0
4383

Толкин и Тома от Аквино

За красотата във „Властелинът на пръстените“

През 2017 г. светът отбелязва 125 години от рождението на Джон Роналд Руел Толкин, британския писател, създал романите „Властелинът на пръстените“, „Хобитът“ и др.

След бягството си от Черните конници Фродо попада в дома на Елронд в Ломидол. Там той познава красотата на елфическата музика, която далеч надхвърля тесните му представи, придобити в Графството.

„Прелестта на мелодията и преплетените елфически думи, макар почти да не ги разбираше, го очароваха мигом, щом се вслуша. Словата едва ли не придобиваха форма и пред него се разкриваха видения на далечни страни и неземни красоти, каквито никога не си бе представял; осветената от огъня зала се превърна в златна мъгла над пенести морета, въздишащи край границите на света. Сетне магията все по-силно започна да се прелива в прекрасен сън, докато му се стори, че го залива безкрайна река, придошла от злато и сребро, прекалено необятна в очертанията си, за да бъде разбрана.“[1]

Преди музиката да свърши, Билбо се обръща към Фродо: „Не че хобитите някога ще придобият докрай елфическата жажда за музика, поезия и приказки. Те сякаш ги обичат колкото и храната, че и повече. Сега ще продължат още много време. Какво ще речеш, ако се измъкнем да побъбрим някъде на спокойствие?“ Фродо тръгва със съжаление след него.

Тогава самотен глас начева нова песен. „А Елберет Гилтониел / силиврен пенна мириел…“ Фродо се озърта. „…после изведнъж на Фродо му се стори, че Арвен се обърна към него и далечната светлина на очите й прониза сърцето му. Омагьосан, той не помръдваше, а сладките срички на елфическата песен се лееха като ясни елмази от подбрани думи и мелодия. – Това е песен за Елберет – каза Билбо. – Тази вечер ще я пеят още много пъти заедно с други песни от Блаженото царство. Ела!“

Елфическата музика – макар Фродо да усеща съвсем смътно – е отзвук на още по-красива музика, изпълнявана преди Средната земя да бъде създадена по образец на тази музика и поведена от волята на провидението. В своята книга Силмарилион[2], разказваща някои от историите, които стоят зад Властелинът на пръстените, Толкин говори за тази музика.

„Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той сътворил Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и съществували заедно с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им той, предлагайки разни мелодии, а те запели и възрадвали душата му.“

Малко по-долу: „Илуватар… им разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни. Рекъл тогаз Илуватар: – От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата музика… А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен… Никога вече не сътворили Айнурите тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още по-славно пред Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на дните“.

Основополагащи естетически понятия са засегнати в тези текстове. Красотата има две страни, от една страна, хармония и пропорция, а от друга, блясък и великолепие. Тя предизвиква възхита и радост. Красотата не е случайна украса, далеч от сериозните цели на Илуватар. Тя е истинската цел на дейността на Айнурите, както я описва Илуватар. „А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен.“

Тома от Аквино казва: Finis est potissimum in unoquoque. Целта е водеща във всичко. Ако се поставя въпроса Защо? за нещо, то последният и окончателен отговор е последната и окончателна причина, целта. Тома казва: „Този вид причина е най-висшата сред всички причини, защото целта е причината на другите причини“. Ако красотата е целта на деянията на Айнурите, то тя трябва да е много значима.

След края на песента на Айнурите Илуватар им посочва един въображаем свят, обхващащ Средната земя, чиято форма и история отговарят на красотата на току що чутата музика. В този свят има нещо ново, което го няма в музиката, а именно „чедата на Илуватар“, елфи и хора. „Изумени видели те как идват Чедата на Илуватар… и никой от Айнурите нямал дял в тяхното сътворение. Затуй още повече ги обикнали, щом съзрели създания различни от себе си – странни и крехки, те сякаш отново отразявали замислите на Илуватар и чрез тях Айнурите узнали още частица от неговата мъдрост, що инак би останала скрита навеки.“

В красотата съществува ритъм на нарастване: още и още повече. Свети Игнаций казва: всичко е „ad majorem Dei gloriam, за по-голяма слава Божия“. Не само голяма, а по-голяма. Скритата мъдрост на Илуватар се изразява по-дълбоко и силно в красотата на неговия замисъл.

