Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

С Аделина Филева, директорка на СГХГ, разговаря Людмила Димова

„Първо трябва да се изработи един санитарен минимум за брой специалисти, за определено финансиране, съобразено с разгърнатата площ на музея, с обема на неговата колекция и постоянните експозиции, каквито има в повечето музеи, а откупките са едва следващият етап.“

Софийската градска художествена галерия е единствената художествена институция в страната с обмислена политика по откупуване на произведения всяка година. Как се стигна до нея?

Когато станах ръководител на СГХГ, за мен беше изключително важно не само да променим стратегията на работа на институцията, но и да започнем да попълваме фонда, защото от 1989 г. до 2005 г. творби постъпваха само като дарения, а това, разбира се, е изборът на дарителя, не на специалистите в музея. Моята битка беше да разполагаме със средства, за да можем ние да избираме според нуждите на нашите фондове, да следим развитието на артистите, да обикаляме по ателиета и изложби и да подбираме определени произведения. След като успяхме да убедим ръководството на Столичната община, бюджетът на СГХГ беше променен. Освен със средства за заплати и издръжка на галерията вече разполагахме и със средства за дейност, реставрация, изложби, издания и най-важното – за откупки. Тези средства и до ден днешен зависят от развитието на нашия бюджет, не са даденост, твърдо гарантирана като перо с определена сума. Ние просто сме определили сумата, която смятаме, че можем да отделим, като е изключително важно каква е дейността ни и каква печалба има галерията. Освен първоначалната финансова подкрепа за стабилизиране на бюджета на СГХГ Столичната община предприе друга много добра стъпка спрямо галерията – да реши законово спечелените от галерията годишни средства да остават за бюджета. От тях 60 % отиват за подкрепа на колегите, като допълнително стимулиране към заплатите им според приноса им към дейността на галерията, а другите 40% остават за дейност. За да сме сигурни, че можем да отделим определената сума, правим откупуването в края на годината.

Стремите ли се да отделяте една и съща сума всяка година?

Да, тя засега е само 50 000 лева. Не е голяма, но е гарантирана. Стараем се и се стремим във всеки един фонд да влиза важно произведение – в живописта, графиката, скулптурата, съвременното изкуство. Това наложи много промени. От една страна, когато започнахме да откупуваме произведения, се оказа, че е в сила старият закон отпреди 1989 г., и трябваше да представям подготвените за откупуване произведения с всичко необходимо като документи пред Министерството на културата, тоест пред комисията, с която тогава разполагаха. Тя беше с различни специалисти – историци, археолози, изкуствоведи, етнографи, защото  разглеждаше творбите, които постъпваха в историческите, археологическите и художествените музеи. В един момент се оказа, че с нашата дейност затрудняваме комисията, и се препоръча общината да извършва тази дейност. Тя започна да назначава комисия по наше предложение, пред която представяхме подбраните творби. Това продължи няколко години, накрая се реши, че СГХГ трябва да направи своя комисия. Градската галерия е може би първият художествен музей у нас, който изработи свои правила – начини на откупка, как произведенията постъпват, какви документи се попълват за всяко от тях. Всеки от колегите, които правят предложение за откупка, трябва да попълни тази предварителна документация.

Какви са критериите за откупка на дадено произведение?

Специалистите, които ръководят отделните фондове, имат най-добра представа къде има „бели петна“ – било при съвременни автори, които са пропуснати в годините, било при автори, които присъстват само с 1–2 произведения от по-стари исторически периоди. Насочени сме към съвременните художници от различните поколения и назад във времето, защото и там имаме много липсващи имена. Така попаднахме на две скулптури на Кирил Шиваров, нямахме нито едно произведение от него, а се сдобихме с тези монументални бронзови творби! Попаднахме и на два ескиза на Галин Малакчиев за две от неговите големи скулптури – Арлекин и Акробати. А сега ни се удаде възможност чрез един спечелен проект пред Министерството на културата да ги отлеем, за да ги запазим, защото са много крехки, изработени от гипс. Стремим се, разбира се, да наблюдаваме и най-младите артисти и да придобиваме произведения от тях. Не е лесно, защото средствата са малко, а нашият художествен живот е богат.

Освен колегите произведения могат да предлагат и самите артисти, наследници на художници, всеки, който реши, че иска да предложи нещо значимо на галерията. Постепенно усъвършенствахме правилата, художествен съвет от около 7–8 души, в който има не само историци на изкуството, художници, но и реставратори. Задължително в тези съвети влизат и двама външни експерти, които каним за най-много две години. Предложенията се събират обикновено до средата на лятото, а през есента се разглеждат на две или три заседания на художествения съвет. Обсъждат се не само качествата и приносът на творбите, но и цените. В тези дискусии прехвърчат и искри.

