0
769

Украйна и загубеният усет
за граници (II)

Новият руски “невротичен възглед за света”

стефан попов

Съветската утопия бе склонна да прекосява всички познати граници, било то политически, етнически, национални, демографски, природни. Крим и кризата в Украйна показаха, че връзките на Русия със съветския период съвсем не са прекъснати.

През последните години светът с тревога наблюдава как в Русия ескалират специфичният „невротичен възглед за света“ (Джордж Кенън) и експанзивният атавизъм на съветския тип имперска организация. Между Русия и СССР има значителни различия и те трябва да се имат предвид. Съветската утопия е склонна да прекосява всички познати граници, било то политически, етнически, национални, демографски, природни и т.н. Съветите провеждат мащабни кампании за преместване на цели народи, обръщат теченията на реките, отхвърлят генетиката с философски аргументи, изобретяват небивала флора, подлагат на системно унищожение собствения си народ, водят безсмислени войни като тази в Афганистан. Тази многопосочна експанзия отива далеч отвъд онова, което Джоузеф Шумпетер определя като безцелна склонност на държавата към неограничена насилствена експанзия[1]. Тя разкрива съветската утопия като екстатично поведение на едно неспокойно имперско тяло. То е типологически различно от съвременната национална държава, в която усетът за граници и поместването им в тях е основен.

След рухването на съветския проект склонността към агресия от съветско време видимо намалява. Икономическият растеж на Русия по време на първите правителства на Путин е значителен. Страната се включва в различни международни инициативи; ратифицира Европейската конвенция за човешките права, стана член на Г-7 (Г-8), изгражда партньорство с НАТО, което води дори до разговори за възможно членство в Алианса[2]. Русия се разделя и със своята универсалистка утопия по същия начин, по който Сърбия и Хърватска изоставиха югославския проект и се съгласиха да живеят в свят на капиталистически отношения. Тези развития създадоха впечатлението, че Русия е намерила прагматичен начин да осигури своя просперитет.

През целия период, в който Русия имаше приемливо за Запада поведение, съществуваха знаци за отклонения от либерално-демократичните стандарти на западния свят, но те бяха възприемани като временни и незначителни. Обаче Крим и кризата в Украйна показаха, че връзките със съветския период съвсем не са прекъснати. Съобразяването на Русия с международния контекст при завръщането на Путин като президент вече се възприема като приспособяване на експанзивния манталитет към нови политически обстоятелства. Събитията в Крим и Украйна бележат една нова, но видимо стабилна тенденция. Те не само очертават нови характеристики на Русия, но и вече се приемат като солидни ориентири, по които трябва да се настрои разбирането на Русия, отговорите на въпросите какво прави и какво мисли Русия. В това отношение Украйна и анексията на Крим след 2014 година предефинират координатите за осмисляне на развитията вътре в Русия, на поведението на страната на международната арена и на начина, по който това поведение следва да бъде оценявано от страна на Запада при формиране на политики към Русия.

На първо място във вътрешните си работи Русия възпроизвежда елементи, напомнящи съветските социални изстъпления. Руският капитализъм създаде уродливата фигура на олигарха, една карикатура на успех, която няма аналог в западния тип капиталистически просперитет. Страната се отнася към природните си ресурси по откровено грабителски начин, без никаква идея за дългосрочно устойчиво развитие, с високорискова за себе си ориентация към експорт на природни ресурси и никаква идея за собствена индустрия, съответна на световните тенденции. Президентът е обект на обожание, подобно на култа към личността от времето на СССР, рейтингите му стигат злокачествени висини, присъщи било на митологическа персона, било на севернокорейски лидер. Изключителна власт е съсредоточена в ръцете на една група от хора или дори на един човек, което най-пряко съответства на порядките от съветския период. Тайните служби изглежда са съживени и имат още по-голяма власт, вече неограничавана от надзорните правомощия на партията. Убийството на опозиционни лидери се превръща в нещо регулярно, не само на територията на страната, но и отвъд нея. Свободата на словото се ограничава, стига се до ексцесни акции като арести на артисти или спиране на достъпа до „Уикипедия“, от Думата се чуват заплахи за широко интернетно затваряне на страната. Църквата се политизира в степен недопустима за съвременно западно общество и по-скоро напомня отчасти съвременни теократични режими, а държавата на свой ред охранява с наказателни акции авторитета на православието. Реабилитират се отхвърлени периоди от историята на СССР, оправдава се Сталин дори за Пакта Молотов-Рибентроп и подялбата на Полша. И така нататък, могат да се изброяват цели редици от подобни развития, които говорят за сериозна социална трансформация в Русия последните няколко години.

