0
1704

Фигури на културата/Фигури на властта

Откъс от първия от планираната поредица в три тома с текстове на Макс Вебер на български, които ще публикува Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм.

Най-сетне на български се появяват съвсем нови за нашата публика текстове на Макс Вебер чрез прецизния подбор и експертен превод на професор Кольо Коев, най-добрия български специалист по този кардинално важен автор, смятан за един от „бащите-основатели“ на социологията.

Текстовете са автономни части от онова, което през годините след смъртта на Вебер се е смятало за принадлежащо към непубликуван корпус, съставен от издателите му и всъщност озаглавен така пак от тях: Стопанство и общество. Авторът на предговора обаче, професор Кольо Коев, ги полага в съвсем друга перспектива, в съгласие с най-новите тенденции във веберознанието: като автономни части от недовършения енциклопедичен проект, наречен от Вебер Основи на социалната икономика – части, които започват днес се издават в Германия като самостойни книги.

Именно в съгласие с най-новата политика на експертите по влиятелното творчество на Вебер и в България започва публикуване на текстовете като отделни книги: тази, която вече държим в ръцете си, обсъжда видовете социални общности в контекста на отношенията помежду им, на връзките им със стопанството и правото, както и през формиращата сила на политическите общности и посредническата работа на „културния елит“. Както се казва в предговора: „Публикуваните тук изследвания имат за своя прицелна точка преди всичко общностите в отношенията им с различни социални редове. С известно огрубяване може да се каже, че основните мотиви в тези Веберови анализи са два: генеративната сила на общностното действие и разгръщането (което ще рече самодействие, развитие, разпадане, трансформиране) на социалните общности в процеса на социално рационализиране“. Именно това прави книгата интересна съвсем не само за социолози, но и за социални философи, икономисти, юристи, политолози и историци. Дефиниционният характер на анализите на социалните общности дори ѝ дава потенциала да бъде незаменим помощник за студенти в ред курсове по социални и хуманитарни дисциплини.

Издателите вече обявиха, че това е първият от планирана минипоредица от три тома на български, като следващите два тома ще бъдат посветени на социология на правото и на т.нар. социална икономика.

Макс Вебер, „Фигури на културата/Фигури на властта“, съставителство, превод и предговор: професор Кольо Коев, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, декември 2017 г.

Възникване на обща етническа вяра

Езикова и култова общност
[откъс]

Въпросът дали възприеманите като очебийно дълбоки и следователно разделящи различия се основават на „наследствени заложби“ или на „традиция“ е като правило съвършено без значение, що се отнася до тяхното въздействие върху взаимното привличане или отблъскване. Това важи както за развитието на ендогамни конубиални общности, така и, естествено, в не по-малка степен за привличането или отблъскването в останалите форми на „общуване“, т.е. то се отнася до това дали приятелски, дружелюбни или икономически отношения и общностни връзки от всевъзможен вид между подобни групи се установяват лесно и на основата на взаимно доверие и взаимно третиране като равноправни и равноценни или трудно и при условия, които вещаят недоверие. По-голямата или по-малката леснина на възникване на социална заедност [Verkehrsgemeinschaft] във възможно най-широкия смисъл на думата може да се основава на съвсем повърхностни неща, свързани с преживени по случаен исторически повод различия на външните жизнени привички, също както на наследени расови особености. Решаващо, наред с непривичността на коренно различаващите се обичаи като такива, е, че различният „обичай“ не се схваща съобразно неговия субективен „смисъл“, защото липсва ключ за това. Не всяка антипатия обаче, както скоро ще видим, се основава на липса на общност, в която да се осъществява „разбирането“ [Verständnis-Gemeinschaft]. Разликите в стила на носене на брада и в прическата, в обличането, в начина на хранене, в обичайното разделение на труда между половете и изобщо всички биещи на очи различия – между чиято „значимост“ или „незначимост“ за непосредственото преживяване на привличане или на отблъскване има толкова малко разлика по степен, колкото и за наивното описание на някакво пътешествие, или за Херодот, или изобщо за древната донаучна етнография – могат в съответната ситуация да станат повод за отхвърляне или за обожествяване, а погледнато от позитивната страна: за съзнание за общност на подобните, което тогава също толкова лесно може да стане носител на общностно обвързване, както пък, от друга страна, всеки вид общност, от домашното и съседското обединение до политическата и религиозната общност, се стреми да бъде носител на общи обичаи. Всички разлики между „обичаите“ могат да подхранват специфично усещане за „чест“ и за „достойнство“ у техните носители. Първоначалните мотиви за появата на различия между жизнените привички се забравя и контрастите продължават да съществуват под формата на „конвенции“. По този начин всяка общност може да влияе върху създаването на обичаи, но също така тя може, свързвайки различно благоприятни шансове за живеене, за оцеляване и за възпроизводство с отделните унаследени качества, да въздейства върху подбора на антропологични типове, т.е. да ги култивира, при това – в съответните ситуации – по високо ефективен начин. И тя въздейства както навътре – чрез изравняване, така и навън – чрез различаване. Познатата ни най-общо тенденция към монополно затваряне навън може да се отключи дори от най-повърхностния момент. Универсалната мощ на „имитацията“ в общи линии оперира така, че като правило променя чрез постепенни преходи било антропологичните типове посредством смесване на расите, било традиционните обичаи от място на място. Отчетливи граници между регионите на разпространение на ясно разпознаваеми жизнени привички възникват следователно или чрез съзнателно монополистично затваряне, импулсирано от дребни различия, които то после нарочно поддържа и задълбочава; или пък чрез мирно или войнствено мигриране на общности, които преди са живели далеч една от друга и са привикнали към хетерогенни условия на съществуване в собствените традиции. По същия начин, по който следователно очебийно различни, възникнали в изолация чрез култивиране расови типове се оказват в ясно разграничено съседство помежду си или чрез монополно затваряне, или чрез мигриране.