Илуватар създава реален свят, сътворен по образа на този имагинерен свят и по тази причина и според великата музика на Айнурите. „Затова ще река: Еа! Да бъде! И в Пустотата ще пратя Нетленния пламък за сърце на света и светът ще излезе наяве… Изведнъж видели Айнурите в далечината светлина като облак със сърце от жив пламък и разбрали, че вече не е само видение, а сътвореният от Илуватар свят на име Еа.“

Възхитата и любовта притеглят някои от Айнурите толкова надолу в новия свят, „че занапред цялата тяхна мощ да е обвързана със света чак до неговия завършек, тъй че те да му дават живот и да се грижат за него“. Айнурите, които са тъй свързани с новия свят, се наричат Валари.

Най-велика сред Валарите е двойката Манве и Варда. Варда е истинската кралица на Средната земя. Тя играе централна, но най-често скрита роля във Властелинът на пръстените, докато Манве изобщо не се споменава.

„От всички Велики на този свят, елфите най-силно почитат Варда и с обич се прекланят пред нея. Елберет я наричат и нейното име с песни призовават, щом над Средната земя падне сянка и изгреят звездите.“

На елфически език Елберет означава Звездна кралица. В най-трудния момент, когато Сам се изправя срещу огромния паяк Корубана, той внезапно извиква на елфически език думите, които сам не разбира: „А Елберет Гилтониел /о менел палан-дириел, /ле налон си ди’нгурутос! /А тиро нин, Фануилос!“

В едно от писмата си Толкин превежда тези думи. „Звездна кралице, ти, която палиш звездите и гледаш далеч от небето, теб призовавам в сянката на смъртния страх. Погледни ме, вечно-бяла“.

Един католик, какъвто без съмнение е Толкин, е съвършено наясно, че Света Дева Мария се отразява в Елберет. Когато един приятел на Толкин, йезуит, забелязва приликата между Елберет и Божията майка, Толкин му пише: „Разбирам точно какво имаш предвид с твоята забележка за Светата Дева, защото на нея почива цялото мое ограничено разбиране за красотата, както във величие, така и в скромност“.   

Нека обобщим. Целта на музиката на Айнурите, предначертаната й от Илуватар цел, е красотата. Красотата съдържа в себе си хармония или съзвучие и блясък или великолепие. Тя предизвиква в ответ възхитата и любовта. Тъй като музиката на Айнурите е образецът, по който е била създадена Средната земя, то красотата също е цел на създаването на Средната земя. В нейната фактическа действителност, както е сътворена от Илуватар, Средната земя е много по-велика от тази музика. Населен от разумните и свободни чеда на Илуватар, този свят е тъй прекрасен и възвишен, че Айнурите се удивляват и влюбват в него. В него те виждат нов образ на мъдростта на Илуватар.

Ad majorem Dei gloriam, за по-голяма слава Божия. Великият образ на красотата, сложил отпечатък върху Средната земя и нейната драматична история като цяло, е Елберет Гилтониел. Собственото разбиране на Толкин за красотата, за нейната възвишеност и скромност се основава на преклонението му пред Богородица, което намира отглас в елфическата почит към Елберет. Тук е ключът към разбирането на Властелинът на пръстените.

