Издателство „Изток-Запад“ отново среща читателите си с размислите на видния интелектуалец Цветан Тодоров. Прочетете студията „Спасяването на българските евреи“, включена в първия том на „Тоталитарният опит“.
Етюдите, включени в първия том на изданието „Тоталитарният опит“ (изд. „Изток-Запад“), са писани за специализирани сборници и периодиката. Впоследствие Цветан Тодоров ги обединява в книгата си „Човешкият отпечатък“ (2009). По-късно тя излиза в джобен формат и в два тома. Томът, които излезе през май 2015 г. в превод на български, се различава от френското издание единствено по въведението си. Авторът е заменил предговора си към френското издание с въвеждащата студия към испанския превод на „Тоталитарният опит“.
Редакторът Стоян Атанасов обяснява:„Очерците и етюдите в тази книга са писани в продължение на две десетилетия след падането на Берлинската стена. Тогава Тодоров вече е преодолял задръжките си да анализира тоталитаризма, изследвал го е в няколко свои книги, а покрай тях посвещава и по-кратки текстове на отделни явления, свързани с тоталитарните общества. Именно тези текстове са включени в настоящия сборник. Авторът проследява съдбата на пет ярки личности, жертви или просто съвременници на тоталитаризма, а впоследствие и негови анализатори. Така комунизмът и фашизмът се разкриват не като абстрактни конструкции, а като преживян опит на хора, изиграли съществена роля и за еволюцията в изследователските интереси на Тодоров. Към поредицата от портрети на Роман Якобсон, Михаил Бахтин, Реймон Арон, Примо Леви и Жермен Тийон авторът добавя обзорни студии за социални и естетически явления, родени в тоталитарните общества или напомнящи за практики от близкото ни тоталитарно минало. Днес за тоталитаризма си спомняме предимно емоционално. Цветан Тодоров ни помага да го осъзнаваме и рационално, като го полагаме в по-широките рамки на историята на социалните идеи. Предпоставка за пълноценното му осмисляне е способността ни да вникваме в себе си като морални и социални същества, които волю-неволю, съзнателно или не, имат своята отговорност за съществуването на това зло на ХХ век.“
„Тоталитарният опит“, том 1, „Човешкият отпечатък“, Цветан Тодоров, изд. „Изток-Запад“, 2015 г., превод от френски: Зорница Павлова, 17 лв.
Спасяването на българските евреи
Нашият век ще остане в историята като период на масово насилие, рядко виждано преди това. Преследването и унищожаването на евреите в Европа е безспорно един от неговите най-трагични епизоди. Макар и много по-рядко, то е повод и за проява на доброто, като например подпомагането на преследваните и спасяването им от смъртна заплаха. Такива единични актове се извършват епизодично почти навсякъде, но две страни могат с гордост да си спомнят миналото, защото са осигурили колективната защита на евреите, въпреки че са били под германски контрол – Дания и България. Когато Червената армия приближава границите на България, пише Хана Арент в Айхман в Йерусалим, „нито един евреин не беше депортиран, там евреите умираха само от естествена смърт“. И добавя: „Доколкото зная, никой не се е опитал да обясни поведението на българския народ, което е уникално в този регион на смесени етноси.“[1]
И наистина, как да се обясни чудото с извършеното добро? С изключителните морални и политически качества на този народ ли? Но българите нямат особено високо мнение за себе си, знам го от личен опит. Естествено, те обичат земята и спомените си, но когато става дума за ценностна оценка, са склонни да твърдят, че другите народи – близки или далечни – ги превъзхождат. Освен в някои редки моменти на патриотично въодушевление, те не са свикнали да се имат за герои. И откриват тази героична страница от своето минало с известно учудване.
Какво точно се е случило в България през тези военни години? Вярно ли е, че всички български евреи са били спасени? Кои са били главните действащи лица на спасението? Какво ги е мотивирало? Как са постъпили? Първо ще припомним няколко страници от историята.
Резюме на събитията
Историята на преследването и на защитата на българските евреи придобива голяма известност след публикуването на Българските евреи и окончателното решение от Фредерик Чари през 1972 г.[2] Различни изследвания, издадени впоследствие, внасят детайлни уточнения. Тук ще спомена само основните събития.
Първо трябва да бъдат отчетени три елемента на историческия и демографския контекст. Първият е, че след Втората балканска война (1913) и особено след Първата световна война (1914–1918) България губи редица провинции, обитавани частично от българи – Добруджа минава към Румъния; Тракия – към Гърция; Македония – към Сърбия, бъдеща Югославия. В общественото мнение остава надеждата, че България ще си възвърне контрола над тези провинции.
Вторият елемент се отнася до вътрешната политическа ситуация. Военният преврат от 19 май 1934 г. отслабва, дори премахва напълно ролята на традиционните политически партии и на парламента. В правителството, назначено и управлявано от цар Борис ІІІ (1894–1943), се съсредоточава силна изпълнителна власт. Макар и немноголюдна, парламентарната опозиция съществува. След изборите през декември 1939 г. тя се състои от 19 депутати (от общо 160), двама от които са от крайната десница, девет са комунисти или обединени, а осем са представители на бившите демократически партии. Този режим може да се определи като авторитарен, но не като фашистки.
Накрая, третият елемент е, че според преброяване от 1934 г. българските евреи наброяват общо 48 400 души или 0,80 % от населението. 97 % от тях живеят в градовете, а над половината от тях – в София. Повечето са работници или занаятчии. В България има антисемитски традиции, но те не са силни.
Още от началото на Втората световна война България избира своята глобална стратегическа ориентация: тя няма да участва в конфликта и ще остане неутрална (нито един български войник не отива на фронта), въпреки че застава на страната на традиционния си съюзник – Германия. Тази позиция се оказва печеливша през 1940 г.: по силата на Германо-съветския пакт, докато СССР си присвоява северните румънски провинции, България получава Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. (и я запазва след войната).
Именно това поставя началото на антиеврейската политика с въвеждането на Закона за защита на нацията. Целта на закона е да санкционира всички действия срещу държавата, но някои негови членове са посветени специално на евреите. Тогава в Европа се приемат множество расови закони: след законите от Нюрнберг през 1935 г., но и след законите в Румъния, Унгария и „дори във Франция“[3] е време да се въведат някои ограничения и правила, както цар Борис казва на своя съветник. След като първо уточнява кой трябва да бъде смятан за евреин, законът налага ограничения на правото на това население да избира местожителството си, да притежава недвижима собственост и да упражнява определени професии. Текстът му е изготвен от Александър Белев, юрист в Министерството на вътрешните работи и член на Ратник – профашистка и антисемитска организация.
Огласяването на закона от министъра на вътрешните работи Петър Габровски през октомври 1940 г. предизвиква оживени реакции. В Парламента са изпратени множество възражения от професионални организации, както и от политически личности, християнски (православни) и еврейски религиозни органи. Други прослойки обаче изразяват своето задоволство, а именно бизнес-средите и профашистките групи. Законът се обсъжда в парламента през ноември-декември 1940 г. и се приема през януари 1941 г.
През март 1941 г. България се присъединява към Оста – военния съюз, обединяващ Германия, Италия и Япония. Нейното присъединяване позволява на Хитлер да окупира по-лесно Югославия и Гърция. През декември същата година, след Пърл Харбър, Германия обявява война на САЩ, а България – на САЩ и Великобритания. За момента решението е чисто символично. Тогава България поема контрола над Тракия и Македония: първоначално военния контрол от април 1941 г., после и административния. За официалната пропаганда това е просто възвръщане на наследствени български земи. По-точно, тези територии не са присъединени към България, а са поставени само под нейна опека. Решението за окончателната им съдба се отлага за след войната. Въпреки това присъствието на българската армия в тези окупирани територии подпомага косвено германската армия. Там евреите ще носят отличителни знаци. Правителствен декрет от 5 юни 1942 г. регламентира гражданството в „освободените през 1941 г. земи“. Всички бивши югославски или гръцки поданици стават българи, освен ако изрично не поискат друго. Член 4 обаче определя: „Тази разпоредба не се отнася до лица от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си.“[4] Това изключване ще бъде фатално за евреите в Тракия и Македония.