Както изглежда от всичко казано дотук, сходството и противоположността на хабитуса и на жизнените привички, независимо дали като унаследени или като традиционно дадени, по принцип са подложени – в хода на своето възникване и в динамиката на въздействието си – на еднакви условия на общностен живот и са сродни в своите формиращи общности ефекти. Разликата се състои, от една страна, в твърде различната лабилност на двете в зависимост от това дали са унаследени или традиционно дадени, а, от друга страна, в строгата (макар и често непозната) граница на култивиране на нови наследствени качества изобщо, за разлика от което за „привикването“ към „обичаите“, въпреки сериозните различия между преносимостта на традициите, съществува много по-широко поле.

Почти всеки вид общност или антагонизъм на хабитуса и на привичките може да стане повод за субективна вяра, че между привличащите се или отблъскващите се групи съществува близост на произхода или чуждост на произхода. Не всяка вяра в близостта на произхода обаче се основава на подобие на обичаите и на хабитуса. Въпреки значителните различия в това отношение такава вяра може да съществува и тя да развие формираща общност сила, когато се поддържа от спомен за действителна миграция: колонизация или индивидуално мигриране. Защото ефектът на привикналостта към миналата рутина и към младежките спомени си остава източник на „копнеж по родното“ у мигрантите дори тогава, когато те до такава степен са се приспособили към новата околна среда, че връщането в родината би било непоносимо (както е при повечето германски американци). В колониите емоционалната връзка на колонизаторите с родината надживява дори значителното смесване с жителите на колонизираната страна и сериозни промени както в обвързаността с традицията, така и в наследствения тип. Решаваща роля за това при политическата колонизация играе потребността от политическа опора: най-общо, трайността на създадените чрез конубиум брачни съюзи, а в крайна сметка, доколкото „обичаите“ са останали постоянни, разменните отношения са онова, което, докато трае това постоянство на потребността, би могло да съществува с особена интензивност между родината и колонията, особено при колонии, пребиваващи в абсолютно чуждо обкръжение и в пределите на чужда политическа област. Вярата в близостта на произхода всъщност може – все едно, естествено, дали това е обективно обосновано – да има важни последици за изграждането на политически общности. Ние искаме да наречем „етнически“ групи, ако те не представляват родове, такива човешки групи, които, на основата на сходството на външния хабитус или на обичаите, или и на двете, или на спомени за колонизация и миграция, пазят субективна вяра в близостта на произхода по такъв начин, че тя става важна за разпространението на общностните обвързвания, независимо дали е или не е обективно налице кръвно родство. „Етническата“ идентичност се различава от „родовата общност“ по това, че тя сама по себе си е тъкмо „идентичност“ [Gemeinsamkeit], а не „общност“ [Gemeinschaft], каквато е родът, чиято същност се изразява чрез реално общностно действие. За разлика от това етническата идентичност (в имания предвид тук смисъл) не е общност, а само улесняващ общностното обвързване [Vergemeinschaftung] момент. Тя подпомага най-различни общностни обвързвания, но най-вече, както показва опитът – политическото. От друга страна, преди всичко политическата общност, колкото и изкуствено да е структурирана тя, е склонна да събужда вяра в етническата идентичност, която остава и след разпада на политическата общност, освен ако не се натъкне на драстични различия в обичаите, хабитуса или езика.