Преди да се занимая по-подробно с Властелинът на пръстените, за да употребя наистина този ключ към разбирането му, искам да сравня началото на Силмарилион с учението на свети Тома от Аквино, за да покажа колко дълбоко вкоренен в католическата традиция е Толкин. Тома от Аквино казва: „Всичко е създадено, за да наподобява по свой образ божествената красота… Никой не се старае да възсъздаде или изобрази нещо освен според представата за красивото.“

„Множеството и различието на нещата са замислени в Божия ум и осъществени в действителния свят, за да изобразят сътворените неща и божествената доброта по различен начин, та различни същества да участват в нея на различни нива, за да възникне от реда на различната битийственост определена красота, открояваща божествената премъдрост.“

И така, какво е красотата и как се осъществява тя в творението? Тома от Аквино разяснява тези въпроси подробно в своя коментар върху трактата „За божествените имена” на Дионисий Ареопагит. Дионисий показва в какво се състои същността на красотата, когато казва, че Бог дава красота, доколкото Той е причината за хармонията и блясъка (consonantiae et claritatis) на всички неща… Всичко бива наричано красиво, доколкото притежава свой блясък, духовен или телесен, и доколкото е направено в правилната пропорция. Дионисий показва след това как Бог е причината за блясъка, когато казва, че Бог най-напред дарява нещата с умерена светлина, а после – със своето изобилно лъчение, извор на цялата светлина. Тези дарове на ослепителното божествено лъчение следва да се разбират по подобие (с Бога)… Той обяснява и другата страна, а именно, че Бог е причината за хармонията в нещата. Съществува двойна хармония в нещата, първата – според реда на всички неща спрямо Бога, и той разглежда тази хармония, като казва, че Бог обръща всички неща към Себе Си като към тяхна цел… и затова гърците наричат красотата kallos, което е свързано с думата „повиквам“ (kaleo).  Другата хармония е в нещата в съответствие с техния порядък, едно спрямо друго. Той засяга тази хармония, когато казва, че Бог събира „всичко във всичко“ в подобното.

По-късно Тома внася още един детайл в картината. Битието на всички твари идва от божествената красота. Блясъкът принадлежи към понятието за красота, както казва Дионисий по-горе. Затова всяка форма, чрез която съществуващото има битие, е участие в божествения блясък… Той казва също, че хармонията принадлежи към понятието за красота, така че всичко, което по някакъв начин принадлежи към хармонията, идва от божествената красота. Това има предвид той, когато твърди, че единението на разумните същества по отношение на техния разсъдък се дължи на божествената красота; включително приятелството, обвързано с чувствата, или общността, обвързана с външните деяния. Изобщо доколкото имат единство, всички същества имат своето единство от силата на божествената красота.

Толкин и Дионисий (когото Тома от Аквино следва) използват една и съща понятийна двойка, за да разберат красотата: блясък и хармония. Това са двата атрибута на музиката на Айнурите, по чийто образец е създадена Средната земя. Има още една допирателна точка. Илуватар казва: „Затова ще река: Еа! Да бъде! И в Пустотата ще пратя Нетленния пламък за сърце на света и светът ще излезе наяве… Изведнъж видели Айнурите…, че вече не е само видение, а сътвореният от Илуватар свят на име Еа.“

Тук е налице пряка допирна точка с мисълта на Тома: „Бог най-напред дарява нещата с умерена светлина, а после – със своето изобилно лъчение, извор на цялата светлина … Затова всяка форма, чрез която съществуващото има битие, е участие в божествения блясък“.

Сиянието на светлината, идещо от Бога, има пряка връзка с битието на съществата в този свят. В своето битие особено разумните същества участват в това сияние, в този нетленен пламък.

Когато искаш да разбереш нещо, трябва, естествено, да разбереш битието на това нещо. По тази причина удивлението е необходимо за познанието. Ако не се дивиш пред дълбокия извор на светлината, от който произтича битието на всичко съществуващо на този свят, ако нямаш представа за ритъма на възход към по-голямо Божие величие, то тогава онова, което разбираш, може да не е битие на съществуващото в този свят. Битието бива редуцирано до някакви свои аспекти, например механични взаимоотношения, разбрани по математически път. В много случаи природните науки се концентрират върху такива аспекти. В концепциите на мнозина учени светът е голям механизъм, определен от математически закони.