Второ, именно защото Русия се разделя с утопичните пориви на съветския проект, външните отношения и твърдата геополитика започват да се превръщат в сфери на устойчив натиск и напрежение. Тези експанзивни импулси се оказват затворени в омагьосан кръг, който най-вероятно ще определи дългосрочните насоки на руската политика. От една страна, Русия няма прагматични основания за войните в Грузия и Украйна. Тя нищо не е спечелила от тях, няма рационална калкулация, която да демонстрира, че макар при недопустимо пренебрегване на всякакво съобразяване с международния ред и споразумения, все пак едностранно Русия има определени трайни придобивки от тези операции. Единствената трайна придобивка е недоумението, което нейните акции пораждат в западните политически среди, ангажирани с мисията да съхраняват следвоенния ред и да избягват рискове от минирането му по необмислени начини. От друга страна, не съществува убедителен вътрешен или външен фактор, който да предизвика критическо осмисляне на причините, поради които те са се водили. Още повече, че нито външнополитическите отношения, нито геополитиката, са теми, отворени за размисъл, дебат или дискусия в публичната сфера. Затова и общата дългосрочна значимост на тези агресивни кампании е обречена да остане неясна; те не получават свои вътрешни анализи и оценка, от които би се повлияла руската политика в бъдеще. Единственият временен победител е рейтингът на президента Путин на национално ниво. Този фактор обаче повишава риска от повторение и дори от повишаване на авантюристичните жестове. В крайна сметка самата анексия на Крим с това се и различава от предишни акции. Тя не е така варварски кървава, каквато беше разправата с Чечения, но от гледна точка на международния ред е много по-рискова.

*    *    *

Тук е подходящо да се кажат няколко думи за твърденията, че Русия е била провокирана от разширяването на НАТО и в това се крие по-дълбоката причина за действията в Украйна, както анексията на Крим, така активната подкрепа за отделяне на Донецк и Луганск[3]. Това обяснение се вписва в дебата за разширяването на НАТО, който започва от началото на 1990-те години. В САЩ политическите елити и особено политическите анализатори са силно разделени по въпроса какво бъдеще би било най-добро за Алианса след разпадането на двуполюсния модел.

От едната страна, застават по-либерално настроените политици, особено демократите и Клинтън, които превръщат разширяването в своя водеща идея за стабилен глобален ред след 1990-та. Голяма част от аналитичната общност в тинк-танковете и академичните среди също поддържа разширението като безалтернативно. Тези кръгове гледат на НАТО като на институция на сигурността в един широк план, а не тясно като на отбранителен съюз, какъвто Алиансът е по замисъла си и по време на Студената война. За тях бъдещият международен ред се нуждае от институционални режими, в които да се включват по-големи кръгове държави, споделящи сходни идеи за собственото си развитие и отношенията помежду си – например, либерално-демократични възгледи, независими пазарни отношения, защита на човешките права.

