Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Надежда Олег Ляхова е художничка, авторка на фотографии, видеа, инсталации, акции. „Ако можете да си представите хибрид между кокиче и картечница, ще можете да разберете и работите на Надежда Олег Ляхова. Нежни на вид, те са убийствено силни отвътре“, пише Мария Василева за произведенията ѝ.

Как се ражда едно произведение? Понякога това може да е внезапен проблясък, необикновена гледна точка към даден обект, както казвате, че се ражда идеята за първия кадър от фотоизложбата ви „На кухненската маса“, но друг път може ли да е въпрос на дълго наблюдение или идея, която човек носи с години?

Идеята се ражда мигновено, а в произведение се превръща бавно. Има разлика между изразена чрез образ идея и „произведение“. Със статут на „произведение“ не всички образи се сдобиват и пътят в повечето случаи не е кратък и е зависим от обективни обстоятелства.

Времето, за което идеята се материализира чрез образ, в различните случаи е различно. Като че ли зависи най-вече от характера на художника. При мен се случва бързо. Образи създавам много – просто имам такава необходимост, нещо като „нервен тик“. По-голямата част не се превръщат в произведения. В случая с „На кухненската маса“, ако не бях споделила вълнението си от проявяващата се живопис по повърхността на кухненската ни маса с Даниела Радева и ако не бях обещала изложба на Little Bird Place, портокалите щяха да си останат просто преминали през паметта на фотоапарата мегабайти.

Фотографиите в проекта „На кухненската маса“ изглеждат като живописни платна, а в същото време в тях има дори сценография, пътешествие в различни светове и игра със светлината. Какви истории разказват тези портокали и в какви светове ви водеха?

Вероятно има значение, че тези фотографии започнаха в началото на пандемията. Светът се затвори. Най-ценената от мен придобивка след 1989 г. – свободното пътуване, стана невъзможно. Затова, макар че основният ми мотив беше надпреварата със светлината, понякога си представях „портокала в Москва“, „портокала в Париж“, „портокала в Рио“, „портокала във Венеция“. „Хм, във Венеция… Смърт във Венеция“ – каза един приятел, дошъл да види изложбата. Намислях си някакви реални градове, но пътуването беше към други, отвъдни светове.

При фотографите има един често повтарящ се мотив – голяма част от тях са искали да бъдат художници и дори са се занимавали с рисуване първоначално. А как стигнахте вие до фотографията? Или фотоапаратът, както и камерата, винаги е бил просто инструмент – един от преките пътища за достигане до целта, за разказване на важното?

Приемам ги като инструмент. Увлечението ми към проявяващия се от светлината образ е провокирано от баща ми (Олег Ляхов – по професия инженер технолог, изобретател с множество хобита).

Събота вечер в банята: леко киселееща химическа миризма, червена лампа, фотоувеличител „Юность“. На поклащащия се във ваничката лист се появява тъмно петно. Петното плавно расте и се превръща в човешко лице – магия. Понякога някои части от лицето се бавят. Баща ми ги стопля с дъха си и те се появяват. После лицата престояват в друга ваничка, после трябва добре да се измият с чиста вода, после да повисят на въжето и накрая ги лепим с (лицето навътре) на голямото огледало. Сутринта трябва да станем рано, за да отлепим снимките от огледалото, преди да са нападали по пода. Обичах тези съботни нощи, броях дните и много се натъжавах, когато идваше времето, а на баща ми не му се копираха снимки.

После пораснах, имах собствен фотоапарат, собствен фотоувеличител. „Магията“ се замени от „експеримента“ – слагам си ръката върху фотохартията, пускам лампата на фотоувеличителя, броя до 5 и пъхам „снимката“ в проявителя, и други подобни „открития“. Не помня кога престанах. Фотоувеличителят още си стои в ателието ми.

Имате специално отношение към природата. Каква история се крие зад „екоистории“?

Вертолети кръжат над исландски глетчер, за да спуснат електромобил с цел реклама на щадящите природата електромобили. Атмосферните условия не позволиха спускането на колата, но пък вертолетите си кръжаха над глетчера. Често се случва „мащабните екоакции“ да са придружени от подобни безумства. От една страна, добре е да има „екополитика“, от друга – като има политика, има и демагогия и какви ли не злоупотреби. То си е част от човешката ни природа. Като в анекдота за жабата и скорпиона: Качил се скорпионът на гърба на жабата, за да доплуват до отсрещния бряг. По средата на реката скорпионът не издържал на изкушението и ужилил жабата. „Какво направи? Сега и двамата ще се удавим!“ – казала жабата. „Не исках, но това е моята природа“ – отговорил скорпионът и заедно потънали. Необятна и неразгадаема е човешката ни природа, но вярвам, че ако се опитаме по-откровено да видим себе си, да си представим колко нищожна прашинка от Вселената сме, ще се доближим до природата и ще се научим да я почитаме. Засега сме далеч от почитта и затънали в злоупотребите.

Особено ме дразнят злоупотребите от страна на „екозащитниците“. Това беше и поводът да направим през зимата на 2011 г. с Мария Василева изложбата „еко истории“. Изложбата се състоеше от 3 видеа и тези 3 истории:

Пътуваме късно вечерта към наетото бунгало на брега. Завиваме по единствения възможен път между блатата. Хор от природни звуци заглушава двигателя на колата. Имам усещането, че се движим върху пукащ се найлон. Вглеждам се в пътя. Асфалтът подскача – хиляди малки жабки, поели на среднощна разходка. Не искам да размазвам жаби по асфалта, но е късно и ми се спи. Сутринта с погнуса и виновно поглеждам пътя – като полепнали дъвки пред входа на метро.