Забележително е, че експлицитната религия не играе почти никаква роля във Властелинът на пръстените. И името на Илуватар или някое друго име на Бога Творец не се появява в книгата нито веднъж. Някои песнопения могат да се приемат за религиозни, особено песните за Елберет. Единствената сцена с недвусмислено религиозен ритуал откриваме в началото на първата вечеря на Фродо и Сам с Фарамир. „Преди да започнат вечерята, Фарамир и всичките му бойци се обърнаха за миг и безмълвно погледнаха на запад. Фарамир направи знак на Фродо и Сам да сторят същото. – Винаги правим така – каза той, когато седнаха, – гледаме към Нуменор, който е съществувал, към отвъдния Елфодом, който съществува, и към онова, що е оттатък Елфодом и винаги ще съществува. Вие нямате ли подобен обичай, когато сядате на трапеза? – Не – отвърна Фродо и се почувства удивително простоват и невъзпитан.“

В писмото, в което обяснява, че неговото разбиране за красотата, както във възвишеното, така и в скромното, почива на преклонението му пред Дева Мария, Толкин споменава за странното отсъствие на експлицитни религиозни теми във Владетелят на пръстените.

Властелинът на пръстените, разбира се, e религиозно и католическо произведение, първо несъзнателно, ала сетне и съзнателно в преработката. По тази причина на практика или изобщо не допуснах, или впоследствие отстраних от този въображаем свят всички препратки към нещо като религия, култов обряд или религиозна практика. Защото религиозният елемент се разкрива в историята и в символиката.“

На пръв поглед посочената от Толкин причина е много странна. Книгата да не съдържа нещо експлицитно религиозно, защото е религиозна или по-точно казано, католическа? Как е възможно това?

Един възможен отговор на тази загадка отпраща към най-въздействащото поетично средство на Толкин, а именно древността на историите, сравнима с тази на Омировите Илиада и Одисея. Експлицитното католическо съдържание би тласнало разказа твърде близо до съвременността. Този отговор обаче не обяснява защо изобщо религиозното не присъства по-отчетливо. Последното изречение от горецитирания текст ни помага в това отношение. „Религиозният елемент се разкрива в историята и в символиката“. Религията във Властелинът на пръстените не е наложена от външните обстоятелства, а се съдържа в дълбочината на нещата и историите.

Властелинът на пръстените не е проповед и богословски трактат. Книгата е разказ, чиято цел е да бъде красив и така да предизвиква удивление и любов. В дълбинната красота се открива религиозното измерение, което е изначално католическо. Елберет не е Дева Мария, но нейната красота е обрисувана с чувство на преклонение пред Света Богородица.

Ще се опитам да представя някои черти на тази дълбинна красота във Властелинът на пръстените. Търсенето на Фродо, неговият път към целта са очевидно най-важната линия в цялото повествование. Затова първо ще анализирам същинския мотор на търсачеството на Фродо, а именно неговата любов към едно всеобщо достояние. След това ще пристъпя към грижовното направляване на Фродо от Елберет.

Първоначално ние срещаме Фродо, напълно погълнат от обичайния живот на един хобит. Стъпка по стъпка той открива значението на пръстена, който наследява от Билбо. Пръстенът не е локален проблем. Той засяга живота на всички, които населяват Средната земя. Търсачеството, което произтича от това откритие, го отвежда до стремления, които са много по-всеобхватни от тези, които го движат в Графството. Неговото търсачество не е просто лично дело. То не може да се разбира в смисъла на поп-психологията просто като „намиране на себе си“. Това, което той намира, е много по-голямо от самия него и той все повече разбира себе си като част от по-голяма цялост. Благото на цялата Средна земя му се прояснява като благо, което той толкова обича, че е готов да пожертва живота си за него.

