0
1653

Царството

Публикуваме откъс от „Царството“ на Еманюел Карер, изд. „Колибри“, 2016 г., превод от френски Росица Ташева.

„Царството“ (2014) – награда на в. „Монд“, на сп. „Лир“ и на сп. „Поан“ – е книга с неопределен жанр: есе, роман, автобиография, историческо произведение или своеобразно „журналистическо разследване“ на описаните в Библията събития. Опирайки се на факти от собствената си биография, писателят съпоставя четирите Евангелия и Деянията на апостолите, проследява живота на Лука и тръгва по пътя на Павел, като се позовава на логиката, понякога на въображението си, и се опитва да извлече историческата истина, да ни разкаже как според него се е случила тази невероятна история и защо.

Еманюел Карер (1957) е внук на руски емигранти, син на известна френска интелектуалка, историчката Елен Карер-д’Анкос, той е френски кинокритик, сценарист и писател. Завършва политически науки, започва кариерата си като кинокритик, а през 1984 г. издава първата си книга „Смелост“. Пише и сценарии, един от които – „Снежният клас“ – получава наградата „Фемина“ (1995). Поразен от аферата Жан-Клод Роман, която потриса френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява „Врагът“ – прозвище на Сатаната, на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство. През 2002 г. книгата е екранизирана от Никол Гарсиа.

Изданието е финансирано с подкрепата на програма „Творческа Европа“на Европейската комисия.

Еманюел Карер, „Царството“, изд. „Колибри“, 2016 г., превод от френски Росица Ташева

Царството

II

Павел (Гърция, 50–58) 

1

Станах този, който толкова се страхувах да не стана.

Скептик. Агностик – дори не достатъчно убеден, за да бъда атеист. Човек, който мисли, че обратното на истината не е лъжата, а увереността. И най-лошото, от гледна точка на този, който бях, е, че се чувствам по-скоро добре.

Значи, в такъв случай край на историята? Вероятно не съвсем, защото петнайсет години след като прибрах в една кутия тетрадките с коментарите на Евангелието, отново ми се прииска да се повъртя около тази централна и тайнствена точка на нашата обща история, на моята лична история. Да се върна към текстовете, тоест към Новия завет.

Пътя, който някога извървях като вярващ, ще го извървя ли сега като романист? Като историк? Още не знам, не искам да бъда категоричен, не мисля, че етикетът е толкова важен.

Да кажем, като изследовател.

2

Когато не озарява, фигурата на Исус заслепява. Не искам да заставам лице в лице с него. Дори ако трябва след това да се изкача нагоре по течението към извора, предпочитам да започна изследването си малко по-надолу и най-напред да прочета колкото мога по-внимателно писмата на свети Павел и Деянията на апостолите.

Деянията на апостолите са втората част на разказ, приписван на свети Лука, като първата е Евангелието, което носи името му. Би трябвало да се прочетат една след друга тези две книги, които библейският канон е разделил. Евангелието разказва живота на Исус, Деянията на апостолите – това, което се е случило трийсет години след смъртта му, тоест зараждането на християнството.

Лука не е бил съратник на Исус. Не го е познавал. Никъде не казва „аз“ в своето Евангелие, което е преразказ, написан половин век след предадените в него събития. За сметка на това Лука е бил съратник на Павел, Деянията на апостолите са до голяма степен биография на Павел и в един момент от тази биография се случва нещо изненадващо – внезапно преминаване, без предупреждение, нито обяснение, от трето в първо лице.

Това става неусетно, човек би могъл да не го забележи, но когато аз го забелязах, направо се стъписах.

Ето го, в глава 16 на Деянията:
„През нощта на Павел се яви видение: пред него стоеше един мъж от Македония, който го молеше с думите: „Премини в Македония и ни помогни!“.

Веднага след видението поискахме да тръгнем за Македония, понеже разбрахме, че Господ ни е призовал да благовестим там. И тъй, като отплавахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, на другия ден – в Неапол“. (Курсивът мой.)

Не е ясно за кого се отнася това първо лице множествено число. Може би за цяла група, съставена от разказвача и негови спътници, които не смята за особено важни, за да ги назове. Няма значение – петнайсет глави четем безлична хроника на приключенията на Павел и ето че изведнъж се появява някой, който говори от първо лице. След няколко страници този някой изчезва. Прибира се зад кулисите на разказа, откъдето ще изникне отново след няколко глави и вече няма да напусне сцената до края на книгата. По свой начин, едновременно рязък и дискретен, той ни казва това, което евангелистът никога не казва: аз бях там. Бях свидетел на това, за което пиша.

Когато ми разказват някаква история, обичам да знам кой ми я разказва. Затова харесвам разказите в първо лице, затова пиша такива и бих бил неспособен да пиша по друг начин. Щом някой каже „аз“ (в краен случай и „ние“ върши работа), ми се иска да го последвам и да разбера кой се крие зад това „аз“.

Разбрах, че ще последвам Лука, че това, което ще напиша, ще е до голяма степен биография на Лука и че няколкото реда от Деянията на апостолите са вратата, която търсех, за да вляза в Новия завет. Не голямата порта, не тази, от която се влиза в кораба, срещу олтара, а една малка, странична, незабележима врата – точно каквато ми трябва.

Опитах се да фокусирам, както се прави с картите в Гугъл, върху точното време и пространство, където се появява този персонаж, който в Деянията казва „ние“. За времето, според едно изчисление, за което тогава още никой не подозира, че ще бъде направено, може да се каже, че се намираме, плюс минус година-две, някъде около 50 година. Мястото е пристанище на западния бряг на Турция, която тогава наричали Азия – Троада. Точно в тази точка на времето и пространството се срещат двама души, които по-късно ще бъдат наречени свети Павел и свети Лука, но които за момента се казват просто Павел и Лука.