Още през 1993 година в новата стратегия за национална сигурност на САЩ възгледът за разширяването е лансиран и защитен твърдо. Следват обаче години на остър дебат както вътре в САЩ, така и сред останалите членове на Алианса. Дебатите се водят главно в посока на политиките за редукция на рискове: рискове от връщане към Студена война, рискове от нова конфронтация, рискове от хаос след сравнително ясната структура, наложена от биполарния модел и пр. Въпросът изглежда сравнително ясен, но в дълбочина не е, тъй като се отнася до едно неопределено бъдеще, за което към момента на вземане на решения, в средата и края на 1990-те години, САЩ и партньорите им няма как да са достатъчно информирани. В средите, които защитават разширяването, редукцията на рискове за мира се свързва по принцип с идеята за експанзия на мащабни международни режими[4]. Тя се обвързва именно по принцип и в немалка степен аксиоматично, a priori, с институционално разширение. В този аспект идеята следва голямата традиция на американските либерални институционалисти като Удроу Уилсън, които след Голямата война инициират Лигата на нациите, а след Втората световна война изграждат глобални режими като ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, а преди да затихне войната – Нюрнбергския трибунал за военни престъпления, също пример за универсална институция на наказателното право[5].

Противоположната страна защитава позицията, че едно разширяване на НАТО ще повиши рисковете от бъдещи конфликти, главно с Русия и предимно по оста Русия-Европа-САЩ. Говорителите на тази позиция също са от среди на политици, аналитични групи в тинк-танкове и видни академични експерти по международни отношения. Техните аргументи имат широк обхват, засягат различни страни на проблема, но основният им фокус е възприятието на Русия в неопределено бъдеще. Някои от най-настоятелните противници на разширяването като Майкъл Манделбаум лансират аргумента, че източната експанзия на НАТО е необоснована от гледна точка на превенция на рискове за сигурността и ще бъде възприета като враждебна от Русия[6]. В това и сходни твърдения се настоява именно на възприятието за заплаха, което Русия неизбежно ще развие, а не на институционалните режими, които са отворени и поради това се предполага, че са и ще се виждат като гаранти на всеобщата сигурност.

Аргументацията, която се центрира върху основателните страхове на Русия, се придържа повече към реалистки положения и съответните координати на международната среда. В тях главните актьори не са международните институционални режими, а отделните национални държави, особено свръхсили като Русия. Те, на свой ред, имат определени възприятия за средата и преди всичко възприятия, засягащи собствената им сигурност/несигурност. Държавите, според този възглед, са предположени като солидно интегрирани, вътрешно неделими, тоест като индивиди. Но тези държави-индивиди са вписани в контекст, който не могат да контролират, поради което възприятията им за контекста, съответно за други, сходни на тях агенти, става решаващо при формиране на поведението им. Така в крайна сметка се стига и до твърдението, че Русия е предизвикана от редица фактори, които пораждат възприятието й за враждебност, заплаха и страховете за сигурността й. На първо място сред тях е експанзията на НАТО, което синтезира и символически общата враждебност към Русия, зад която стои американската външна политика. Аргументацията тук засяга риска от една порочна игра на възприятия и основният политически аргумент е насочен към избягване на условията за радикализиране на руските страхове за заплаха и усета за несигурност.

Този тип аргументация има разнообразни варианти и конкретизации в зависимост от автор, школа, както и конюнктурата, и момента на артикулирането си. Например, при по-класически тип неореалистка ориентация, каквато развива традицията на Уолц[7], Русия е свръхсила, екзистенциално въвлечена в грижа за оцеляването си в една анархистична среда, в която има подобни на нея актьори, но отсъства организиращ принцип, аналогичен на вътрешнодържавния. Международните институции не могат да набавят такъв принцип, нямат този капацитет и овластеност. Другите актьори се наблюдават от Русия и натрупването от тяхна страна на отбранителни ресурси се възприема като нарастваща заплаха за сигурността на самата Русия. Какви са намеренията, стратегиите, плановете на тези други актьори, в конкретния случай това са НАТО и страните, които имат лидерска роля в Алианса, няма значение. Напълно неизбежно, по силата на преживяването за екзистенциална заплаха, Русия по един или друг начин ще отговори на разширението на Алианса. Особено когато експанзията на НАТО териториално се доближи до собствените й граници, приемайки членове от бившия съветски блок. А още повече, когато опре до собствените й граници, като започне да планира интегриране на Грузия и Украйна. От тази моделно опростена ситуация не е трудно да се стигне, без особени заобикаляния, до извода, че Русия бива предизвикана, тя напълно неизбежно, по силата на логиката на неореалистката представа за международни взаимодействия, ще отвърне. И това става с анексията на Крим, с операциите в Източна Украйна, а преди това, през 2008 година, с действията в Грузия. В тази традиция, макар с други варианти на неореализъм, в дебата за Русия се включва Джон Миършаймър, а също и Хенри Кисинджър.