Задачата на Фродо е в основата си негативна. Той трябва да унищожи пръстена. Положителната страна на неговото търсене е въплътена в Арагорн. Когато пръстенът е унищожен, Арагорн може да стане крал на Гондор, точно когато присъствието на елфите в Средната земя отслабва, а напред излизат хора, като тези, които ще поемат участта на Средната земя. Следователно търсенето на Фродо е определено от едно велико и благородно достояние, от едно политическо благо. Този преход от Фродо като частно лице с ограничен житейски кръг към личност, която търси едно общо достояние на Средната земя, е сред най-красивите страни на Властелинът на пръстените. Той отговаря на ритъма на градация, който Толкин залага в началото на Силмарилион, и се корени дълбоко в Средната земя. Една малка история внезапно израства до история, която съдържа мащаб, блясък и величие.

Добродетелта, която прави човека християнин, подчертава непрестанно Тома от Аквино, е любовта (caritas), която не е на първо място лична или частна добродетел. Тя е преди всичко политическа добродетел, която не се определя от частно благо, а от общото благо на един град, на небесния Йерусалим. Аристотел казва в осма книга на своята Политика, че трябва да обичаш благото на един град, за да си политически добродетелен човек. Когато някой е допуснат да участва в благото на един град и живее като гражданин на този град, трябва да има определени добродетели, за да върши това, което един гражданин трябва да върши, и за да обича благото на този град. По подобен начин, ако някой с Божията милост е допуснат да участва в небесното блаженство, което се съдържа в съзерцанието и любящите обятия на Бог, той става, така да се каже, гражданин на тази блажена общност, наречена небесен Йерусалим, според Посланието до ефесяните: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“.  Следователно ако някой е смятан за част от небесния град, то той трябва да притежава определени свободно дадени добродетели, а именно християнските добродетели.

Истинното потвърждение на тези добродетели изисква любов към общото благо, което принадлежи на цялата тази общност, а именно сам Бог като наше благо, доколкото Бог е обект на блаженството. Ала благото на един град може да се обича по два начина: от една страна, за да го притежаваш, от друга – за да го получиш и съхраниш. Когато някой обича благото на един град, за да го има и притежава, той не е политически добродетелен човек, защото тиранинът обича благото на един град, за да властва над него, като по този начин той обича повече самия себе си, отколкото града.

Да обичаш благото на един град, за да го получиш и съхраниш, е наистина любов към този град, която прави един човек добродетелен политически, доколкото той се подлага на смъртна опасност и пренебрегва своето собствено частно благо, за да добие и съхрани благото на града. Любовта към благото, което споделят блажените, любовта да имаш и притежаваш това благо, все още не отвежда обаче човека до блаженството, защото и злите искат това благо.

Да обичаш това благо, подобаващо на неговата добротворност, за да остане и да бъде споделено и никой да не посегне на него, ето кое води човека до правилно отношение към общността на блажените. И това е любовта, с която Бог възлюбва заради Себе Си и ближните, способни  на това блаженство. По тази причина любовта не е само някаква добродетел, а най-силната от всички добродетели.

Чрез тази любов към общото благо на Средната земя Фродо става нещо, което Тома от Аквино би нарекъл „един добродетелен политически хобит“. Неговият ограничен живот, неговата малка история сред хобитите в малкото му селище крачка по крачка се превръщат в история на блясък и благородство, тя става история за Средната земя и за доброто на Средната земя. Това благо на Средната земя бива осъществено не директно от Фродо, а от Арагорн. Въпреки това Фродо участва в него и във величието на неговото осъществяване.

Благото на Средната земя, което се осъществява чрез завръщането на краля, не е окончателното и заключително благо. Елфите напомнят винаги, че съществува копнеж, който отива далеч отвъд Средната земя. Тяхното време в Средната земя клони към своя край. Галадриел не се придържа към благото, което може да осъществи в Лотлориен. Тя одобрява гибелта на благото, която ще дойде с унищожението на един пръстен. Тя тръгва на Запад.

