Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Принуден от последователната и целенасочена държавна политика за култура в посока принизяване и постепенно изличаване на културата, българският театър лека-полека премина към сферата на услугите. И някак не му личеше, че го прави неохотно. Сякаш му хареса да гъделичка долницата, да обслужва масовия вкус, да действа в режим на телевизионен формат, празноглаво да весели, забравяйки, че мисията му е да храни духа, да буни разума, да говори за едрите въпроси пред човека. Зрителите станаха бройка продадени билети, срещу които се получават държавни субсидии. Редките и спорадични изключения нямаше как да променят общата картина.

Но пандемията пренареди ценностите. За добро. Лишен от доскорошната си „масовост“ поради противоепидемичните мерки, театърът си припомни своята същинска задача – търсенето на смисъла.

Давам си сметка, че „О, ти, която и да си…“ (лиричен разказ по стихове, спомени и писма на Вазов, посветен на 170-ата годишнина от рождението на патрона на Народния театър) и „Страх за опитомяване“ са били отпреди това планирани в репертоара на академичната сцена, но в този контекст отекнаха с по-друга сила.

Само автор като Мирела Иванова, изследваща от години живота и творчеството на Вазов, би могъл да го представи в една съвсем различна светлина, неприсъща за иконния образ, в какъвто сме свикнали да го виждаме. И то без да се заиграва с нездравото любопитство около интимния живот и смъртта на поета.

„О, ти, която и да си…“ осветлява слабо познатата страна на личност, дълбоко емоционална и чувствена, податлива на женска съблазън, която обаче плаща висок данък обществено мнение, за да отговори на представите за народен поет, наложени от патриархалните порядки на времето („Имах малки братя, сестри, как ще пиша любовни стихотворения?“).

Мирела Иванова разшифрова „закодираните“ в лириката на Вазов многобройни негови увлечения и от бегли фрази и само загатващи личността на възлюбената стихове създава топлокръвни, дишащи образи на многобройните музи, белязали живота му. Извайва от сенките и премълчаното реални лицата на жени и девойки, всяка от които има свой глас и съдба: юношеската любов Катерина, законната съпруга Атина Болярска, покръстената туркиня от Берковица Зихра, съдбовната любов Пелагия, останала „негова рана до края на дните му“, неаполитанката Джованина, рускинята, белгийката… И над всички тях – образът на майката.

Неслучайно спектакълът започва с „Майка ми“. Сещам се само за един друг такъв, макар и литературен образ – Султана Глаушева – който да се равнява със Съба Вазова по кремъчна твърдост на волята, майчин инстинкт на орлица и налагане на семеен матриархат в патриархални времена („тя не хабеше много думите си, но думата ѝ на две не ставаше“). Единствената жена, доминирала в живота на Вазов до последния си ден. „За моя Иванчо не намирам достойна другарка.“ Тъкмо тя, възползвайки се от отсъствието на сина си, прогонва законната му съпруга. Издебва, докато снаха ѝ прибира прането на двора, и заключва вратата на къщата. Хвърля ѝ от балкона на двора само една бохча с най-необходимото.

Това е орисията на Вазов – на пътя му да застават все силни жени, чиято любов го дамгосва доживот: майката, „змеицата“ Пелагия, „царицата“ Евгения Марс.

Бойка Велкова успява да вдъхне на този спектакъл чувствеността, която самата тя носи като актриса (нейната най-цялостна и завършена работа като режисьор до момента, поне според мен). Тази чувственост, още повече усилена от хореографията на Мила Искренова (движения толкова естествени, че сякаш родени в мига от порива на актьорите) и музиката на Теодосий Спасов, заразява и четирите актриси. Колкото и да са несходни образите, в които те се превъплъщават, всеки от тях притежава силен еротичен заряд. Този заряд го носи сочната и кокетлива мадам Чучукович на Ева Тепавичарова, но и нейната интелектуално извисена Евгения Марс, сродна писателска душа и последен любовен трепет на Вазов в заника на дните му. Радина Боршош с предизвикваща респект зрялост, но и с осезаема чувственост пресъздава както мечтателния, романтичен порив на първата Вазова изгора Катерина, така и горчивината на неговата „сламена вдовица“ Атина. Тази сгъстена чувственост става наелектризираща в сластния и едновременно с това непорочен танц на Биляна Петринска като Зихра и във възпламеняващото „Аз съм змеица!“, както го изрича Параскева Джукелова (Пелагия).