Разхождаме се покрай наскоро налетия, укрепващ брега бетон. Чудати, красиви черни рисунки привличат погледа ми. Приближавам – рисунките са триизмерни. Вглеждам се – стотици жабчета, залепнали в бетона и овъглени от слънцето. Отдалечавам се с погнуса, но и с леко облекчение – не само аз съм убиецът на жаби.

„Мамо, мамо, дай ми памперса, че ми се пишка!“ – извиква момиченце в парка. Децата ни се напикават. Ние скачаме с дистанционното от „неограничаващи движението памперси“ до „осигуряваща вечна младост козметика“. Тялото ни губи своите граници. Забравило предела си, иска още. Тялото ни иска, технологията позволява и ние измисляме все по-налудно екстремни забавления за нас и за децата ни.

Важно ли е за вас отношението жива – мъртва природа, защото голяма част от проектите са свързани с екологични теми?

На екологична тема мога да ви разкажа историята на Гошко глиганчето.

Гошко глиганчето дойде в селската къща на майка ми през пролетта. Живя там с нея цялото лято. Ходехме специално да го гледаме. Той ни гледаше изпод гъсти дълги мигли с кръгло черно око, после се обръщаше по гръб да го чешем по коремчето. Коремчето му твърдо като камък, цялото му телце твърдо като камък, а муцунката му мекичка, трептяща. Дойде есента. Майка ми се прибра в града. Като не можахме да измислим какво да направим с Гошко, го изядохме.

Вълнува ме отношението човек – природа. Живеейки, за да оцелеем, се изолираме от природата. Вече така сме се изолирали, че почти сме загубили връзка. Правим научни опити да възстановим контакта. В последните години с мощното развитие на социалните мрежи започваме да губим, или по-точно, сериозно да променяме и връзката човек – човек.

Внимателна ли сте към парадоксите, сред които живеем? От тях може ли да се черпи вдъхновение?

Не към парадоксите, внимателна съм към нормалността, но колкото и да внимавам, не я улавям и затова използвам парадоксите. Предполагам, че имате предвид видеоинсталацията „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна“, защото този нелеп лозунг е цитат от речта на наш политик от времето на присъединяването ни към Европа. Проектът се състои от серия кратки видеа, заснети в периода 2007–2008 г. по софийските улици, и серия цифрови отпечатъци върху платно („мотиви“), изградени от стопкадри от тези видеа. С присъединяването си към ЕС през 2007 г. България придоби статут на равноправна държава членка. Предоставиха ни се разни „специални“, „регионални“, „новаторски“, „трансгранични“, „мултикултурни“ проекти за прилагане на „европейски норми“ и усвояване на „широк спектър от възможности“ в ЕС.

Столицата ни, вече „европейска“, в преодоляване „показателите за напредък“ мощно се застрои. Стъклобетонни фасади запълниха разни занемарени градинки, детски площадки, междублокови пространства. Дори нашата къса, тясна, издупчена, почти без тротоар уличка в желанието си да придобие „европейски облик“ се втурна да застрои междублоковите си пространства. Предприемчиви инвеститори дойдоха, докараха съоръжения и хора всякакви. Започна устремно усвояване. Машинен рев озвучи квартала. Бетон и желязо подмениха зелените площи. Посред грохот, кал и прахоляк машини и хора ежедневно и ентусиазирано работят за европейското ни бъдеще.

А вие как работите – позволявате ли си да отделяте години на някой проект?

Да, вече от няколко години правя едно видео. Правя го, защото това е начин да се отърва от тежестта на едни оставени пред вратата ни стари снимки. Много странна история. Продължавам да си мисля, че някой се пошегува с мен, но не знам кой. Есента на 2014 г. снимах на село видеото „Измислена история“. В това видео по изоставени семейни снимки, които открихме в купената от нас къща, си измислям и разказвам история. С мен на село беше само съпругът ми. Никой друг не знаеше, че снимам, камо ли пък какво снимам. Когато приключих със снимките, се върнахме заедно в София и пред вратата ни беше оставена папка. Преди да успея да кажа „Не пипай“, мъжът ми я внесе вкъщи. Папката първо стоя горе в апартамента, после я свалих долу в ателието. Снимките сякаш казваха „Направи нещо и за нас, дай ни шанс за живот“. И така, за да се отърва от тежестта на притежанието, започнах да измислям и за тях история. Още в началото старата ми камера отказа да работи. Няколко години нямах камера. От миналото лято имам нова камера, но не и необходимата компютърна мощност. Сега вече имам всичко и скоро ще завърша историята. Интересува ме имат ли памет тези стари семейни снимки? Могат ли да бъдат документ? Може ли да им се припише произволна история? Изобщо доколко са възможни заниманията ни с история? Това са част от въпросите, които се появяват покрай тези две истории по стари семейни снимки.

Как се разширяват през годините темите, които ви интересуват?

За да отговоря, би трябвало да си припомня повечето от „произведенията“, а това са много години назад и изобщо не се интересувам чак толкова от себе си. Затова не ме занимава този въпрос.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Надежда Олег Ляхова завършва Националната художествена академия през 1984 г., а сред по-важните ѝ самостоятелни изложби са: „На кухненската маса“, Галерия Little Bird Place, 2020; Ctrl Z, галерия „Аросита“, 2016 г.; „Рамки“, СГХГ, 2013; „еко истории“, „Склада“, София, 2011; „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна“, СГХГ, 2009; „Умерен оптимизъм“, ул. „6-и септември“ № 9, София, 2008; „Надежда Олег Ляхова“, Център за съвременно изкуство, Панчево, Сърбия, 2008; „Софийски лъвове“, Artists’ Association fabs, Варшава, 2006, и Гьоте-институт, София, 2005; Vanitas, Музей на изкуството, Йокохама, 2004. Носител е на наградата Гауденц Б. Руф.