Любовта на елфите винаги е била раздвоена любов. От една страна, те обичат Средната земя, от друга, изпитват копнеж по Запада, по жилището на Валарите, най-вече на Елберет.

Една от най-изразителните сцени в цялата книга е моментът, когато Фродо, Сам и Пипин бягат на Изток и почти са застигнати от Черен конник. Тогава внезапно пред тях се появява група Върховни елфи, които странстват на Запад и пеят песен, посветена на Елберет. Тази песен отклонява Черния конник в последния миг. „Ти, снежнобяла! О, прекрасна!/Кралице на задморски кът!/О, светлина неземно ясна/над трудния ни горски път!… О, Елберет! Гилтониел!/И тук, сред горския предел,/ще помним твоя звезден плам/на запад, над Морето там.“ Пътешествието на Запад и прекосяването на големия океан са израз на религиозното съзнание на елфите, израз на един копнеж, който не може да бъде утолен от никакво благо в Средната земя, колкото и голямо да е то.

Ала и на Запад, където живеят Валарите, чедата на Илуватар не ще открият своята последна цел и окончателно общо благо. Валарите и Елфите са привързани към същата материална вселена, в която се намира и Средната земя, и то до изпълването на тази вселена. Какво ще се случи в края на тази вселена, на тях не им е ясно. Хората са получили от Илуватар един дар, който не е даден на Елфите. Един отчасти горчив дар. Чрез своята смърт хората напускат границите на този свят и влизат в непосредствена връзка с това, което е отвъд тези граници.

В историята на Арвен и Арагорн, разказана в приложението на Властелинът на пръстените, са последните предсмъртни думи на Арагорн към Арвен: „В скръб трябва да се разделим, но не и в отчаяние. Гледай! Не сме приковани навеки към кръговете на тоя свят, а отвъд тях има нещо повече от спомена. Сбогом!“

На предела на болката Арвен извиква първоначалното име на Арагорн, което е Естел. „Естел! Естел!“ Тази сцена се прояснява от един диалог за смъртта, запазен в един от най-древните ръкописи в голямата сбирка от ръкописи в Минас Тирит[3]. Това е диалог между краля на Върховните елфи Финрод и човешката жена Андрет, който ни връща назад, към най-древни времена, още преди историята на Берен и Лутиен[4] – самия праобраз на историята на Арагорн и Арвен.

Андрет обича един Елф, брата на Финрод, който отвръща на нейната любов. Андрет разбира, че ще остарее и ще умре, докато нейният любом ще остане все така млад. Тази мисъл я отчайва. Финрод й казва: „Нямаш ли надежда?“ Андрет отвръща/ „Какво е надежда. Очакване на нещо добро, което е неизвестно, ала се основава на известното? Тогава ние нямаме надежда.“ Финрод отговаря: „Има две надежди… Това, което хората наричат „надежда“, ние наричаме „адмир“, но има и друга надежда, нейните основания са по-дълбоки. Ние я наричаме „естел“, вяра. Събитията в света не могат да я разколебаят, защото тя не идва от опита, а от нашата природа и от нашето изначално битие. Ако ние наистина сме Ерухини[5], деца на Единия, Той няма да позволи да бъде лишен от Своето достояние, няма да позволи нито на врага си, нито на нас самите. Това е последното основание на „естел“, която ние запазваме, дори когато съзерцаваме края. Замисълът на всички Негови планове трябва да е радостта на Неговите чеда.“

Част от най-проникновения религиозен смисъл на Властелинът на пръстените е в това, че окончателното общо благо се намира отвъд границите и времето на нашата вселена. Това общо достояние е предмет на естел, не на адмир или на знанието. Естел охранява ритъма на градация, ad majorem Dei gloriam. Това, че Естел е първоначалното име на Арагорн, и последната дума, която Арвен отправя към своя умиращ съпруг, е една от най-добрите идеи на Толкин.

