Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

С проф. Хюсеин Мевсим разговаря проф. Евдокия Борисова

Обещавам ви, че това интервю няма да е по правилата. Имам ужасно много въпроси и противно на класическата журналистическа теория на интервюто, ще задам не оптималните 8 кратки, а цели 16 много дълги въпроса. Върху тази книга и към този автор имам поне още два пъти по толкова. Няма да съм и безпристрастна. И това е така, защото съм сред почитателите, критиците и изследователите на неговото творчество на литературен историк, поет, преводач, преподавател и редактор в единственото по рода си двуезично списание за литература „Небеттепе“. Смея да се нарека негов приятел и колега по страниците на въпросното списание и в териториите на българската и балканските литератури. Никога няма да забравя заедното ни преживяване на Анкара и безпределната Анадолска земя преди пет години и разказите му за Елисавета Багряна, Чудомир и Фурнаджиев, Мими Балканска, Кемал Ататюрк. Разговаряме с носителя на Наградата Христо Г. Данов за книга в областта на хуманитаристиката за 2020 г.: това е професорът по български език и литература в Анкарския университет Хюсеин Мевсим.

Евдокия Борисова: Хюсеин, приятелю, още веднъж – честито за наградата! Получавал си не една награда в живота си, с какво тази е по-различна, как я усещаш? Какво е за теб книгата „Земя пределна“ (2019), в сравнение с предходните: „Пътуването на Чудомир в Турция“ (2012), „Между два бряга“ (2013), „Никола Фурнаджиев и Истанбул“ (2015), „Петър Дачев и Истанбул“ (2017) и излезлите през последните няколко години на турски език твои изследвания за Михаил Маджаров, Константин Величков, Христо Бръзицов, Христо Стамболски, Никола Начов, Евгения Марс, Ванда Зембжуска, Йосиф Любенов, Петър Матеев?

Хюсеин Мевсим: Благодаря, драга Ева! Наградата беше пълна изненада за мен. Затънал до гуша в последните щрихи на предстоящата книга за Атанас Далчев и Истанбул, не съм забелязал дори, че съм номиниран. Напротив, не съм бил удостояван с награди, не съм бил ухажван от комитети и комисии, впрочем никога не съм се и стремял към това. Като че повече ме радват даровете на живота, природата и съдбата – да се радваш на здраве, да си зареден с положителна енергия и вдъхновение за труд и творчество и никога да не се задоволяваш с постигнатото, а да търсиш непрекъснато нови провокации. Като израз на признание, разбира се, всяка награда радва, тя е маркер, че не оставаш незабелязан, че не си подминаван. Онова, което отличава „Земя пределна“ от предходните, е, че в нея личният, биографичният момент се откроява по-релефно. И това не бе самоцел, защото се оказва, че и най-съкровените споделяния се вписват в контекста на българско-турското. В случая повече ме зарадва обстоятелството, че бе забелязана и съответно удостоена проблематиката на книгата. Не е тайна, че темата за българско-турските културни връзки е неправомерно неглижирана и в двете страни. Тя, злочестата култура, винаги се приема за бледа проекция на политическите и дипломатическите отношения. Но забелязва се и обратната тенденция: когато културните връзки са силни, когато те се подемат и се прегърнат от творците в двете страни, политиката остава принудена да се съобразява с гласа на културата. Благодаря от сърце на моята чудесна издателка Божана Апостолова за доверието, както и на журито, схванало посланията на книгата ми.

Евдокия Борисова: Ти си се посветил на изследването на междукултурните връзки на българската литература и балканския контекст, и по-специално – на турските следи и спомени, проектирани в българската литературна история. Голямата тема в творчеството ти е общопреживяното ни. Непрестанно пренасяш български литературни факти в Турция и обратно – турски автори и текстове в България. Не се ли умори да търсиш близости, обич и разбиране между тези два толкова близки, но понякога обезсърчаващо различни контекста? И има ли нещо конкретно, което би могло да те демотивира в изследователската работа?

Хюсеин Мевсим: За един простосмъртен, роден, израснал и завършил българска филология в България, а впоследствие установил се в Турция и след десетгодишно прекъсване попаднал в академичната среда, няма нищо по-естествено от това да се посвети на изследването на литературните и културните връзки между едната и другата страна. Нали човек най-добре плува в своите води? Проблемът е, че двата бряга са брулени от недоброжелателни ветрове; изследователската нива на българско-турските културни отношения е своеобразен буренак със закоравели стърни, плевели и троскот, работата в нея изисква изключително внимателно обработване на почвата. Балканският човек е неимоверно обременен с миналото. Случайно ли е, че в балканските езици има толкова много минали времена, дори и бъдещето се изразява с миналостта? Няма да крия, че е имало моменти, когато съм завиждал на колегите си, които работят в други – неутрални, необременени исторически – области, в които може да се препуска с развилнял се вятър по косите. Да търсиш и да откриваш общото, да виждаш и извеждаш на витрината положителното в двата обезсърчаващо различни контекста е нелека мисия, която предполага неимоверно търпение. Нещо, което поетът Добромир Тонев прекрасно е изразил: Колхида може би не съществува, / но тихо, да не чуе екипажът! Онова, което ме окрилява, е, че книгите ми и на двата езика се приемат добре, не е без значение, че излизат в представителни издателства в двете страни: пловдивското „Жанет 45“ и турските Kitap, Yeditepe и Timaş. Може да ме демотивират единствено недоброжелателността, подволотърсачеството, четенето на текстовете ми така, както дяволът чете евангелието. Аз съм пределно открит в помислите и намеренията си, основавайки се на филологическата си подготвеност, стремя се да допринеса за умножаването на взаимното познание, на взаимните представи. Моята противоумора произтича от чувството и нескромното съзнание, че пиша и – особено – превеждам неща, чиято стойност ще се разбере по-добре във времето.