Това „изкуствено“ възникване на вярата в етническата идентичност изцяло съответства на познатата ни схема на преобразуване на рационалните обществени обвързвания в персонални общностни отношения. В условията на слабо разпространение на рационално овещненото обществено действие почти всяко, дори рационално създаденото обществено обвързване поражда всеобхватно общностно съзнание под формата на лично побратимяване на основата на вяра в „етническата“ идентичност. Още за древния грък всяко, дори най-произволното разделяне на полиса се превръща в персонално обединение поне с една култова общност, много често и с култов предшественик. Дванайсетте племена на Израел[1] са подразделения на политическа общност, които поемат на смени месечно определени задължения, както правят и древногръцките phylai[2] и техните подразделения (те обаче също се смятат за свързани с обща етническа идентичност). Разбира се, първоначалното подразделяне спокойно може да е било осъществено по линия на политически или на вече налични етнически различия. Но дори и там, където то, при условията на разпад на старите обединения и отказ от локално свързване, е било съвършено рационално и схематично конструирано – както при Клистен[3] в древна Атина, – то има етнически ефект в съвсем същия смисъл. Следователно това не означава че гръцкият полис реално или според произхода си принципно е държава, основана на племенната или на родовата организация, а е по-скоро симптом на една като цяло ниска степен на рационализиране на древногръцкия общностен живот изобщо. И обратно, симптом за по-високото рационализиране на формирането на политически общности в Рим е фактът, че техните стари схематични подразделения (curiae) придобиват в съвсем малка степен религиозна значимост, претендираща за етнически произход.

Вярата в „етническата“ идентичност много често, макар и не винаги, е граница на „социалната заедност“; тя пък, от своя страна, не винаги е тъждествена с ендогамната конубиална общност, защото кръговете, обхванати от всяка от двете [групи], могат да бъдат различно големи. Близостта им се основава само на един общ фундамент: на вярата в специфична, несподеляна от вънстоящите „чест“ – „етническа чест“ – на членовете, чиято близост със „съсловната“ чест ще обсъдим по-късно. Тук ще се задоволим с тези бегли констатации. Всяко действително социологическо изследване трябва да диференцира понятията си много по-нюансирано, отколкото правим тук за нашата ограничена цел. Общностите, от своя страна, могат да пораждат чувства на идентичност, които после продължават да съществуват трайно, дори след изчезването на общността и продължават да се възприемат като „етнически“. Подобни въздействия могат да упражняват особено политическите общности. Най-непосредствено такива въздействия обаче предизвиква езиковата общност, която е носител на „масови културни блага“ и същевременно обосновава или облекчава взаимното „разбиране“.

Без съмнение, там, където споменът за възникването на отделна общност чрез мирно откъсване или мигриране („колония“, „ver sacrum“ и други подобни процеси) от някаква матерна общност по някаква причина е останал трайно жив, съществува твърде специфично „етническо“ чувство на общност, характеризиращо се често с много голяма сила и устойчивост. То обаче е обусловено също от: политическа общност на спомена или – в древността (с още по-голяма сила) – от трайното обвързване със стари култови общности, освен това от постоянното укрепване на родовите обединения и други общностни обвързвания в стари и нови общности, или от други трайно съществуващи, осезаеми отношения. Там, където тези отношения липсват или престават да съществуват, отсъства също и чувството за „етническа“ общност, независимо колко близко е кръвното родство.