През 1941 и 1942 г. антиеврейските мерки бавно, но постепенно се увеличават и успоредно с това се влошават условията на живот на евреите. Общността се опитва да организира няколко пътувания до Палестина, но последиците са катастрофални: първият кораб „Салвадор“ със 180 души на борда потъва в Мраморно море на 12 декември 1940 г.; вторият, „Струма“, тръгнал от Румъния, потъва с 400 пътника. Плавателните съдове са стари и в лошо състояние. Различните преговори за разрешаване на легалното отпътуване на определен брой евреи за Палестина се провалят. Впрочем не може да се твърди, че британските власти, които контролират Палестина, са бързали да приемат много бежанци. Няколко месеца по-късно, когато споменава за искането на българските евреи, Антъни Идън, секретар на Форин Офис, отговаря, че „трябва да се действа предпазливо“. И наистина, обяснява той на Рузвелт, „ако предприемем подобна стъпка, евреите по цял свят ще поискат да направим същото в Полша и в Германия. За Хитлер това би могло да стане удобен претекст“[5]. Междувременно българското правителство налага на евреите вечерен час, ограничава свободите им, понякога ги прогонва от жилището им или насила ги включва в трудови бригади. То въвежда и носенето на жълта звезда. Администрацията обаче прилага тези заповеди твърде свободно, царят и министрите му се държат вежливо с личности от еврейски произход, българските консулства в чужбина продължават да издават визи на нуждаещите се евреи. Отделът по еврейските въпроси в Министерството на външните работи в Берлин започва да губи търпение.
Ходът на събитията се ускорява през есента на 1942 г. В края на август с нов декрет се провъзгласява набор от допълнителни мерки, които регламентират обществения живот на евреите, и се създава Комисариат по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи, оглавен от самия Белев. Министър-председателят Богдан Филов или министърът на вътрешните работи Габровски уверяват германския посланик в София Адолф Бекерле и неговия аташе по полицейските въпроси Карл Хофман, че депортирането на евреите може да стане в първия удобен момент. За момента обаче, твърдят българските управници, евреите изпълняват различни задачи в България, например по поддръжка на пътищата.
С пристигането в София на 21 януари 1943 г. на Теодор Данекер, обергрупенфюрер СС и пратеник на Айхман, депортирането на българските евреи навлиза в решителната си фаза. Най-напред Данекер определя броя на хората за депортиране – 20 000 – и представя искането си на своя партньор Белев. Двамата изготвят заедно разпределението им: смятат, че 14 000 от тях могат да бъдат депортирани от окупираните територии (8000 от Македония и 6000 от Тракия). Оставащите 6000 трябва да бъдат взети от „старите предели на България“ (отпреди 1940 г.). Данекер предлага те да бъдат избрани между „нежелателните евреи“. Още в началото на февруари Белев изпраща нареждания на представителите на своя Комисариат в окупираните територии, за да ги подготви за бъдещото действие. Не трябва да се пораждат съмнения или да се разкрива истинското предназначение на конвоите: първо ще бъдат задържани само мъжете, после семействата им ще ги последват. „На жените ще се обясни, че ще бъдат отведени при мъжете им, за да бъдат настанени заедно с тях в старите предели на царството.“[6] След очевидно продължителни дебати на 12 февруари Министерският съвет одобрява предложенията на Белев и желаната бройка. На 16 февруари Данекер съобщава със задоволство на Службата за сигурност на Райха, че депортирането е задействано и трябва да започне в началото на март.
На 22 февруари Данекер и Белев подписват споразумение за бъдещото депортиране. Бройката е потвърдена – 20 000, – независимо от пола или възрастта, както и разпределението на тази бройка по гари и влакове. В споразумението се урежда поделянето на разходите (българските железници плащат само до границата, не след това) и се уточнява, че българското правителство се отказва от всякаква отговорност към своите бивши поданици: „Ако някои депортирани евреи все още имат българско гражданство, те трябва да бъдат лишени от него, щом напуснат българска територия.“ Същия ден Комисариатът изпраща циркулярно писмо до своите регионални представители с молба в рамките на 24 часа да съставят списъци на „богати, по-видни и обществено проявени“[7] евреи, както и на водачи на общността и на опозицията. Тези нареждания са узаконени с ново решение на Министерския съвет от 2 март 1943 г. и машината може да заработи.
Съдбата на евреите от окупираните територии протича по установения план. Още на 4 март евреите от Тракия са задържани и прехвърлени в „старите предели на България“. На 11 март приключва задържането на евреите от Македония и Пирот, град на сръбската граница. На 3 март посланикът Бекерле отбелязва в своя Дневник: „Данекер ми съобщи, че от вчера са започнали да събират евреите от Тракия на сборни пунктове и че в Македония те вече са преселени в гето, при което само момичетата под 14-годишна възраст могат да излизат на покупки.“[8] На 18 и 19 март влаковете превозват евреите от Тракия в Лом, пристанище на река Дунав, откъдето, натоварени на шлепове, потеглят за Виена. Оттам ги превозват с влак до Катовице и Аушвиц. Евреите от Македония са изпратени направо с влак на 22, 25 и 29 март (първите два за Аушвиц, третият за Треблинка). Депортирани са общо 11 363 души; оцеляват 12.
Интернирането и депортирането на евреите не минава незабелязано в „тогавашна България“, където евреите остават няколко дни. В реакциите на свидетелите има съчувствие и възмущение. Запазени са няколко свидетелства за това: разказът на депутата Димитър Икономов до неговия колега Пешев става отправна точка за действията на Пешев; изявленията на софийския митрополит (православен еквивалент на архиепископа) Стефан; искането на депутата от опозицията Петко Стайнов до министър-председателя. В частност Стефан не се колебае да предупреди цар Борис с телеграма, като го умолява да пощади евреите от Тракия, които той е срещнал в България. Но както той казва още тогава, тези постъпки удрят на камък.
Различна е съдбата на евреите, които живеят в „старите предели на България“. И те ще бъдат задържани след 3 март в различни провинциални градове съгласно списъците, изготвени от Комисариата. Те обаче могат да разчитат на солидарността и отношенията със своите български приятели. Най-красноречивият пример е градчето Кюстендил, недалеч от София. Арестуванията сред местното еврейско население от около 1000 души започват на 7 март. На 8 март делегация от четиридесет и четири човека, главно евреи, решава да отиде в София, за да защитава каузата на своите съграждани. Накрая заминават само четирима – един адвокат, един пенсиониран учител, един търговец (Асен Суичмезов) и местният депутат Петър Михалев. Никой от тях не е евреин. Пристигат в София вечерта и на следващата сутрин се срещат с тримата братя Барух – Яко, Фидел и Жозе, – адвокати и общественици, които тогава се опитват да подпомогнат заминаването на евреите за Палестина. Тази среща засилва още повече решимостта на представителите. Тогава те отиват при друг депутат от Кюстендил, Димитър Пешев, който освен това е подпредседател на Народното събрание. От спомените на Пешев се вижда, че вече е бил уведомен за случващото се. Той кани посетителите да дойдат същия следобед в парламента. Иска да разговаря с министър-председателя Филов. Това е невъзможно, но ще бъде приет от министъра на вътрешните работи Габровски начело на делегация, която включва други седем депутати. Първоначално Габровски отрича задържанията. Но по настояване на своите посетители той нарежда по телефона те да бъдат прекратени и задържаните евреи да бъдат освободени.
Същата ситуация се повтаря и в други провинциални градове (без техните граждани да са толкова действени, колкото жителите на Кюстендил). Разказ за това намираме в свидетелството на Кирил, митрополит на Пловдив и бъдещ патриарх на България[9]. Той изпраща на свой ред телеграма до царя, ходатайства пред административните власти и кани евреите да се укрият в неговия дом. Твърди се също, че той възнамерявал да легне върху релсите пред първия влак с евреи за депортиране от неговия район. В София много хора ходатайстват пред своите роднини или приятели от правителствените кръгове.
Пешев, който вече е изиграл решаваща роля в този обрат, решава да се възползва още повече от привилегированото си положение. Той бързо изготвя декларация, която предлага за подпис на 42 други депутати от мнозинството, и я представя на председателя на Народното събрание[10]. Със сдържан тон в декларацията се осъжда антиеврейската политика на правителството и се иска нейното коригиране. Филов е информиран за това и е силно раздразнен, че властта му се поставя под въпрос. За да унизи Пешев лично, по време на събрание на неговата парламентарна група той настоява всички да оттеглят подписа си. За негово разочарование 30 депутати не се отказват. Филов иска също да се гласува порицание за Пешев и разпорежда отстраняването му от поста на подпредседател. Пешев няма никаква възможност да се защити публично. Въпреки това идеята за депортирането на евреите от България е отхвърлена за момента.