Евдокия Борисова: В настоящата книга „Земя пределна“, но и в „Между два бряга“, а и на други места, ти не се страхуваш смело да прекрачваш бреговете на времето: от средновековните жанрове през Българското възраждане, към бел епок и модернизма до съвременната епоха. С други думи: от Константин Костенечки през Георги Раковски, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Ст. Л. Костов и Атанас Далчев до Йордан Радичков, Стефан Цанев, Станислав Стратиев и Христо Бойчев. Имаш ли любима епоха и автор? Кои автори би желал лично да познаваш и какво би им казал днес? Понеже си и преводач – кого мечтаеш да преведеш тепърва на турски език?

Хюсеин Мевсим: Онова, което обединява всички тези изброени направления и автори, е връзката им със съседа на изток – Османската империя, Турската република, изразеното им отношение към ориенталското, турското. Поради това често в полезрението ми попадат автори, които са много далеч от вездесъщия литературен канон, почти непознати дори за специалистите. Освен това в професионален план нямам възможност да специализирам и преподавам определен период или автор. Налага се да преподавам както фонетика, лексикология, така и синтаксис, стилистика. Изключително съм признателен на преподавателите от Пловдивския университет, които ми дадоха солидна филологическа подготовка. Всеки български автор, до когото съм се докоснал, има отношение към Турция и турското. Например: ако съм открил, превел и издал споменните откъслеци на военния лекар Йосиф Любенов, почти неизвестен автор, то е, защото след завършването на Императорското военномедицинско училище през 70-те г. на XIX век той заминава да служи в далечната османска провинция Йемен и с невероятна точност описва наблюденията си върху живота в тази арабска география. Ако съм превел и издал спомените на Петър Матеев от Котел, то е заради двете му пътешествия през Анадола, когато съпровожда една английска аристократка, а впоследствие помага на археолога Джордж Смит в археологическата му експедиция. Представяш ли си колко важни и ценни за турските хетитолози и шумеролози са неговите описания? Ако съм превел и издал неиздадените на български в книга Писма от Цариград на Христо Бръзицов и ако сега, поради породения интерес, предстои да излезе втора книга със спомените и репортажите му, то е, защото той е роден край Босфора и великолепно съживява града на детството си. Ако Михаил Маджаров и Константин Величков претърпяха втори издания за кратко време, то е, защото в пътеписно-мемоарните им текстове и очерци турският читател и изследовател открива информация, отношение, гледища, неизвестни и непознати досега. Ако репортажите във вестник „Утро“ на българската журналистка от полски произход Ванда Зембжуска от Галиполския фронт от август 1915 г. – всъщност тя е първата и единствена военна кореспондентка, отразила събитията от фронта – още на втората седмица претърпяха второ издание, то е, защото в едно от писмата си тя описва срещата с подполковник Мустафа Кемал паша, бъдещия Ататюрк, и така хвърля светлина върху новата турска история. Мога да продължа с другите автори. Всички времена и периоди са ми любими, но особено интересно е началото на 30-те г. на миналия век, конкретно 1932, която смятам за своеобразен връх в турско-българските културни връзки. За участието на Чудомир в научна екскурзия с учители през същата година съм писал вече, предстои да довърша книгата за пътуването на българските журналисти, организирани от Съюза на провинциалните журналисти, в Истанбул и Анкара, което се превръща в ярък апотеоз на турско-българското добросъседство и приятелство. Но изграденото с много усилия и пот, особено ако основите му не са укрепнали и стабилизирали достатъчно, лесно се руши. Ето, на турски сега предстои да излезе мой превод на пътеписа „Цариград“ на Ангел Каралийчев, който през май 1939 г. заедно с Трифон Кунев, Георги Константинов и д-р Дафина Кьорчева пътува до Босфора с конкретното намерение да се основе Комитет за турско-българско приятелство.

