има някакво разделение в нашето общество например по етнически принципи, което чертае плашещи далечини между нас, хора, родени в една страна, а всъщност един с друг живеещи странно и в тревожни отношения, аз се питам коя е последната пиеса, която се занимаваше с това? И понеже не откривам такива текстове, не виждам такива пиеси, не съм ги гледал, театърът не се занимава с това, аз имам усещане за голяма липса.“

Снимка на главната страница Цочо Бояджиев