Така завършва кулминационният момент на депортирането – пълен успех на проекта в Тракия и Македония, пълен провал в България. Служителите на германското посолство обаче изглежда не са много разочаровани. На 5 април 1943 г. те пишат: „Като се имат предвид тези обстоятелства, досегашният резултат от изселването на 11 343 евреи трябва да се смята за задоволителен. При едно уговорено число от 20 000 се постигнаха 56%.“[11]
Данекер и Белев обаче не се отказват от идеята да депортират всички български евреи. Службите на Айхман не спират да им напомнят това задължение. Двамата съмишленици настояват пред Филов и Габровски, които ги уверяват в добрите си намерения. От друга страна, еврейските организации, религиозните власти и различни политически личности се опитват да убедят управниците, и преди всичко царя, да се откажат от идеята за депортиране. Като се възползва от някои съпротивителни действия на еврейски активисти, в началото на май 1943 г. Белев подготвя нов план със следната алтернатива: „а) депортиране на всички евреи от България към източногермански региони от съображения за вътрешната сигурност на държавата; б) евакуиране на 25 000-те евреи от София в провинцията, в случай че първият план не може да бъде реализиран.“ Габровски приема план „а“ и на 20 май 1943 г. го представя на царя по време на аудиенция. „Царят обаче реши, че трябва да започне веднага преселването на евреите в провинцията, поради което засега планът (а) бе изоставен“, пише Хофман в своя доклад от 7 юни[12]. На 21 май Министерският съвет взема подобно решение. Международната ситуация след Сталинград и победите на съюзниците в Северна Африка, както и настроението в страната започват да се променят, затова занапред царят категорично се противопоставя на депортирането.
Обхванато от безпокойство, еврейското население в София научава за заплашващите го мерки за евакуиране и интерниране. Протестите се множат, особено от страна на православната Църква и на няколко видни личности. Митрополит Стефан, който е много активен през този период, изпраща следната телеграма на царя: „Не гони, за да не те гонят. С каквато мярка мериш, с такава ще те мерят. Знай, Борисе, че за твоите дела Бог бди на небето.“[13] Той приема в дома си и главния равин. Традиционното шествие на 24 май (денят на братята Кирил и Методий – национален празник на културата и образованието в България) се превръща в протест срещу политиката на правителството относно евреите. Около 400 души са арестувани. Въпреки това евакуирането в провинцията на евреите от София продължава през целия юни. Близо 20 000 евреи напускат столицата. Но депортиране към лагерите в Полша няма.
Дали става дума само за отлагане? Данекер и Белев се надяват, че е така, но изглежда те са единствените. В своя доклад от 7 юни посланикът Бекерле застъпва различно мнение. Първо, той препоръчва да се внимава с Белев, когото представя като противник на политиката на правителството. Освен това приема позицията на властта в България, която в общи линии се свежда до следното: по принцип сме съгласни да се разреши „еврейският въпрос“, но на практика за момента имаме нужда от нашите евреи (те строят пътища!) и освен това депортирането им ще има много висока политическа цена както в национален, така и в международен план. Съюзниците стигат до Сицилия, България повече от всякога иска да остане неутрална (антиболшевишката пропаганда, особено против личността на Сталин, е забранена в страната). В нов доклад от 18 август 1943 г. Бекерле ясно заключава: „От разговорите с въпросните министри и от разговора, който проведох вчера с министър-председателя, зная, че искането за депортиране в момента е напълно лишено от смисъл.“ Той не отхвърля категорично всяка надежда, но сега поставя важно условие: „Веднага щом германските успехи минат на преден план и с това нахлуващата в момента враждебна политическа офанзива остане на заден план, ще дойде благоприятният момент за една намеса от наша страна.“[14] Единствено германската военна победа би позволила да се поднови депортирането.
На 28 август, няколко дни след последната визита при Хитлер, цар Борис внезапно умира. Тъй като наследникът на трона Симеон е непълнолетен, са назначени трима регенти, един от които Филов. Формира се ново правителство. В началото на октомври Белев е заместен от друг комисар, който не е отявлен антисемит. Същия месец на евреите от София им е позволено да се завърнат по домовете. През следващата година различните антиеврейски мерки постепенно ще бъдат отменени. Законът за защита на нацията ще бъде отменен в навечерието на окупацията на България от съветската армия. На 9 септември 1944 г. режимът рухва.
Конкуренцията на спомените
Спасяването на българските евреи, макар и частично (тъй като евреите от Тракия и Македония са били депортирани), е безспорно похвално. Но чия е заслугата?
Комунистическата власт, която се установява постепенно в България след 9 септември, дава двоен отговор на този въпрос, почти като в известната история за пробития казан – първо, нищо важно не се е случило и второ, цялата заслуга е на комунистическата партия.
Нищо важно не се е случило: това е заключението, което се налага по време на Народния съд, извънреден съд, създаден за чистката през 1944 г. И наистина, съдът решава да съди всички депутати от мнозинството, че са подкрепяли политиката на правителството, но да не държи особена сметка за действията им по време на депортирането на евреите. От общо 43 депутати, подписали петицията на Пешев, 20 са осъдени на смърт, 6 на доживотен затвор, 8 (сред които и Пешев) на петнадесет години затвор, 4 на пет години затвор, 1 на една година затвор; трима са оправдани, а един умира преди присъдата[15]. Сред екзекутираните са Икономов, който е един от първите, подали сигнал за тревога; Петров, който се е борил в Парламента против Закона за защита на нацията. Михалев, който е бил неотлъчно до Пешев, е осъден на доживотен затвор. Вярно е, че впоследствие присъдите са смекчени. Митрополит Стефан е отстранен от длъжност през 1948 г.
Не само правосъдието, което е в ръцете на комунистите, смята постъпката на Пешев и неговите колеги за незначителна. Личности от либералната опозиция, като депутатът Петко Стайнов или журналистът Димо Казасов, които сами смело са се противопоставяли на депортирането, сега се домогват до властта: Стайнов става министър на външните работи, Казасов – на информацията. Следователно първата им грижа не е да признават заслугите на своите политически противници. Стайнов е свидетел по делото на Пешев, но не го защитава.
Членовете на еврейската общност също не смятат да изкажат признателност на тези дискредитирани личности. Когато се налага да се намери адвокат на Пешев, семейството му се обръща към една видна личност, адвокатът комунист и евреин Нисим Меворах. Той отказва да защитава Пешев „по политически причини“. Служебно назначеният от съда адвокат Давид Лиджи представя медицинско свидетелство, за да оправдае отсъствието си на първото заседание. Бившите жертви на гоненията, намиращи се вече извън опасност, не се борят срещу новите гонения. Но не всички правят същия избор. Друг адвокат от еврейски произход, Йосиф Яшаров, приема да защитава Пешев и му спасява живота, като намира смекчаващи вината обстоятелства (като подпредседател на Народното събрание Пешев е особено визиран от обвинението) – не защото е помогнал за спасяването на евреите, а защото години преди това, като министър на правосъдието в предишното правителство, той се е противопоставил на екзекуцията на един осъден член на опозицията, Дамян Велчев, който става министър на отбраната след 9 септември. За тази постъпка Пешев не е трябвало да се задържи на поста си дори по време на следващата реорганизация на правителството. Следователно Яшаров го спасява, но плаща скъпо своя ангажимент: през 1948 г. той е окончателно изключен от адвокатската колегия в София за „реакционни убеждения“[16].
През годините след Народния съд специфичното място на геноцида на евреите невинаги е признавано. В учебник от 1954 г. на въпроса е посветено едно-единствено изречение: „Подражавайки на хитлеристите, правителството прокарва в Народното събрание Закон за защита на нацията, насочен срещу евреите в България.“ Не се споменава за депортиране или за липса на такова. Според официалната Енциклопедия в концлагерите има само политически затворници. В Аушвиц убиват „затворници от всички националности“[17].
Такава е първата комунистическа визия за преследването на евреите през войната. Съществува обаче и друга, съвсем различна представа, според която преследването е едно от големите престъпления на предишната власт, но основната причина за неговия провал се състои в действието на самата комунистическа партия. Тази нова версия е формулирана и разпространена от някои евреи комунисти, които първи ще съберат и публикуват документи за тези събития. След масовото заминаване на български евреи в Израел през 1948 и 1949 г. всички публикации, свързани с еврейската общност, се озовават в ръцете на предани комунисти. Годишникът на Обществената организация за култура и образование на евреите в България, който излиза от 1966 г. и продължава да публикува стари документи, отстоява определено тази линия.