Споменавайки имената на съвременните драматурзи, впрочем намекваш за моите преводи, нещо, с което бих си позволил да се похваля. Нещо, което ме кара да повярвам в силата и ефективността на превода, на преводаческото усилие. Превел съм досега към 20-ина съвременни български пиеси, издал съм няколко сборника с българска драматургия и смея да твърдя, че тя се цени високо и се радва на голяма популярност в Турция, поставя се с успех. В резултат на личните ми връзки със самите драматурзи често български пиеси правят световна премиера в Турция, такъв беше случаят със „Заговорът на Калигула“ от Стефан Цанев. Всяка година поне десетина български пиеси се играят по сцените на турските държавни, общински или частни театри. Много бих искал да познавам художника и писателя Петър Дачев, прекарал 10 години в световната столица, издал „Непознатият Цариград“ (през 1942). Тази чудесна книга бе преведена и издадена преди две години и предстои да излезе в друго издателство. Продължавам да го преоткривам, скоро ще излязат три негови неизвестни досега репортажа за Цариград, които открих в архива му в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич. Съжалявам, че официални инстанции и от двете страни, пряко ангажирани да развиват културните връзки, не подеха моята инициатива Петър Дачев да бъде вграден в основата на турско-българското сближение и приятелство.

Евдокия Борисова: Ако въпросът ми те е накарал да се размечтаеш, нека обърнем оптиката – кой турски автор би желал да познаваш лично и да преведеш посланията му към нас, българските читатели?

Хюсеин Мевсим: Това ще бъдат отново автори на документална литература – писма, дневници, пътеписи, спомени от турски писатели за Балканите и България, които биха ни обогатили взаимно.

Евдокия Борисова: Обичаш демитологизациите, смело сваляш маските и спориш с клишетата. Свръхдиалогичен си в иначе добросъвестната позитивистична методология на работата си. Впечатляващи са етюдите ти в „Земя пределна“ върху: Раковски и неговия „Горски пътник“, фиксиран върху делнично човешкото, готварските рецепти и кулинарията дори; драматичното учителско спасение на Фурнаджиев в Истанбул след Септемврийските събития; Далчевата алиенация и студенина към родния Солун, но и носталгичното му завръщане в Истанбул; карнавала на Чудомировите ориенталски патила. И все пак – имаш ли шокиращо откритие в десетките литературно-исторически и културни сюжети, които си разказал?

Хюсеин Мевсим: Специално в моя тип изследвания, в моята нива, демитологизацията е неизбежна, без никак да се стремя към това, без да я предпоставям. Поради оскъдността от факти и фактология, поради това, че българският автор не трупа архив, принуден съм да скъся разстоянието с твореца до степен да вляза под кожата му. Да пътувам с Никола Фурнаджиев от софийската гара през есента на 1933 г., да се вживявам в това как той преминава през черните угари на родната Тракия, да си мисля какво го вълнува, да го накарам да пие турско кафе в разлати филджани в Узункьопрю... Да измисля, че заради ориенталското му излъчване, а и поради фамилията му паспортният служител го е взел за турчин и го е заговорил на турски. Да пропътувам в късната есен на 1908 г. с Христо Далчев, бащата на поета, избран за депутат в османския Меджлис, от Солун до Истанбул, когато корабът се откъсва от брега и се смаляват Бялата кула и Седемте кули... Да пътувам в едно купе във влака с Петър Дачев за София, да му внуша, че колелата скърцат под тежестта на впечатленията му, които отнася от вечния град... Това неминуемо поражда демитологизации. А има и нещо друго, когато затънеш в архива, в първоизвора, по-добре разбираш, че онова, което ти е било поднасяно, не е всичко, че има и други неща. Всеки простосмъртен е от плът и кръв, не е титан; важното е да се открие и докосне човекът.

Евдокия Борисова: Обичаш инверсиите а ла Вазов (език свещен) и а ла Багряна (сърце човешко) в своето писане. Във формулировката на заглавието „Земя пределна“ усещам много обич, много литературен пиетет и дори сантимент. Ще раздвоя въпроса си – първо, не се ли страхуваш да те мислят за сантиментален автор. И второ – коя е земята пределна за теб и предел на какво е тя?

Хюсеин Мевсим: Трудно се намират заглавия на такива книги, макар и обединени от обща тема. С непрежалимата София Несторова дълго сме обсъждали различни варианти – от Близки непознати (преекспонирано до изтърканост), през Брулени брегове до Крехко равновесие. Защото работата в тази област е като да вървиш по остри и ръбести камъни, което предполага да стъпваш много леко, едва ли не въздушно, за да запазиш равновесие. Почти бяхме постигнали консенсус, когато милата Соня предложи Земя пределна. Впрочем изразът е от „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, едно от малките проявления на месианизъм в българската литература, в което Балканите се възприемат за избрано място. Земята пределна е родното ми Козлево, на самата граница с Гърция. Земя пределна са Балканите – на синора между Въсток и Запад. В уголемен мащаб това са кръстопътните Балкани и Мала Азия, между някогашний и сегашний свят. А, да, за сантимента... Защо да се страхувам от това, което съм? Да, аз съм сантиментален човек, няма как това да не се отрази и на писането ми. Всички се нуждаем от определена доза сантимент, а и когато съдбата ти е поднесла толкова превратности, сантиментът е пелената, която те съхранява.

17 декември 2020 г.

Продължава в следващия брой

Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, област Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава магистратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет. В момента преподава български език и литература във Факултета по език, история и география на същия университет. Автор на редица книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.