В любовта на Фродо тези различни равнища на общите блага все още не са ясно различими, ала е ясно, че неговата любов е открита любов и не затваря достъпа до тези дълбини. Ако тя би затворила този достъп, то тогава би изгубила своята красота.

Сега искам да разгледам търсенето на Фродо от тази втора, спомената вече гледна точка, а именно насочващия промисъл на Елберет. Веднъж Гандалф разказва на Фродо за странната случка, когато Билбо открива единия пръстен. „Зад всичко това стои нещо друго, нещо извън плановете на Ковача на Пръстена. Не мога да го изразя по-ясно, освен да намекна, че е било писано – и то не от Владетеля – Билбо да намери Пръстена. В такъв случай и на тебе ти е писано да се сдобиеш с него. А това може да е обнадеждаваща мисъл.“

Гандалф изговаря нещо подобно с повече ирония в края на книгата Хобит[6]: „Значи в крайна сметка предсказанията на старите песни все пак се оказаха верни! – заключи Билбо. – Да! – повтори Гандалф. – И защо да не се окажат верни? Ти може би не вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всички приключения само благодарение на чист късмет и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасна особа си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си все пак само едно дребосъче сред огромния свят. – И добре, че е тъй! – рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника торбичката си с тютюн.“

Провидение действа в търсенето на Фродо и много знаци сочат, че Елберет е непосредствено отговорна за това провидение. От важно значение е, че това провидение избира най-малкото и най-незначителното, за да постигне своите големи цели. Голяма е военната победа срещу армията на Саурон на полята на Пеленор пред стените на Минас Тирит, но окончателната победа не е военна. Напротив, основната цел на военната стратегия на Гандалф е да отклони погледа на Саурон от Фродо, Сам и  Ам-гъл, които бавно се приближават към Съдбовния връх[7].

Въпреки нарасналата любов към общото благо на Средната земя, която придава толкова голямо благородство на Фродо, той не може да довърши със собствени сили своето търсене. Щом се изплъзва от пукнатините на Съдбовния връх, той не хвърля пръстена в бездната, а го взима за себе си. Просто силата на пръстена е твърде голяма. В този решаващ момент спасителят на търсенето се оказва Ам-гъл.

За някои моралисти чрез тази постъпка Фродо се превръща в предател. Те упрекват книгата, че на финала техният герой пропада в злото. Толкин го вижда другояче. В едно от своите писма той обяснява тези взаимовръзки с молитвата Отче наш: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. В дълъг разговор, който Фродо и Гандалф водят в началото на Властелинът на пръстените, Фродо казва на Гандалф: „Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!“ Гандалф отвръща: „Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така“.

Фродо казва за Ам-гъл: „Смърт заслужава“. Гандалф отговаря: „Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им ги върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата… Сърцето ми подсказва, че още има някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят; а дойде ли, жалостта на Билбо може да реши съдбата на мнозина — включително и твоята“.

Когато Фродо за пръв път получава възможност да убие Ам-гъл, той чува тези думи ясно, сякаш изречени отдалеко: „Сега, когато го виждам, изпитвам жалост към него“. Много дълбоко в началата на вселената и нейната история действа един основополагащ закон: на милосърдието се отвръща с милосърдие. Победата принадлежи на милосърдието, на милосърдието, което отвръща на милосърдие.