Тогава Комунистическата партия акцентира не върху събитията от март 1943 г., в които не участва, а върху майските събития от същата година, преди всичко манифестацията на 24 май, когато се обявява отхвърлянето на мерките за евакуиране и интерниране. Манифестацията уж била организирана и проведена от представители на Работническата партия (тоест комунистическата). След 1954 г., когато властта в България преминава в ръцете на Тодор Живков (той ще бъде принуден да я напусне чак през 1989 г.), откриваме, че именно Живков се оказва начело на тази славна акция. Дитирамбите за него стават все по-прочувствени. В края на седемдесетте години върху Организацията е оказан натиск да предложи Живков за Нобелова награда за мир за ролята му в спасяването на българските евреи. В крайна сметка предложението не дава резултат.
Доколко са легитимни тези претенции?
Първо трябва да кажем, че през войната комунистите наистина се противопоставят на преследването на евреи под всякакви форми. Вярно е, че се опитват да инструментализират тази кауза, да я подчинят на своите глобални политически цели за сваляне на властта и да се представят като най-активните борци против „фашизма“. За себе си са прави. За това свидетелстват речите на депутатите в Народното събрание, от времето, когато все още са можели да се изказват (след съветското нахлуване тези депутати са уволнени и интернирани), както и нелегалните позиви и вестници, разпространявани от партията, или съветските радиопредавания. Въпросът е дали тези намеси са играли толкова важна роля, колкото смятат историците комунисти.
Всъщност за това няма никакви свидетелства. Протестът на депутатите комунисти по времето на Закона за защита на нацията се възприема като пропаганда, каквато освен другото той е. Във всеки случай протестите и на едните, и на другите нямат никакво влияние върху този закон, който едно покорно мнозинство гласува през януари 1941 г. По време на депортирането през март 1943 г. комунистите не разполагат с никакво средство, за да препятстват хода на действията. Влиянието на Партията, тогава забранена и гонена, е слабо. Ако евреите са били подозирани за близост с комунисти, са щели да бъдат преследвани още повече. Накрая, манифестацията на 24 май 1943 г. е организирана преди всичко от ръководителите на еврейската общност, а именно от равина Даниел Цион. А Живков изглежда изобщо не е участвал в нея. Както се загатва в сборника Оцеляването, публикуван в София през 1995 г., но все още възхваляващ комунистите: „версията на Т. Живков, […], че ЦК му възлага организацията и ръководството на демонстрацията, […], не се потвърждава от научните изследвания.“[18]
Щом не са комунистите, кой тогава е спасил българските евреи? Още в началото на петдесетте години се появява втора теза, силно противопоставяща се на първата, че истинският спасител на евреите бил цар Борис ІІІ. Разбира се, тя е формулирана в публикации на българските емигранти, а именно през 1952 г. от Бенямин Ардити, български евреин, емигрирал в Израел. Тази теза е повтаряна много пъти в публикации извън страната, a след 1990 г. и в България. Неин безспорен плюс е, че отрича каквато и да било заслуга на комунистите и отрежда благородната роля на техния исторически враг – царя. Освен това има нещо успокоително в идеята, че както във вълшебните приказки накрая царят се оказва добър и мъдър.
Ако се обърнем към историческите документи, първо забелязваме, че думите на царя (той не пише) не могат да се вземат за чиста монета. Неговите думи целят не да разкриват интимните му мисли или да описват с точност света, а да въздействат върху събеседниците му в желаната посока. С всеки от тях царят говори по различен начин, според своето намерение. На евреите, които търсят неговата закрила, той обещава, че няма нищо страшно. На германците, които настояват за тяхното депортиране, той отговаря, че иска същото. Пред различните си довереници, министри или съветници никога не дава два еднакви отговора. Единственият начин да се прецени отношението на царя към евреите е да се разгледат неговите постъпки, а не неговите думи.
В периода от 10 март до смъртта си на 28 август 1943 г. царят поема отговорността за недепортирането на евреите. Дейността на Пешев и на депутатите, които са го подкрепяли, не би могла да предотврати депортирането, ако царят, носител на върховната власт, е поискал то да продължи. Днешните документи го потвърждават. В докладът на Хофман от 5 април 1943 г. се казва: „Трябва да се приеме, че министърът на вътрешните работи е получил указание и от най-висше място, за да спре заплануваното изселване на евреите от старите предели на България.“[19] Формулировката е показателна: германските служители представят това твърдение като извод, не като факт, и избягват да споменават царя. Ала „най-висше място“ в България през 1943 г. може да означава една-единствена личност. На 9 март Габровски приема да отмени нарежданията си, като смята, че ще може да ги поднови на следващия ден. Вероятно е бил възпрепятстван от намеса на царя, за която няма никаква следа. По време на следващия опит за депортиране през май 1943 г. царят се намесва отново: както видяхме, като приема министъра на вътрешните работи на 20-ти, той отлага депортирането въпреки неговото мнение и иска евакуиране. Пред натиска на германците, той увърта и протака: да, той много би искал германците да уредят „еврейския му въпрос“, но за момента има голяма нужда от „своите“ евреи за поддръжка на пътищата… Неслучайно Гьобелс пише за него в своя Дневник, че е „хитър като лисица“.
В същото време царят е отговорен за депортирането в лагерите на смъртта на 11 363 души, задържани в окупираните територии на Тракия и Македония. Те, разбира се, не са български граждани, но с декрет от 5 юни 1942 г. именно неговото правителството им отнема гражданството. Инициативата за депортирането не е на царя (тя е на Данекер и на Белев), но той не прави нищо, за да се противопостави – въпреки че може. Очевидно царят знае за случващото се и за крайната участ на депортираните евреи. Впрочем ако не е знаел, достатъчно е било да изслуша свидетелите. Швейцарският дипломат Шарл Редар се застъпва пред Филов на 11 март 1943 г., за да предотврати депортирането, като твърди, че в Полша евреите са заплашени от незабавна смърт[20]. Малко вероятно е Филов да е запазил тази информация за себе си и да не я е споделил с царя. Свидетелството на софийския митрополит Стефан, който има пряк достъп до царя, в този случай е особено уличаващо. След като вижда с очите си страданието на арестуваните евреи, той изпраща телеграма на Борис, с която настоява да прекрати депортирането: „на телеграмата отговориха, че ще бъде направено всичко възможно и законно.“[21] С други думи, експулсирането трябва да продължи, тъй като то съответства на буквата на закона.
След завръщането си в София Стефан отново се обръща към Двореца. „Застъпничеството ми се натъкна на стена и скоро след това депортираните бяха отведени към дунавските пристанища“, пише той още на 2 април 1943 г. Неуморим, той изпраща доклад на царя. Дворцовият служител, получил доклада, го уведомява: „той [царят] е реагирал положително на първия ни призив, като е наредил да се отнасят добре с евреите изгнаници от Егейска Тракия, докато преминават през България, въпреки че са затворници на висшето военно командване на Хитлер.“ Дали българските полицаи, съпровождащи конвоите, са получили нарежданията за добро отношение? Какъвто и да е отговорът, той не променя с нищо съдбата на депортираните, а служи само за лесно успокоение на съвестта. Отказът на царя да се вслуша в религиозните власти е толкова рядък, че Стефан пише в своите Спомени: „Това беше единственият случай в честите ми професионални отношения с царя, в който се натъкнах на мълчание и пренебрежение.“[22]
Видяхме, че Стефан не е единственият. Депутати от мнозинството (Икономов) и от опозицията (Стайнов) протестират публично. Други митрополити, например Софроний, свидетелстват: „В Скопие, където бях по това време, бяха арестувани всички евреи, мъже, жени, деца, болни. Всички бяха събрани в един голям тютюнев склад. Държаха ги известно време там под строг арест и впоследствие ги откараха в Полша.“[23] Не може правителството и царят да не са знаели за тези призиви. Те обаче остават само на хартия.