Ако се опитаме да установим най-общо какви „етнически“ различия остават, ако се абстрахираме от далеч не винаги съвпадащата с обективно или субективно поддържана вяра в кръвното родство езикова общност и от също толкова независимата от него идентичност на религиозната вяра, както и предварително от ефекта на общи политически съдби и от спомените за тях, който ефект поне обективно няма нищо общо с кръвното родство – тогава остават, от една страна, както вече споменахме, естетически очебийните различия на изпъкващия навън хабитус, а от друга страна, при това напълно равностойно на другите, набиващите се на очи разлики в жизненото поведение на всекидневието. И всъщност, тъй като при основанията за „етническо“ разделяне става дума винаги за външно разпознаваеми драстични различия, тук съществена роля играят тъкмо такива неща, които иначе могат да изглеждат от подчинено социално значение. Ясно е, че езиковата общност, а заедно с нея и обусловената от сходни религиозни представи идентичност на ритуалното регламентиране на живота, представляват мощни, въздействащи във всички посоки елементи на чувството за „етническо“ родство, преди всичко защото смисловата „разбираемост“ на делото на другите е най-елементарната предпоставка за обвързване в общност. Тук ние обаче искаме да оставим настрани тези два елемента и да попитаме какво остава още извън тях.

Трябва също така да се добави, че като минимум значителните различия в диалекта както и религиозните различия не изключват абсолютно чувството за етническа общност. Освен действително съществените различия в икономическото жизнено поведение, за укрепване на вярата в етническо родство определена роля винаги е играло също външното поведение, което включва например различия в типичното облекло, в типичния начин на обитаване на жилището, в стила на хранене, в обичайния вид разделение на труда между половете и между свободните и несвободните – следователно всички онези неща, при които се поставя въпросът: какво се смята за „благопристойно“ и какво преди всичко засяга чувството за чест и за достойнство на индивида. С други думи – всички онези неща, които по-късно ще открием като предмет на специфични „съсловни“ различия. Всъщност убедеността в превъзходството на собствените и в малоценността на чуждите обичаи, от която се подхранва „етническата чест“, е напълно аналогична на представите за „съсловна“ чест. „Етническата“ чест е специфичната чест на масите, доколкото е достъпна за всеки, който принадлежи към надарената със субективна вяра общност на произхода. Т.нар. „poor white trash“[4], безимотните, а при липса на възможност за наемане на свободен труд, много често водещите мизерно съществуване бели от американските южни щати по време на периода на робството са били действителните носители на чуждата на самите плантатори расова антипатия, защото тъкмо тяхната социална „чест“ е зависела от социалното декласиране на чернокожите. А зад всички „етнически“ антагонизми някак съвсем естествено стои идеята за „избран народ“, която е просто еквивалент на „съсловната“ диференциация, преведена в плоскостта на хоризонталното паралелно съществуване, и която дължи популярността си на обстоятелството, че в противоположност на съсловната диференциация, която винаги се основава на субординацията, за нея може да претендира субективно в еднаква степен всеки член на взаимно презиращите се групи. Така етническата антипатия се закачва за всякакви мислими различия в представите за „благопристойност“ и ги превръща в „етнически конвенции“.

Освен вече споменатите по-горе, все пак свързани по-тясно със стопанския ред моменти, биват конвенционализирани – едно понятие, което ще коментираме на друго място – също например и начинът на носене на брада, както и прическата и т.н., а противоположностите действат „етнически“ отблъскващо, защото се възприемат като символи на етническа принадлежност. Разбира се, не винаги отблъскването е обусловено от „символния“ характер на отличаващите белези. Фактът, че скитските жени са мажели косите си с масло, което миришело на гранясало, а гъркините, от друга страна, с парфюмирано олио, правел невъзможен според едно антично предание, всеки опит за социално сближаване между благородни дами от двете страни. Миризмата на маслото несъмнено въздейства по-силно отблъскващо от най-драстичните расови различия, какъвто например – както самият аз можах да видя – би могъл да бъде случаят с прословутата „миризма на негрите“. „Расовите характеристики“ функционират по отношение на формирането на вяра в „етническата“ идентичност най-общо само като граници (но не и в качеството на позитивно изграждащи общност): при случай на прекалено хетерогенен, естетически неприемлив физически тип.