Никак не е лесно да се удържи на порива на подобна чувствена стихия и Ненчо Костов не опитва да ѝ се съпротивлява. Той я пуска да го проникне целия в ролята на самотника разказвач, завладян от живота и поезията на Вазов, и като самия Вазов във всичките му възрасти. Заслуга на режисьора е, че не е търсена на всяка цена визуална и възрастова достоверност, защото трепетите на сърцето са всеки път едни и същи, независимо от житейския опит и годините. Така че водещото в този събирателен образ на Вазов са сърдечните негови вихри в „царството на самодивите“.

Въпреки многото достойнства на спектакъла обаче за мен най-силната му страна е начинът, по който звучат стиховете в него. Вече не помня откога не съм чувала поезия, изговорена така бистро от сцената. Слава богу, тук го няма онова напевно каканижене, повсеместно приемано за „изразително“. Логическите ударения са съвършено разчетени, емоцията не е напомпана до пръсване и съкровеността на любовната лирика не е погубена с декламация.

Дали защото режисьорът и на другия спектакъл в Народния театър – „Страх за опитомяване“ – също е започнал първо като актьор, но в работата му с артистите личи, че той по себе си знае какво е за един изпълнител да се чувства уверен във всеки един миг в ролята, така че да може свободно да надгражда заложеното от автора. Пиесата на Оля Стоянова определено е имала щастлив шанс да срещне Стефан Спасов. Това обаче изобщо не е случайност – доказват го спектаклите му „Иванов“ от Чехов (ДТ „Гео Милев“, Стара Загора), „Три високи жени“ от Едуард Олби и „Облог“ от Дейвид Линдзи-Абер (Народен театър). Изреждам само тези, които съм гледала и където го има все същото дълбаене в текста и разчепкване на образа на молекулярно ниво.

А „Страх за опитомяване“ го заслужава.

Оля Стоянова е от малкото съвременни автори в българския театър, които си дават сметка, че съспенсът, онова, което дърпа напред в една пиеса, никак не е за подценяване. Дори когато темата е болезнена, като например семейните тайни с часовников механизъм („Покана за вечеря“), или пък страховете, измислени и реални, които мъчат днешния човек („Страх за опитомяване“). Друго достойнство на нейната драматургия е, че всеки от персонажите има свой уникален глас, не просто чуваш мислите на автора, представени под едно или друго име. Не на последно място – пиесите ѝ не са обвързани единствено с нашия национален и битов контекст, а проблемите в тях са универсални, могат да бъдат припознати и извън пределите на страната.

И още – в тази пиеса сюжетът и персонажите са разработени по примера на високите образци (сещам се, примерно, за Жорди Галсеран и неговата „Шведска защита“): при завръзката героите са едни, но с развитие на действието постепенно се отърсват от ролите, които играят за пред другите, за да останат накрая самите себе си, болезнено откровени и беззащитни.

Ето как представя пиесата си самата Оля Стоянова: „Героите се опитват да се борят със страховете си по свой начин – събират се и разказват за всички грешки и провали, през които са преминали, за да продължат да живеят нормално. Един ден към групата се включва човек, който носи истинска вина (…) След тази среща вече нищо не е същото…“.

Моето лично откритие в този спектакъл беше Стефан Къшев – глътка свеж въздух насред повсеместно царстващата рутина. Неговият Димитри е харизматичен циник, очарователен черногледец, който изненадващо, оказва се, си има кауза: „Да се проваляш с гръм и трясък, но да водиш битките до края!“. И един (очаквано) бляскав Деян Ангелов, когото трудно можеш да отделиш от образа на Виктор, така се е сраснал с неговите фобии, с неговите вини и покаяния. Изключително фино, прецизно до най-дребния детайл, психологически достоверно изпълнение!

В този квартет са още Емануела Шкодрева и Ненчо Костов в ролята на онзи, който преобръща всичко. Квартет, който си струва изпитанието да прекараш час и нещо в салона с маска. Не се сещам за по-голям комплимент от това.