На 31 март 1943 г. царят отива в резиденцията на Хитлер в Берхтесгаден и на следващия ден разговаря дълго със своя домакин и с Рибентроп. Не е забравил за скорошните депортирания. Ето как той изразява впечатленията си от срещата пред Филов: „С Рибентроп царят говорил подробно по еврейския въпрос, като се постарал да му обясни, че евреите у нас са шпаньоли и че съвсем не играят тази роля както в други страни. Обаче, изглежда, че Рибентроп не е възприел тези възражения, като отговорил, че евреите остават винаги евреи.“[24] Рибентроп от своя страна предава същия разговор по малко по-различен начин в телеграма до Бекерле: „Относно еврейския въпрос в България царят заяви, че е дал досега съгласието си за изселването в Източна Европа само на евреи от Македония и от Тракия. От евреите от самата България той иска да изсели само един малък брой болшевишко-комунистически елементи. Останалите пък 25 000 евреи ще събере в концентрационни лагери в страната, понеже той се нуждае от същите за строежа на пътища. Не се спрях обстойно на това съобщение на царя, а се задоволих единствено да му изтъкна, че според нашето разбиране по еврейския въпрос само радикалното решение е единственото вярно.“[25]
Разминаването на двете версии е показателно. Пред Филов, който подкрепя политиката на депортиране (но кой знае!), царят се представя като голям защитник на българските евреи. Пред Рибентроп той първо признава, че е позволил депортирането на евреите от Тракия и Македония и освен това обещава да депортира и някои евреи от България, ако те са с прокомунистически убеждения. Колко? Ако от общо 48 000 извадим 25 000, остават 23 000 кандидати за пътуване. Смятал ли е обаче царят някога да удържи на думата си или се е опитвал да заблуди своя събеседник с неясни обещания? Накрая той възнамерява да вкара останалите евреи в концлагери. Поредната маневра? Вероятно. Все пак той не може да не долови разликата между тези мерки и „радикалното решение“.
В светлината на тези документи и свидетелства ролята на царя не изглежда толкова героична, колкото твърдят неговите поклонници. Поведението му се ръководи от интереса – разбира се, не собствения, а на страната, на България, с която той се идентифицира. Мотивира го националният интерес, така както той го разбира, а не хуманните принципи. Всъщност една малка страна трябва да се съобразява с големите държави. Хитлер е силен, следователно някои от неговите искания трябва да бъдат приети. Царят успява да предотврати участието на български войници в сраженията (макар че армията окупира обещаните територии в Тракия и Македония). Колкото до евреите, налага се да се направи частична отстъпка пред друго настоятелно искане на Хитлер, Химлер и Рибентроп, за да се постигне нещо друго: да се депортират евреите от окупираните територии, но не от „старите предели на България“; да се евакуират и интернират евреите извън София, но не извън България. И Бекерле интерпретира събитията по същия начин по време на процеса срещу него през 1968 г.: царят, твърди той, дал съгласието си за депортирането на евреите от Тракия и от Македония, но тайно го е помолил да съдейства евреите от старите предели на България да не бъдат депортирани. Царят планира политиката си така, че да не дразни великите сили. Резултатът е оцеляването на 4/5 от еврейското население и жертването на другата 1/5.
От човещина ли царят решава да защитава твърдо българските евреи? Всичко сочи, че по-скоро става дума за политически избор. През пролетта на 1943 г. победата на Хитлер вече не е така сигурна както преди. Царят не иска България да разваля отношенията си със съюзниците, а именно САЩ и Великобритания, които същевременно го уведомяват, че са против еврейската политика на нацистите. Той трябва да държи сметка и за промяната на настроенията в страната. Обществени протести не са липсвали и по време на гласуването на Закона за защита на нацията, и по-късно, през май 1943 г., по време на евакуирането. Царят е показал, че може да ги приема. Защо постъпва различно с българските евреи през март 1943 г. и след това? Първо, заради акцията на Пешев, която е истински бунт в мнозинството и показва, че една трета от неговите депутати може да дезавуира правителството по този въпрос. Като взема предвид новото съотношение на силите, царят решава занапред да се противопоставя на депортирането на български евреи.
Без това решение на царя евреите можело да бъдат депортирани. Но без действието на Пешев и на неговите съмишленици царят вероятно нямало да вземе това решение. Следователно достигaме до трети отговор на първоначалния въпрос за заслугата по спасяването. Тук следва да се изтъкне делото на Пешев. Обяснението е на италианския журналист и историк Габриеле Нисим благодарение на няколко драматични свидетелства в една неотдавнашнa книга, която се явява биография на Пешев. Нисим подчертава изключителното в постъпката на Пешев в европейския контекст през 1943 г. Той не е единственият, който подпомага заплашените евреи, но единствен провежда законно и парламентарно действие. Той се бори не за един или двама човеци, а за цялата група.
Всъщност Пешев не е единственият в България. Протестните писма, телефонните разговори, личните постъпки по време на парламентарния дебат или полицейските хайки, взети поотделно, не са достатъчни, за да спрат репресивната машина. Но количеството се превръща в качество, броят им променя цялостната атмосфера. Преследването вече не може да се върши безнаказано. Застъпничеството пред царя има значение, дори когато остава без последици. Призивите на депутатите от опозицията за здрав разум, пренебрегвани за момента, влияят подмолно на умовете.
Ролята на православната Църква е особено важна. Позицията ѝ се втвърдява. Когато се приема Законът за защита на нацията, митрополитите настояват да се разграничат евреите, приели християнска вяра, от другите, като настояват за защита преди всичко на първите. Но те искат и другите евреи да бъдат съдени според това, което правят, а не според онова, което са. По време на друго събрание на 2 април 1943 г. дори онези, които са защитавали закона, се противопоставят на формите на неговото прилагане. Например Йосиф казва: „Към нехристияните евреи нашето отношение трябва да бъде общо отношение нравствено, на човек към човек.“[26] Друг митрополит, Климент, добавя: постъпвайки така, органите на държавата се държат като комунистите, което противоречи на християнските чувства. Пловдивският митрополит Кирил и софийският митрополит Стефан са особено активни. Стефан изпраща доклад след доклад. Царят не отговаря, а министър-председателят го заплашва, че ще го даде под съд за противодържавна дейност. Тогава Стефан съобщава, че ще отвори вратите на всички български църкви и манастири за евреите.
В контекста на тези различни действащи лица трябва да разглеждаме акцията на Пешев, която се отличава със своята ефикасност. Този адвокат, роден през 1894 г., става министър на правосъдието през 1935–1936 г., а през 1939 г. – депутат от консервативното мнозинство и подпредседател на Народното събрание. Той не се противопоставя на Закона за защита на нацията по време на парламентарния дебат и се вижда, че дори когато пише своите Спомени близо тридесет години по-късно, той все още е чувствителен към аргументите, довели до неговото приемане. Губи поста си след действията си през март 1943 г., но остава депутат. В края на 1944 г. е арестуван и осъден от новата комунистическа власт, но излиза от затвора още в края на 1945 г. Останалите години от живота си до смъртта през 1973 г. прекарва в своеобразно вътрешно изгнание, като много рядко напуска стаята си. В периода 1969–1970 г. пише важни Спомени, в които излага подробно своите убеждения и спомени за всички обществени въпроси, с които се е сблъсквал, сред които и преследването на евреите. Този текст съдържа и пламенна защита на демократичните форми на политическия живот, на парламентаризма и на индивидуалните свободи – щекотливи въпроси в контекста на комунистическа България, когато той пише своите спомени. Пешев е отличен от официалните власти в Израел като един от тринадесетте „Праведници“ българи.
Спомените се надпреварват помежду си, защото славната роля на герой или на жертва от миналото в друг контекст е ценен символен капитал в настоящето; той дава на тези, които го притежават, престиж, легитимност и в крайна сметка, повече власт. Паметта обаче не е само място, където се сблъскват стремежи за власт над другите. Тя е насочена и към установяването на истината. Или е вярно, или не е, че комунистите са спасили евреите. Истина е или не е, че царят е направил всичко възможно, за да спаси всички от депортиране. Доколкото паметта става история, конфликтът между волите за власт трябва да отстъпи на заден план и да остави място за търсенето на истината – винаги непълна, но все така взискателна.
Защо и как
Миналото трябва не само да се познава точно; то съдържа и поука за настоящето, тъй като злото никога не е само зад нас. Спасяването на българските евреи е една от малкото светли страници в историята на евреите през тази мрачна епоха. То безспорно е и положителен политически акт. Въпросът е толкова необичаен, че заслужава цялото ни внимание – по-пълното разбиране на неговите условия и мотивациите на участниците би ни помогнало да постъпваме по-добре в бъдеще.