Кисинджър не принадлежи към школите на академичния неореализъм и има своя версия на процесите, в резултат на които Русия се оказва предизвикана. Неговото схващане привлича аргументи от класическия реализъм на Моргентау, значителен обем историческа информация, собствен опит от Студената война и управлението на риск и кризи в разнообразни посоки като Китай, Русия, но и Виетнам. Кисинджър приписва на Русия сантимент към Крим, дължим на исторически условия, както и особена чувствителност към Украйна, също обусловена в голяма степен исторически. Той би се съгласил с неореалистката традиция, но в множество статии, интервюта и книги добавя характерни фактори за поведението на самата Русия извън логиката на поведение на свръх-сила в анархистично зададена среда. Така към растящото усещане за заплашеност на Русия от действия на Запада се добавя специфичната национална характеристика, че Русия никога и по никакъв начин, на никаква цена не може да приеме интегриране на Украйна в западни структури като НАТО, а дори и Европейския съюз. Дали това е предразсъдък, страх или идея, която Русия има за самата себе си, а именно като свързана с Украйна по начин, който изключва прозападна ориентация и интегриране на Украйна в западни структури, няма особено значение. Съществен е фактът на това табу, както и неизбежността на отговор, ако то бъде нарушено. Западните партньори трябва да се съобразяват с тази нагласа, смята Кисинджър[8].

Аргументите включват и твърдението, че не е мислимо Путин да изхарчи 60 милиарда долара, за да превърне летен курорт в олимпийско селище, а след това, за да стартира военна криза, при това само две седмици след края на олимпийската церемония, която го е представяла като част от западния свят. Това не са сериозни аргументи, те не са малко. Преди всичко Путин не е трябвало да харчи суми в пъти повече от всички други страни, в които са подготвяни олимпиади. И най-вероятно значителен процент от тези гигантски суми е отклонен в частни ръце. Най-накрая, както става ясно днес, олимпийското селище е една грандоманска безсмислица, неизползваемо и най-вероятно обречено от самото начало на замиране. А фактът, че в Русия могат да се отделят толкова пари за олимпийско селище, дори да беше спасено от изоставяне, също говори много за начина, по който се управлява тази страна.

Въпреки широката си историческа информираност обаче възгледите на Кисинджър за Русия също се придържат към презумпциите за велика сила, която има своите страхове и грижи за националната си сигурност. Те именно трябва да се имат предвид, за да не се допусне отключване на спирала в дилемата на сигурността. Това, което все пак липсва в тези интерпретации на външното поведение на Русия, е социологическото схващане на вътрешните фактори, които определят възприятията, страховете, апетита към експанзия и пр. Отсъства информирана социология на риска в отношенията с Русия. Вместо нея се приема един опростен модел, валиден за всички и всеки, по всяко време. По този начин и самите исторически знания се лишават от контекст, вместо да служат за изграждане на контекст, в който да се поставят импулсите в полето на външните отношения. Но дори да приемем повечето настоявания за историческа предопределеност, най-вече на несъгласието Украйна да се интегрира в НАТО и ЕС, аргументите пак не са убедителни. Все пак Кисинджър се съгласява и винаги подчертава безусловното положение, според което Русия не може да се меси във вътрешните дела на Украйна, Украйна трябва да бъде независима, макар и междинна зона[9]. Действията обаче на Русия, както по отношение на Крим, така и в Източна Украйна, така накрая и опитите да формира подставено свое правителство и президент, явно говорят, че Русия няма такива намерения за независимостта на Украйна.