Милосърдието е тясно свързано с Елберет, защото тя е отговорна за непосредствения промисъл за Средната земя. В Salve Regina („Радвай се, Царице“) обръщението към Божията майка, е mater misericordiae, майка на милосърдието. Разбира се, накрая милосърдието трябва да се върне при самия Илуватар. Той трябва да е така устроен, че неговият принцип на милосърдие да е дълбоко запечатан в творението му. В голямата сцена на откровението, в която Бог минава над Моисей, Моисей чува следните думи: „Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний“.[8]     

Тома от Аквино казва по повод на словата от Писанието „Всички пътища Господни са милост“ (Пс. 24:10): „Във всяко Божие дело милосърдието е първото основание. Силата на това основание се съдържа във всички следващи дела. Тя действа дори по-усилно в по-сетнешните дела, понеже първопричината по-силно се влива в своето последно действие, отколкото вторичната причина.“

Гандалф разбира проникновено този принцип на милосърдието и в решителния миг това е споделено на Фродо по свръхестествен начин.

Принципът на милосърдието придава на целия епос на Толкин своеобразна красота. Придава й женствена и Мариинска атмосфера. Това, което блести в този епос, не е блясъкът на бога Марс, мъжкият блясък на военната победа, а блясъкът на Елберет, чиито символ са звездите, не слънцето. Една изпълваща мекота владее разказа, мекотата на милосърдието. Една изпълваща простота се съдържа в космическия ред, простотата на един единствен принцип, на милосърдието. Ние можем да провидим истината на Толкиновото заключение, че представата му за красотата в нейната възвишеност и простота се основава на преклонението му пред Богородица.

Първата и непосредствена цел на Властелинът на пръстените, както Толкин непрекъснато подчертава в писмата си, е забавлението, което означава радост от красотата на историята. Едно друго следствие от тази радост е, че Толкин изостря погледа ни за дълбоката истина на нашия собствен свят. Изумлението е единственият разумен отговор в Средната земя, както Толкин я описва. Изумлението е и единственият разумен отговор в нашия свят, защото в дълбинните си структури той е същият. Има една стара латинска поговорка: ubi amor, ubi oculus, или в буквален превод, „където има любов, там е окото“.

Чувства като изумлението и любовта към красотата не са твърде далеч от сериозния опит да се разбере светът. Те по-скоро действат като увеличително стъкло или като телескоп. Те доближават до погледа ни дълбинните структури на света и ни позволяват да разберем тези структури. В такова разбиране красотата не е случайно декоративно приложение, а е съвсем близо до сърцевината на понятността, защото тя е целта на Твореца.  

Превод от немски Людмила Димова  

Текстът е публикуван в бр. 118 на сп. „Християнство и култура“.

Михаел Валдщайн е роден през 1954 г. в Австрия, следва философия и богословие в Лос Анджелис, Рим и Харвард. Преподава в католическия университет „Нотр Дам“ (Индиана, САЩ), а между 1996 и 2006 г  ръководи Международния богословски институт за брака и семейството в австрийския град Гаминг. От 2008 г. е професор по богословие в университета „Аве Мария“ във Флорида. От 2003 г. е член на Папския съвет за семейството. Текстът Михаел Валдщайн, посветен на Властелинът на пръстените, е публикуван в kath.net.

[1] Цитатите са по Дж. Р. Р. Толкин, Властелинът на пръстените, т.1, Задругата на пръстена, 1990,  т.2, Двете кули. Завръщането на краля, 1991, изд. „Народна култура, София.
[2] Силмарилион, 1995 г., изд. „Абагар Холдинг“.
[3] Минас Тирит е столица на държава Гондор в епоса на Толкин. Б.пр.
[4] Легендата за Берен и Лутиен, за любовта между простосмъртен герой и елфическа кралска дъщеря, е една от четирите главни сюжетни линии в митологията на Толкин. 
[5] Деца на Еру. Б.пр.
[6] ДжРРТолкин, Хобит. Билбо Бегинс, или дотам и обратно, изд. „Бард“, 1999 г.
[7] Вулканът Ородруин в северните части на Мордор, Страната на Сянката, където властва Саурон. В огъня му Саурон изковал Единствения пръстен през Втората епоха. Пръстенът впоследствие е унищожен също там.
[8] Изход, 34: 6-7.