В България през март 1943 г. министър-председателят Филов изглежда е единственият човек, който смята, че депортирането на евреите в Полша няма да влоши особено тяхното положение. Всички освен него, за добро или за лошо, смятат обратното. Информацията не е точна, подробностите около изтребването не са известни, разпространяват се новини, които днес можем да определим като клюки (например екзекуциите с електрошок). Въпреки това достатъчно е да видим как са арестувани, третирани и транспортирани еврейските семейства, включително деца и старци, достатъчно е да чуем какво казват говорителите на Съюзниците или представителите на неутралните страни като Швейцария, за да си дадем сметка, че приказките за нуждата от работна ръка са жалки измислици, на които никой не вярва. „Те отиват на смърт“, заявява швейцарският дипломат Шарл Редар. Всички предчувстват смътно съдбата си, казва на Пешев депутатът Икономов. В колективния протест, който Пешев внася в Парламента, става дума за „жестоки мерки, които могат да доведат до обвинение в масово убийство“[27]. Ето какво е можел да знае един добронамерен човек в европейска страна през март 1943 г. Реагираме ли обаче, когато знаем, че нещастие е сполетяло нашия съсед? Защо? Как?
Както видяхме, царят, носител на върховната власт, реагира с оглед на националния интерес. От момента, в който преценява, че депортирането на евреите ще навреди на репутацията и следователно на съдбата на страната му, той се противопоставя решително и ефикасно. Вероятно решението му е подкрепяно от призивите за съчувствие от страна на различни морални и религиозни инстанции. Връзката между интереса и добродетелта е особено стабилна. За жалост, тя невинаги e налице. И наистина, първоначално царят явно не смята, че спасяването на всички евреи е от жизнен интерес за страната му. Следователно той разрешава депортирането на първите единадесет хиляди. Сам по себе си и като последно основание националният интерес не е сигурна територия. Той поставя идеята за „доброто за нас“ на мястото на доброто изобщо.
Хората, които не разполагат с власт за вземане на решения, но въпреки това участват в обществения живот, действат в името на някакъв закон. Може да става дума за писан закон. Например Съюзът на адвокатите, както и депутатите от опозицията изтъкват член от Конституцията, съгласно който всички хора са равни пред закона. Митрополитите напомнят в своя доклад „завета на нашия Спасител, за Когото всички сме чада на един Небесен баща“. Други не умеят да се позовават на закона, но говорят за страдащите: действат от състрадание. Не можем да останем безразлични и пасивни пред страдание, причинено от хората. Ще припомним разказа на Стефан от времето на събитията: „Разказаха ми ужасяващи и покъртителни сцени за условията, в които те [евреите] се намират […]. Към тях са се отнасяли нечовешки.“ Ще напомним, че сцената се случва на българска територия и че тези, които се „отнасят“ с евреите по този начин, са български полицаи и служители, които след това са ги придружавали във влаковете. Когато се намесва пред Пешев, Икономов описва същите реакции: „Всички [свидетели бяха] ядосани, възмутени и не можеха да останат безразлични към трагичната съдба на толкова много хора, изпратени в неизвестното – жени, деца или старци.“[28]
Спомените на Пешев позволяват да отидем най-далеч в анализа на мотивите на човек, който в даден момент се осмелява да каже „не“. Първо трябва да напомним, че през есента на 1940 г. Пешев не вижда пречки за приемането на Закона за защита на нацията: той гласува „за“. Тогава той разсъждава от гледна точка на националния интерес: трябва да се направят някои отстъпки пред германците, тъй като България зависи от тях и отстраняването на евреите явно доставя голямо удоволствие на властващите нацисти; този закон ще остане на хартия и няма да пречи на никого. Той променя мнението си през първите месеци на 1943 г., защото на мястото на абстракциите – закона, регламента, евреите – застават лицата на хора, които страдат. Първи за това разказва Икономов, който, както Пешев основателно подчертава, е донякъде политически противник. Сближава ги следователно не някаква стратегия, а фактът, че и двамата са „честни мъже“, готови да действат по-скоро според убежденията си, отколкото за своя непосредствена полза. Фактът, че Икономов решава да се обърне към него, своя бивш противник, за Пешев е знак за искреността на неговата реакция. В разказа на Икономов няма абстракции, не се натрапват принципи, а се описват човеци – „евреите от Тракия, старци, жени, деца, хора, натоварени с багаж, покрусени, отчаяни, молещи за помощ и немощни, които прекосяват града пеш, влачейки се заедно в неизвестна посока“[29]. Така жертването на евреите от Тракия ще послужи за спасението на техните братя, тъй като неговото въздействие ще пробуди съвестта на депутатите и на българските митрополити.
Няколко дни по-късно Пешев научава, че подобна хайка се подготвя в Кюстендил, откъдето той е депутат. Именно в този момент взeма решение. Думите, с които го съобщава, са изпълнени с достойнство: „Човешката ми съвест и моето разбиране […] не ми позволяват да остана в бездействие.“ Пешев описва, че в онзи момент сякаш някаква висша сила надделява над неговата воля. Наистина той вече няма избор, не му е позволено да се колебае повече. Депортирането е решено от правителството, но то нарушава и писания, и неписания закон. „Това споразумение […], противоречащо на Конституцията, на обикновените закони, на обикновения морал и на всяко чувство за човечност, не може да влезе в сила и е невалидно юридически.“ От този момент действието става необходимо, мълчанието непоносимо, гражданското неподчинение се вменява в дълг. „Да мълча, би било против съвестта ми, против чувството ми за отговорност като депутат и като човек. […] Бездействието на мнозинството по този въпрос не само би го направило съучастник в държавно престъпление, […] а много повече – в обикновено престъпление, в масово убийство на хиляди хора.“[30] Колко държавници могат да се гордеят, че са постъпвали и говорили така през 1943 г.?
Освен властимащите и обществениците, съществува огромната маса на населението, което не участва пряко в политическия живот на страната, но чиито реакции имат значение. Разбира се, би било преувеличено да си представяме, че сред българския народ не е имало антисемитизъм. Активистките организации като Ратник, Бранник или Легионерите съществуват, за да ни напомнят обратното, както и висшите активисти като Белев или обикновените хора, чиито удари понася Суичмезов, защитник на евреите: „Сервитьорът Попов ненавиждаше евреите. Като ме видя, той грабна един стол и искаше да го запрати върху мен.“[31] Самите защитници на евреите разказват, че са страдали от известна дискриминация: след създаването на новата българска държава няма нито евреи, нито депутати, нито министри, нито директори на списания, нито висши чиновници… Въпреки това не може да се каже, че мнозинството от българското население изпитва антисемитски чувства, и липсата на неприязън безспорно допринася за спасяването на евреите през войната.
Как да се обясни отсъствието на враждебност? Една от причините е, че еврейските семейства живеят сред останалата част от населението и не са държани в териториална и езикова изолация. Българските евреи не живеят в гета – някои знаят ладински[32]], но всички говорят български. За българите е трудно да възприемат евреите като въплъщение на голямо зло. Познатият им облик е съвсем друг: „дребни продавачи на зърнени храни, пътуващи търговци, купувачи и продавачи на дребно, работници и домакини, наемни работници, изпити от глад.“[33] Хитлеровият мит за евреите като двигатели на световната експлоатация много трудно може да се приеме в България.
Има и втора причина за липсата на враждебност, която произтича от особеностите на българите, а не на евреите. Германският посланик Бекерле говори за това многократно, за да обясни на своите висшестоящи защо в България няма антисемитски настроения. В доклад от 7 юни 1943 г. той пише: „Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят и правителството желаят и се стремят към окончателно и безвъзвратно решаване на еврейския въпрос. Обаче те са свързани с манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическата яснота, която ние имаме. Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“[34] Петицията на Съюза на писателите до Парламента, когато се гласува Законът за защита на нацията, се позовава на същата особеност на българския народ от една различна перспектива: бащите ни пазят жив спомена за игото, се казва в нея, как можем да допуснем един закон да обезправи, дори да пороби живеещите сред нас[35]?