Значителните различия в „обичаите“, които след това, при изграждането на чувство за етническа общност и на представи за кръвно родство, играят роля, подобна на ролята на унаследения хабитус, биват, заедно с езиковите и религиозните различия, регулярно пораждани от различни икономически или политически условия на съществуване, към които трябва да се приспособява дадена група хора. Ако се абстрахираме от отчетливите езикови граници, от отчетливо разграничените политически или религиозни общности като основа на различията между „обичаите“ – каквито действително почти не се наблюдават в големи части от Африка и Южна Америка – то съществуват само постепенни преходи в пределите на „обичаите“ и липсват каквито и да било непреодолими „етнически“ граници, освен обусловените от драстични пространствени различия. Ясно очертани граници между областите на валидност на „етнически“ релевантни обичаи, необусловени политически, икономически или религиозно, възникват обикновено благодарение на миграция или експанзия, които въвличат до този момент трайно или временно живеещи далеч една от друга и затова привикнали към съвсем хетерогенни условия човешки групи в непосредствено съседство една с друга. Така възникващият ярък контраст в жизненото поведение събужда като правило и у двете страни представата за взаимна „чуждост на кръвта“, независимо от обективното състояние на нещата.

Влиянията, които моментите, проявяващи се в този контекст като специфично „етнически“ (т.е.: вярата в кръвното родство или в обратното на това, основаваща се на сходства или на различия във външния облик на лицето и на неговото жизнено поведение) упражняват върху формирането на общност, са естествено генерално трудно определими, а във всеки отделен случай имат проблематично значение. Генерално погледнато, „етнически“ релевантните обичаи – за естеството им ще говорим на друго място – функционират като обичаи изобщо. Вярата в общия произход, съчетана със сходството на обичаите, е в състояние да подпомогне разпространението на възприетото на определено общностно действие от една част от обвързаните, сред останалите, тъй като общностното съзнание стимулира подражанието. Това важи особено за пропагандата на религиозните общности. Няма как да се отиде отвъд тези твърде неопределени изречения. Съдържанието на възможното на „етническа“ основа общностно действие си остава неопределено. Съответства му слабата еднозначност на онези понятия, които сякаш обозначават изключително „етническо“, т.е. обусловено от вяра в кръвното родство общностно действие: „народност“ [Volkerschaft], „племе“ [Stamm], „народ“ [Volk] – всяко от които се използва обикновено в смисъла на етническо подразделение на следващото (но първите две могат да се прилагат и в обратен ред). Постоянно се случва така, че при употребата на тези изрази се има предвид или някаква, била тя съвсем дифузна, политическа общност, или спомени за някога съществувала политическа общност, както ги е съхранил общият мит за героите, или пък езикови, съответно диалектни общности, или в края на краищата дадена култова общност. В миналото именно култовите общности са били типичните съпътстващи явления на определено, основаващо се на вярата в кръвното родство „племенно“ или „народно“ съзнание. Ако обаче то не се опира на каквато и да било съвременна или някогашна политическа общност, обсегът на общността остава твърде неопределен. Култовите общности на германските племена, например в късната бургундска епоха, са били вероятно рудименти на политически общности и поради това видимо с относително ясни граници. За сметка на това делфийският оракул е наистина несъмненият култов знак за елинството като „народ“. Но богът изпраща послания също на варварите и приема тяхното благоговение, а от друга страна, само малка част от елините, при отсъствието тъкмо на най-могъщите политически общности, са участвали в организираното разпространение на неговия култ. Най-общо казано, култовата общност като изразител на „племенното чувство“ е следователно или остатък от съществувала някога сплотена, но разпаднала се чрез разделяне и колонизация общност, най-често от политически вид, или пък тя – какъвто е случаят с делфийския Аполон – е по-скоро продукт на определена, породена от условия, различни от „етническите“, „културна общност“, която от своя страна дава възможност да възникне вяра в общност по кръв. Целият ход на историята показва колко невероятно лесно специално политическото общностно действие поражда представата за „кръвна общност“ – стига прекалено драстични различия в антропологичния тип да не препятстват това.

 

[1] Племената, произхождащи от Яков (по-късно наречен Израел) – като всяко от тях е оглавявано от един от дванайсетте му сина; бел. пр.
[2] гр. – племена; бел. пр.
[3] Атински политик, който през VІ в. пр. Хр. прави важни политически реформи, които предвиждали ново делене на филиите и съответно радикална промяна на политическото представителство; бел. пр.
[4] Беден бял боклук – обидно обозначение през ХІХ и в началото на ХХ век на най-нисшите социални слоеве на белите в южните щати на САЩ, живеещи обикновено на границата на социалния ред; бел. пр.