Русия има гигантски проекти, които нямат особен смисъл, най-малкото не са проверени, правят се в голяма степен на тъмно, особено газопроводите; има високорискова икономическа политика, каквато малко страни си позволяват; зависима е и търси монополни положения в износа на суровини; през 2014 година започна да се срива в неочаквана за нея икономическа рецесия; рублата се обезценява до невиждани нива и в момента е с непредвидимо бъдеще; допусна олигархичен кръг, който няма общо с всекидневието на руския гражданин, но управлява страната по безотчетен начин, поради самия си характер на олигархия; има тежка демографска криза, деградиращо население и т.н. Всички тези и много други фактори играят роля във формирането на страхове, импулси към анексии, агресия по периферията, игра на брутална геополитика без особен стратегически смисъл. Те са обект на една социология на риска, която трябва да погледне далеч отвъд едно обективно схващане за национален интерес. Но те рядко се виждат в аналитичните оценки като способни да формират външна политика, тъй като не се съгласуват с предпоставката за единна индивидна държавност, а по-скоро виждат държавата като комплекс от конфликтни ситуации и процеси. Такава перспектива трудно се вписва в неореалистката перспектива, така както я развиват споменатите академични експерти още от 70-те години.

Обясненията, според които “Русия”е била предизвикана да предприеме действията си в Украйна, особено анексията на Крим, предполагат поне две условия: от една страна, има такъв единен и неделим субект Русия, а от друга, има и континуум на международни взаимодействия[10]. Континуум би означавало ако не максимална (както в природна наука, физиката, например), то поне висока и устойчива в продължителни периоди рационалност, дори нещо повече – известна причинно-следствена връзка. Самото намерение да се предсказва поведението на Русия в дългосрочен план предполага такъв континуум, тъй като предполага възможността преди четвърт век, след разпадането на СССР, да се каже, че при еди какви си инициативи по разширяване на либералната мрежа на международните институции от страна на Запада, Русия ще отвърне по еди какъв си начин.

Да приемем това, означава да пренебрегнем идиосинкразията на руските действия и да се опрем на всеобща схема, според която в полето на международните отношения откриваме относително рационални агенти, които предприемат сходни действия, когато са поставени при едни и същи условия: например, всеки на мястото на Русия би имал основание да повиши равнището на страх и тревожност, когато военен съюз, в случая НАТО, се разшири до границите му. И съответно да предприеме действия на базата на това си възприятие за заплаха. Така идиосинкразиите, които изискват социологическо разбиране, биват подменени с универсална телеологическа схема, картината бива наукофицирана, обектът видян като неиндивидуален, лишен от уникалност, като един вид всеки-такъв-в-тези-условия. Вписани в тази схема, актьорите преследват по правило и без прекъсвания своя интерес, който обичайно в реалистките среди се определя като национален интерес.

Може да се приведе прост и очевиден за широка публика пример, свързан с т. нар. олигарси. Освен богати лица и техните фамилии, това е кръг, който доминира политиката на страната, встрани от всякаква изборна процедура. За този кръг, независимо дали е постоянен или съставът му слабо се мени, може да се каже, че упражнява вътрешно овладяване, пленяване на държавата, описвано в последните години като state capture. Независимо дали руската вътрешна политика ще се описва през state capture или през метафората за мафиотската държава, тези две сходни описания стават условие на всяка външна политика. Оттук нататък идеята за суверенна външна политика се поставя под въпрос, тъй като това е политика на един пленил държавата кръг. Ако състоянието на нещата е зависимо от такива фактори, идеята за Русия като единна велика сила, със свои национален интерес и съответните грижи и страхове, трябва най-малкото да се модифицира.