Думите „иго“ и „робство“ в България напомнят автоматично за петте века турско господство (1396–1878) – събитие, което не може да не е оставило следи в колективната памет и националния характер. През този период българите са имали съдбата на други малцинства в Отоманската империя – гърци, арменци, власи, сърби, арнаути, евреи, цигани и др. За да оцелеят, всички те е трябвало да се научат да се подчиняват, да не афишират своята гордост и да приемат живота със своите братя по неволя. После идва Освобождението, ала извоювано с война от трето действащо лице, руснаците, а не от самите българи. В новата си държава те откриват доскорошните си братя по неволя, към които се добавя и силно турско малцинство – всички, които не могат или не искат да се изселят в Турция. Силната национална гордост не е отличителна черта на българите, както казах в началото, и понякога това е жалко. В случая обаче изглежда, че именно тази слабост е причина за относителната им толерантност към собствените им малцинства, за отказа им да търсят сред тях изкупителни жертви, за отсъствието на чувство за превъзходство спрямо другите – първа стъпка към тяхното подчиняване и изключване. Разбира се, не е достатъчно да си бил жертва в миналото, за да не минеш на страната на днешните потисници. Понякога дори имаме чувството, че народите търсят в настоящето компенсация за преживяното в миналото. Липсата на национална гордост обаче в смисъла на убеждение, че превъзхождаш другите, поддържането на самокритичност, явно действат като имунизация срещу изкушението да виждаш в другите изкупителна жертва.
По-новата история изглежда потвърждава тази национална черта. През осемдесетте години на двадесети век комунистическата власт започва гонения на турското малцинство. Тези мерки не само не се приемат добре от населението, но и водят до първите дисидентски движения. Никоя друга причина не би могла да ги породи: нито премахването на публичните свободи, нито икономическата мизерия. Било е необходимо едно малцинство да бъде малтретирано, за да може група негови български сънародници, които не са били преследвани, да се осмели да каже „не“.
Накрая трябва да споменем дейността на самата еврейска общност за спиране на всички дискриминационни мерки и гонения. Различни нейни прояви са застъпничеството на някои изтъкнати евреи пред царя, организирането на делегации за среща с членовете на парламента, настойчивостта, с която тримата братя Барух защитават своята кауза или смелото организиране от равина Цион на публично шествие. Разбира се, самозащитата е очаквана реакция, но в онези години тя не е правило. В този случай обаче никоя от тези личности не се примирява с опасността, грозяща евреите. Те правят всичко възможно, за да я предотвратят.
Това е почвата, на която може да поникне политическото добро – рядко и драгоценно цвете. Сега ще разгледаме по-отблизо как протичат тези действия и кое е осигурило техния успех.
Всичко зависи от нивото, на което се намираме. Ще вземем най-напред една от крайностите: след като царят решава твърдо да се противопостави на депортирането на евреите, той използва най-подходящите средства. Вместо да влезе в открит конфликт с германските власти, което е можело да предизвика отстраняването му от трона, той ги успокоява с мъгляви обещания и в същото време множи препятствията. Накрая германският посланик в София става адвокат на неговата политика пред собственото си правителство вместо обратното. Царят остава предпазлив със своите съветници и подчинени, министри или депутати. Никой не може да се похвали, че знае какви точно са неговите тайни планове. С представителите на еврейските организации той е учтив, но дистанциран. Успокоява ги, като се задоволява с общи формулировки. Контролира всичко, но задкулисно. Оставя на своите министри тези лесни успехи. Предпочита да стои в сянка. Така например, след като отменя заповедта за депортиране със заповед за евакуиране на 20 май 1943 г., в типичен за него стил той отива на лов. През следващите дни, докато администрацията изпада в паника, царят е недостъпен. И трябва да признаем, че нещата се случват точно така, както той иска.
Обикновените общественици не разполагат със същите възможности. Те могат просто да упражняват натиск, като се опитват да поставят всички шансове на своя страна. Резултатът често е разочароващ. Проектът на Закон за защита на нацията пробужда съвестта на мнозина. Професионалните организации – на адвокати, лекари, писатели, художници, занаятчии от различни отрасли – си служат с умерен тон в протестите си и не забравят да изтъкват своя патриотизъм. Въпреки това тези гласове остават без отзвук. Юристите, депутатите, политиците основателно напомнят, че новият закон противоречи не само на повелите на съвестта, но и на буквата на Конституцията. Никакъв ефект. Като публични личности митрополитите се опитват да покажат несъвместимостта между духа на този закон и духа на християнската религия. В отговор учтиво им казват да си гледат работата. В отворено писмо до министър-председателя Филов Казасов проявява голяма смелост и находчивост. Законът все пак е гласуван и приложен. Идеалистите се оказват безсилни, което не означава, че действията им нямат ефект. Просто за момента той е невидим.
Същото важи и за последвалата криза по време на депортирането. Протестите на обществениците, на православното духовенство, на депутати от опозицията са безрезултатни. Има само едно изключение, но значимо. Затова заслужава да му отделим внимание: акцията на Пешев. Изключителното в нея не е, че той следва съвестта си, а не заповедите на правителството, или че с готовност поема рисковете, произтичащи от неговото неподчинение. Уникална е, защото се увенчава с успех.
В акцията на Пешев има няколко етапа. Първият е посещението му при министъра на вътрешните работи Габровски на 9 март 1943 г. Неотстъпчивостта и твърдостта му дават резултат. И наистина, първоначално Габровски твърди, че не е издавана заповед за арестуване (по същество такава е техниката на царя – да казва на събеседника си онова, което той иска да чуе). Депортирането е спряно само защото Пешев, Михалев, Икономов и другите депутати не напускат кабинета на Габровски, докато той не разпорежда пред тях арестуваните евреи да бъдат освободени. Тази сцена вероятно изглежда наивна (не може ли Габровски да даде нова заповед, след като посетителите напуснат кабинета му?), но прекият физически контакт е важен. Настоятелността на Пешев и неговите приятели се оказва ефикасна.
Все още обаче нищо не е окончателно решено. Габровски отстъпва за момента, но може да се отметне. Зад него е Филов – човек, обсебен от властта, който не обича да отстъпва. Пешев осъзнава, както личи от спомените му, особената важност на момента, последвал първото посещение. „Тогава реших да действам, но как?“[36] Именно тогава започва един вид партия политически шах между двама сериозни противници – Пешев и Филов.
Пешев анализира прозорливо ситуацията. Трябва да се действа бързо: помогнал е да се прекрати една акция, но причината за нея – решението на правителството – все още е непроменена. Обществените протести не са ефикасни, винаги могат да бъдат отхвърлени в името на държавни интереси. Следователно трябва да се повлияе на правителството. Кой би могъл да го направи? Освен царят, до когото Пешев няма достъп, остава само една инстанция – Народното събрание, още повече, че Пешев е негов подпредседател и има приятели в тази институция. Строгото придържане на Пешев към закона, привързаността му към формите на демокрацията, като Парламента, го тласкат по този път. От друга страна, не бива да се допусне компрометиране на тази акция. Пешев предприема втора стратегическа и решителна стъпка, като отклонява предложението за сътрудничество на някои депутати от опозицията. Акцията срещу решението на правителството трябва да бъде провеждана от членовете на мнозинството, от което произлиза правителството. Трябва да се покаже, че депутатите, които са против депортирането, действат в името на същите цели, на същата глобална политика, че те се опитват не да променят политическата линия, а да покажат, че правителствената политика я обслужва зле. Пешев смята, че само така тяхното действие има шансове за успех.
Той веднага пише петиция до министър-председателя и още на следващото заседание на Парламента на 15 март започва да събира подписите на другите депутати от мнозинството. На 17 март той е успял да събере 42 подписа, включително и своя, и седмица след посещението при Габровски решава, че е дошъл моментът въпросът да се огласи публично. Сега Пешев говори с председателя на Народното събрание, който го изслушва безмълвно и после отива при министър-председателя.
Именно в този момент Филов се включва в играта. Пешев е взел преднина, от която съумява да извлече полза. Щом научава на 18 март за петицията, подписана от 43 депутати, Филов първо предлага отлагаща мярка, която му дава време да се организира: Пешев да не оповестява текста си, а само да го представи на следващото заседание на мнозинството. Пешев получава съобщението, но остава нащрек – защо е това протакане? Вероятно Филов се страхува от публичността, следователно неговата слабост трябва да се използва. Още на следващата сутрин, на 19 март 1943 г., Пешев изпраща петицията по уставния ред и така я прави обществено достояние, макар че, избързвайки по този начин, той се лишава от няколко допълнителни подписа на депутати.