3

Много се знае за Павел, който, може би повече от Исус, е оставил отпечатък, за добро или за зло, върху двайсет века западна история. За разлика от Исус, за Павел знаем със сигурност какво е мислел, как се е изразявал и какъв е бил по характер, защото е оставил писма с неоспорима автентичност. Знаем също – което никак не знаем за Исус – как е изглеждал. Никой не го е рисувал приживе, но всички художници, които са го изобразявали впоследствие, знаят от самия него, че имал грозна мутра, яко и некрасиво тяло, бил солиден, но и разяждан от болест. Всички го рисуват плешив, брадат, с изпъкнало чело, с вежди, които се съединяват над носа, и това лице е толкова далеч от всякаква естетическа условност, че човек си казва: Павел чисто и просто е бил точно такъв.

За Лука знаем много по малко. Всъщност почти нищо. Макар че една по-късна легенда, на която ще се върна по-нататък, го обявява за покровител на художниците, за него не съществува утвърдена изобразителна традиция. В писмата си Павел споменава името му три пъти. Нарича го „Лука, възлюбения лекар“. Не са казвали Лука, разбира се, а Лукас на гръцки и Луканус на латински. По същия начин Павел, чието еврейско име е било Савел (Саул), като римски гражданин се е наричал Паулус, което означава „малкият“. Според преданието Лука е сириец, роден в Антиохия, но мястото, където се среща с Павел, между Европа и Азия, фактът, че, както ще видим, му е служил за гид в Македония, в градове, които е познавал, подсказват, че е бил македонец. Последен знак: гръцкият език, на който са написани двете му книги, е според елинистите – аз не мога да се произнеса – най-елегантният в Новия завет.

Да обобщим: имаме работа с образован лекар, с гръцки език и култура, а не с еврейски рибар. Но този грък е бил привлечен от религията на евреите. Иначе не би се свързал с Павел. Не би разбрал нищо от това, което е говорел Павел.

4

Грък, привлечен от религията не евреите – какво означава това?

Първо, било е често срещано. Римският философ Сенека го констатира с презрение, еврейският историк Йосиф Флавий – със задоволство.

Второ, добре знаем, че не трябва да се доверяваме на удобните сравнения, но си представям това увлечение по юдаизма, толкова разпространено в първия век по бреговете на Средиземно море, малко като интереса към будизма у нас – една религия, едновременно по-човешка и по-изчистена, и малко по-духовна от поизчерпалото се езичество. Не знам до каква степен гърците от времето на Перикъл са вярвали в своите митове, но е сигурно, че пет века по-късно не са вярвали в тях, нито те, нито завладелите ги римляни. Във всеки случай повечето от тях вече не са вярвали, така както повечето от нас вече не вярват в християнството. Това не им е пречело да спазват ритуалите, нито да правят жертвоприношения на боговете, но по начина, по който ние празнуваме Коледа, Великден, Възнесение, Петдесетница, Успение Богородично. Вярвали са в Зевс Гръмовержец, както децата вярват в Дядо Коледа – не дълго, не истински. В една своя знаменита формула Цицерон казва, че когато по време на гадания двама авгури се погледнат, те не могат да скрият усмивката си. В случая той не говори като дързък свободомислещ, а изразява едно осреднено обществено мнение – обществено мнение, което трябва да е било много по-скептично от нашето, защото, колкото и да е дехристианизирано нашето време, никой днес не би написал същото за двама епископи например – без непременно да вярваме в това, което казват, ние вярваме, че те поне вярват. Откъдето, по онова време, както и днес, влечението към източните религии, а най-доброто на пазара като източна религия е било религията на евреите. Техният единствен бог не е бил толкова живописен, колкото боговете на Олимп, но е задоволявал най-висшите им стремления. Тези, които са го почитали, проповядвали чрез личния си пример. Били сериозни, вещи в работата си, несклонни към лекомислие. Дори когато били бедни, а те често били бедни, силната и сърдечна обич, която царяла в семействата им, вдъхвала у другите желание да им подражават. Молитвите им били истински молитви. Когато човек бил недоволен от живота си, си казвал, че техният има по-голяма плътност и тежест.

Евреите са наричали гои, което се превежда с „езичници“, всички не евреи, и прозелити – гоите, привлечени от юдаизма. Към които се отнасяли добре. Ако искали наистина да станат евреи, трябвало да се обрежат, да спазват Закона в неговата цялост, а това, както и днес, не било лесна работа, така че малко хора поемали по този път. Мнозина се задоволявали да спазват принципите на Ной: олекотена версия на Закона, сведена до основните заповеди и освободена от ритуалните предписания, които служат преди всичко да отделят децата на Израел от другите народи. Този минимум позволявал на прозелитите да влизат в синагогите.

Синагоги имало навсякъде, във всички пристанища, във всички по-големи градове. Това били скромни сгради, често обикновени частни къщи, а не църкви или храмове. Евреите имали един храм, един-единствен, както имали един бог, един-единствен. Този храм се намирал в Йерусалим. Той бил разрушен, после възстановен – бил великолепен. Разпръснатите по света евреи, тези, които наричали диаспора, изпращали всяка година по един обол за поддържането му. Не се чувствали длъжни да ходят там на поклонение. Някои го правели, на други синагогата им била достатъчна. От времето на изгнаничеството си във Вавилон те били свикнали да поддържат отношения със своя бог не във величествена и далечна сграда, а чрез думите на една книга, и синагогата била това близко и скромно обиталище, където всяка събота вадели от един шкаф рулата на тази книга, която не наричали Библия, още по-малко Стар завет, ами Тора.