Опростената реалистка линия в обяснението на руското поведение в международните дела едва ли може да обясни операциите на Русия в Абхазия и Южна Осетия, войната в Чечения, както и намесата в други, по-малки конфликти. Подобни действия изглежда следват един и същ модел, сходни са, могат да бъдат обединени типологически и зад тях да се види една единна, повтаряща се нагласа. Но това не ги подчинява на една и съща каузалност. И още по-малко такава каузалност има общо с идеята за национален интерес, със страховете за националната сигурност и съответните политики. Обясненията защо Русия е предприела тези действия, поради какви причини и с каква цел са обречени да останат недоизречени. Те са отворени за научни дискусии, но имат малка стойност като мотив за политически действия и си остават академично занимание в сфери като история, антропология и пр. Независимо от това как се тълкуват тези основания, най-важният въпрос днес е дали и при какви условия експанзивните пориви на Русия могат да бъдат възпирани. Водещият въпрос е въпросът за рисковете, които руското поведение носи на международната сцена и как те да бъдат редуцирани.

Михаил Горбачов ефективно взриви съветския експеримент, като обърна посоката на съветската експанзия навътре. Неговите политически послания за гласност и перестройка целяха подтикване към размисъл, критика, отворена дискусия. Така тласъкът е към въпроси като кои сме ние, какво сме ние, какво правим, накъде вървим. Този ред въпроси е немислимо да се задават в общества, живеещи в експанзивен модус, тъй като предполагат усъмняване, а оттам и прекъсване на експанзивните нагласи. През 80-те години на миналия век това бе възможно, защото съветското общество бе изтощено до краен предел. Такова развитие днес е малко вероятно и на него не може да се разчита. По-реалистично е да се търсят начини Русия да бъде принудена да стане по-отговорен участник в преговорите чрез възвръщането на усета за граници, който – очевидно от кримската криза – се губи. Несъмнено днешна Русия осъзнава повече границите на политиките си в сравнение със СССР, който бе доказателство за това, че загубата на тази основна интуиция води до самоунищожение.

Стефан Попов (1957) е доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк (1996), и доктор на философските науки от СУ „Климент Охридски” (2015). Има едногодишни специализации по международни наказателни трибунали (Виена, 1994), международни режими за сигурност (Вашингтон, 1999), конституционна политика (Фрибург, 2003), понятия на публичната политика (Виена, 2011-2012). Автор е на книгите Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт (2015), Публичен процес. Статии. Том I и II (2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (2008), Глобални режими за сигурност в ХХI век (2002). Директор на РискМонитор от 2007 г.

Текстът е разширен вариант на статия, публикувана в списание The American Interest през юни 2015 г.

Още по темата:
Стефан Попов, Украйна и загубеният усет за граници (I)
Стефан Попов, Украйна и загубеният усет за граници (III)

 


[1] Schumpeter, Joseph A. The Sociology of Imperialisms. Germany: Archiv für Sozialwissenschaft und Sozialpolitik, 1919.

[2]  Виж Kupchan, C., Foreign Affairs, May/June 2010.

[3] Виж една разгърната критика неотдавна в Mearsheimer, J., “Why the Ukraine Crisis is the West’s Fault. The Liberal Delusions that Provoked Putin,” in Foreign Affairs, September/October, 2014.

[4] По повод допускането за неопределено голямо разширение Кисинджър подхвърля през 1990-те по характерния си начин, че ако една структура е универсално включваща, то от нея няма нужда.

[5] Критикуван от момента на създаването си до наши дни. В случая го посочвам само като пример и посока на мислене, независимо от конкретните основания за отхвърлянето му като псевдоправосъдие, налагано от победителя.

[6] Виж резюме на тази позиция в Mandelbaum, M. “Expanding NATO is Unnecessary.” Project Syndicate, 1 August 1998.

[7] Виж Waltz, K. Theory of International Politics. Addison-Wesley Publishing Company, 1979, както и Waltz, K. Man, the State, and War. Columbia University Press, 2001.

[8] Виж например “The Interview: Henry Kissinger.” National Interest, September-October, 2015.

[9] Kissinger, H., “To Settle the Ukraine Crisis, Start at the End.” Washington Post, March 5, 2014.

[10] Може би е добре да се отбележи, че независимо от критиката тук, авторът на тези редове споделя принципните положения на реалистката традиция, но повече в нейните класически координати между Хобс и Карл Шмит.