„Човешкото тяло“, Паоло Джордано, превод от италиански Юдит Филипова, издателство „Колибри“, поредица „Съвременна европейска проза“, 2015.
На пръв поглед между заглавието на този роман и фабулата няма връзка. „Човешкото тяло“ на Паоло Джордано е антивоенен роман, които ни изпраща на една уж мирна мисия в Афганистан, а тялото е нещо интимно и лично. Поне в началото тази история не е нито интимна, нито лична. Паоло Джордано ни представя цяла галерия от характери – надменния Чедерна, който не се спира пред нищо; двайсетгодишния редник Йетри, който никога не е бил с жена; началник-взвод подофицер Рене, който все още заработва като жиголо и се колебае дали е знак от съдбата случайното забременяване на една от клиентките му; полковник Балезио, който прави опит през дългите часове в базата да чете „Малкият принц“ и на два пъти заспива над книгата.
Тук са още ефрейтор Анджело Торсу, който боледува пред очите на целия полк, Салваторе Кампорези, който пише писма на жена си, и военният лекар лейтенант Алесандро Еджито, който лекува депресията си с хапчета и безразличие към света наоколо. Войниците нямат лична територия, при тях всичко е на показ – от грубите шеги до тайните, които се опитват да опазят, през страховете, за които всички научават, до страданието и физическата болка. Нищо не остава скрито – всички боледуват, хранят се, задоволяват нуждите си заедно, като голям организъм. Тялото не е нещо лично – то принадлежи на армията и всеки добър войник е длъжен да го пази и да се грижи добре за него.
Паоло Джордано обаче не създава утопични светове, а се интересува от процесите на разпад. В „Човешкото тяло“ италианският писател и доктор по теоретична физика изследва границите на личното, проследява вътрешните кризи и пукнатините, които нарушават образа на идеалния боец. Една неуспешна военна операция извън базата преобръща света и големият организъм се разпада отново на съставните си части. А шегобиецът Чедерна обикаля с черен чувал за боклук и събира останките от другарите си.
Така антивоенният роман за живота в афганистанската база се превръща в субективен разказ за преживяваното лично страдание. А заглавието препраща към уязвимостта и крехкостта на човешките тела.
Има и още нещо – в този роман има риск да оставим настрана сюжета и да се потопим в историята на различните герои – хулигани, непукисти или отчаяни философи, които търсят начини да продължат след кризата и наблюдават колко бавно расте тревата в чуждите дворове.
Паоло Джордано е познат с дебютния си роман „Самотата на простите числа“ (превод Ния Филипова, издателство „Колибри, 2010), отличен с италианската литературна награда „Стрега“ и станал най-продаваната книга в Италия през 2008 г. И докато в дебютния си роман Паоло Джордано работи над метафората за простите числа, които остават завинаги разделени, в „Човешкото тяло“ той умело изследва образа на другия през чуждите очи. Не просто умело, защото зад историята на мъжете, захвърлени в тази афганистанска база, могат да се видят истински лица.
Между другото – оказва се, че кодът за разбирането на крехкостта на човешкото тяло е даден още в първите страници на романа. Но трябва да стигнем до последните редове, за да разберем защо лейтенант Енджито не може просто да захвърли военната униформа. Защо продължава да носи двете избродирани звезди на видно място в средата на гърдите си, точно над сърцето. И защо има усещането, че военната униформа е прилепнала към всеки сантиметър от тялото му и е оцветила кожата му.
„Ако я съблече сега, сигурен е, ще си отиде и епидермисът му.“
„Човешкото тяло“ обаче не е мрачен роман. Въпреки натуралистичните моменти на смърт и насилие, това е светла история за продължаването по пътя.