Сега е ред на Филов за контраатака. Той се допитва до съветника на царя и си изработва стратегия. Вместо да позволи обсъждането на еврейския въпрос, при което конфликтите сред мнозинството могат да излязат наяве, той иска вот на доверие за цялостната правителствена политика и е сигурен, че ще го получи. „Аз бях поставил въпроса, че доверието към правителството трябва да бъде цялостно, т.е. че не може по един въпрос да се гласува доверие, а по друг не.“[37] Междувременно, за да изолира Пешев, той изисква всеки от подписалите петицията да оттегли подписа си. Накрая, той предлага на един покорен депутат да внесе предложение за порицание на Пешев и да поиска освобождаването му от поста на подпредседател. Царят е одобрил лично позицията на Пешев по еврейския въпрос, но, както обикновено, не показва нищо: „Царят е съгласен да бламираме в мнозинството Пешева, за да го обезвредим веднъж завинаги“, отбелязва Филов в своя Дневник[38].
Така Филов подема наново инициативата и изглежда всичко се случва както е предвидено. Първата спънка обаче е, че не всички от 42-та депутати, подписали петицията, оттеглят подписите си, 30 от тях държат на предишното си решение. На заседание на мнозинството от 24 март всички, Пешев включително, гласуват доверие на правителството (намерението му не е да предизвика падането на правителството, а само да прокара политиката си и успява да го направи). За гласуването на порицание обаче депутатите отново се разделят – 66 гласуват „за“, 33 – „против“ и 11 се въздържат („другарите му, които бяха подписали писмото, не можаха да го изоставят“[39], обяснява Филов).
Тогава Пешев предприема нов ход – отказва да подаде оставка. Същата вечер Филов изпраща при него един от общите им приятели, който е и министър на правосъдието, за да го убеди да предприеме тази стъпка и да си спести нови унижения. Но Пешев отказва категорично. Да подаде доброволно оставка, би означавало да признае, че е допуснал грешка. Той е убеден тъкмо в обратното: смята, че никога не е бил по-прав. „Имах твърдото убеждение, че съм изпълнил своя дълг.“ На следващия ден, 25 март, хората на Филов се налагат със сила в Народното събрание – порицанието е гласувано, Пешев е отстранен от поста, без да му дадат думата. Филов печели дребната си егоистична борба и побеждава противника си, който нито се е стремил към пълна победа, нито е имал с какво да я постигне. Ала по същество побеждава Пешев – депортирането на евреи е преустановено и повече няма да бъде подновено. Той претърпява няколко лични унижения, но знае, че те са цената, която трябва да плати, и в това намира утешение. „Бях напълно удовлетворен. В сравнение с това моите лични разочарования и неприятности в тази история бяха незначителни.“[40]
Пешев има с какво да се гордее – гордост напълно различна от самочувствието, което не се среща достатъчно у българския народ. Всъщност единият вид гордост се състои в това да изискваш повече права от другите, а другият – да си налагаш по-големи задължения от другите. Той и неговите приближени, борци за справедливост, показват, че не съществува безизходна ситуация, в която трябва да се примирим със съдбата си. В Европа, подчинена на нацистката власт през 1943 г., вероятно той е единственият държавник, който съумява да устои на безчестието и да спре гоненията на евреите. Така че занапред никой да не казва – не знаех, не трябваше, не можех…
Пешев се различава от другите смели и благородни мъже не по убежденията си, а по стратегията си. Той прави това, което трябва да прави в тези обстоятелства, за да постигне целта си. Откритият протест, брожението сред мнозинство, което той успява да организира, са били нужни на България през 1943 г. Същото средство при други обстоятелства щеше да е безполезно, дори самоубийствено. След 9 септември 1944 г. изразяването на несъгласие става нещо все по-опасно. Ето един пример: през войната Никола Петков е сред водачите на извънпарламентарната опозиция, той е член на Отечествения фронт, незаконна антифашистка организация, но не е комунист (член е на Земеделската партия). В това си качество той подписва протестно писмо до царя относно евакуирането на евреите от София в провинцията[41]. Никога няма да бъде обезпокоен за постъпката си. След 9 септември той пак е в опозиция, но този път в опозицията на демократите срещу комунистическата власт. Тя обаче не е милостива като предишния „фашистки“ режим: Петков ще бъде арестуван, съден и екзекутиран, а политическата му група – разпусната и забранена. Той не е направил повече от Пешев, задоволявал се е само да критикува някои действия на правителството. Междувременно обаче в България се е установил тоталитарен режим, какъвто при предишното управление на царя и Филов очевидно не е имало. При тоталитарния режим парламентарното действие вече не е препоръчително. Дисидентството трябва да намери други начини за действие.
Ако размислим върху тази несъмнено похвална акция – спасяването на българските евреи – виждаме, че никое действащо лице, никой фактор сам по себе си не би бил достатъчен, за да възтържествува доброто. Единствено съвместното им действие го е направило възможно. Ще ни се да можем да назовем един човек и да го обявим за върховен герой, за храбър борец срещу злото. В действителност отговорността е споделена. Царят е нямало да прекрати депортиранията без натиска на общественото мнение, без застъпничеството на множество личности от своя антураж. Съвестните и смели мъже – Стайнов и Казасов, Стефан и Кирил, Икономов и Пешев – са щели напразно да полагат усилия, ако царят не е взел тяхна страна. А те нямало да постъпят по същия начин, ако не са почувствали, че населението на страната, с малки изключения, ги подкрепя. Народът отхвърля антисемитските мерки. Но народ без водачи, без личности, които упражняват отговорности от негово име – митрополити, депутати, общественици, способни да поемат рисковете от своите действия, – остава слаб. Усилията на ръководителите на еврейската общност, отказали да се примирят, нямало да успеят без съдействието на другите участници. Всичко това е необходимо, за да може доброто да се прояви на определено място в определен момент. И най-малката грешка по веригата е можела да провали всички усилия. Явно злото, веднъж проникнало в обществения живот, се разпространява много лесно, докато доброто остава трудно, рядко, крехко.
И въпреки това е възможно[42].
[1] Еichmann in Jerusalem, New York, Viking Press, 188.
[2] Chary, Frederick B, The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944, Pittsburgh, University of Pittsburgh, 1974.
[3] Оцеляването, София, Шалом, 1995, 134.
[4] Оцеляването, цит. съч., 1995, 181.
[5] Съобщение от 27 март 1943 г., цитирано в Christo Boyadjieff, The Bulgarian Jews and the Final Solution, Ottawa, Free Bulgarian Center, 1989, 73.
[6] Оцеляването, цит. съч., 1995, 207.
[7] Пак там, 206.
[8] Пак там, 210.
[9] La Fragilité du bien : Le Sauvetage des Juifs bulgares, Albin Michel, 1999, 122-123.
[10] Пак там, 96-99.
[11] Оцеляването, цит. съч., 237.
[12] Пак там, 257.
[13] Пак там, 42 (Цитат от Евангелие на Матей, 7:1-2).
[14] Пак там, 265.
[15] Вж. Габриеле Насим, Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация, София, Народно събрание, 1999, 324-325.
[16] Пак там, 303-307.
[17] Вж. Лиляна Деянова, „Два малки казуса“, в Пренаписването на учебниците по история, София, Институт за социална критика, 1994.
[18] La Fragilité du bien, цит. съч., 55.
[19] Оцеляването, цит. съч., 236.
[20] La Fragilité du bien, цит. съч., 114.
[21] Пак там, 151.
[22] Пак там, 125, 156, 157.
[23] Оцеляването, цит. съч., 232.
[24] Богдан Филов, Дневник, 5 април 1943, издателство на Отечествения фронт, София, 1990, 567.
[25] Оцеляването, цит. съч., 234.
[26] Оцеляването, цит. съч. 231.
[27] La Fragilité du bien, цит. съч, 114, 189, 98.
[28] Пак там, 72, 125, 189.
[29] Пак там, 189-190.
[30] Пак там, 190, 194, 196-197.
[31] Пак там, 159.
[32] Ладинският език е романски език, произлязъл от староиспанския. Говори се от сефарадските евреи, пръснали се по света след изгонването им от Испания през 1492 г. – Б.пр.
[33] La Fragilité du bien, цит. съч., 66.
[34] Оцеляването, цит. съч., 259.
[35] La Fragilité du bien, цит. съч., 59-60.
[36] Пак там, 195.
[37] Богдан Филов, Дневник (цит.съч.), от 24 март 1943, 564.
[38] Пак там, 563.
[39] Пак там, 564.
[40] La Fragilité du bien, цит. съч., 211, 216.
[41] Пак там, 195.
[42] Разгледал съм въпроса за спасителите и в На предела, изд. „Народна култура“, София, 1994, 249-257.