Преди години имахме проверка на нашите откупки, тогава имаше интерес от граждани какво и колко сме откупили. За съжаление лично на мен този интерес не ми допадна, защото ми се струваше, че акцентът беше повече върху това какви и колко обществени средства са изхарчени и към кого отиват парите, а не какви са произведенията и какъв е приносът им. При тази проверка, която беше много тежка, защото обхващаше дълъг времеви период за изготвяне на документи, получихме само няколко дребни забележки. Оказа се, че СГХГ, като един първопроходник, е подготвила и изработила всички документи, както трябва, и бих казала без скромност, че в много от тези процеси ние съдействаме на Министерството на културата. С удоволствие, разбира се, защото винаги е имало проблем с откупките. Отношенията между финансистите, юристите и нас са деликатни. Имаше времена, когато искаха да завеждат колекциите към финансовия фонд на галерията, все едно притежаваме милиони, а ние нямаме такива бюджети. След дълги дискусии се стигна до решението да бъдат заведени задбалансово, защото колекциите трябва да имат оценка. Освен това те са откупувани в различни десетилетия, когато парите са били с различна стойност и оценката е била различна. Разбира се, осъвременяват се и тези цени, но не могат да бъдат като пазарните. Една е музейната оценка, друга е пазарната, а съвсем различна може да бъде застрахователната оценка на произведението. Така че нашият път се оказа много трънлив, съпроводен с много усилия и самотен. Защото с риск да ми се разсърдят колегите художници, когато съм ги търсила и съм искала от тях да пишат писма до общината и до МК за подкрепа към нас в едни доста тежки години, всеки се оттегляше в ателието си. Днес е много по-различно, може би обществото се събужда. Но въпросът не е просто да разпределим едни средства. Струва ми се, че отново има очаквания, които не отговарят на реалността, на това, което МК предлага.

А какво предлага министерството?

Доколкото разбирам, сесия с една определена сума, която ще се отделя вероятно всяка година – предстои първият опит в тази посока. Музеите ще имат възможност да представят своите проекти за произведения, които искат да откупят. Аз обаче не мисля, че откупуването на произведения трябва да е свързано със сесии и с определени суми. Първо всяка община трябва да промени отношението си към своята галерия. Общинските галерии в страната са около 27, бюджетите им трябва да бъдат направени реалистично от финансистите и кметовете на съответните общини. През 90-те години, когато общинските музеи бяха пред колапс, дойде спасителното предложение за делегирани от държавата дейности. Държавата започна да ни финансира през щатните места, тоест бройката идваше със съответната издръжка освен със заплатата. И това започна да формира бюджети, макар и минимални. Тогава много общини решиха, че няма да предоставят средства за своите галерии. Трябва да стане ясно, че държавните пари са за издръжка и заплата на колегите, и то минимална. Това обаче не означава, че общините не могат да увеличат тези заплати или да оставят приходите на галериите за тях. Това ще е глътка въздух. И разбира се, всяка община според своите възможности трябва да отдели средства за дейност – за реставрация, подготовка на произведения за изложби, за рамки, за издания.

Смятате, че пред въпроса с откупките има други, по-належащи проблеми?

След 1989 г. част от галериите в провинцията бяха събрани заедно с историческите музеи, а на някои дори бяха отнети сградите и колекциите бяха прехвърлени към историческите или археологическите музеи. Така институциите като самостоятелни художествени музеи бяха унищожени, а дейността им, вместо да се разшири, се върна години назад. Освен че бюджетите стигнаха до критичния минимум, се намали и броят на кадрите. В художествените институции в страната има малко специалисти, особено реставратори почти навсякъде липсват. Хубаво е да говорим за черешката на тортата – откупките, но е добре да знаем, че основите на художествените ни музеи са паянтови. Първо трябва да се изработи един санитарен минимум за брой специалисти, за определено финансиране, съобразено с разгърнатата площ на музея, с обема на неговата колекция и постоянните експозиции, каквито има в повечето музеи, а откупките са едва следващият етап. Има галерии в страната, в които, като влезеш, ти става много тъжно, защото се вижда колко е овехтяла постоянната експозиция, наредена някъде през 80-те години, усеща се усилието на колегите да поддържат чисто, да създават временни изложби, но е бедно, липсват издания. Ние живеем в ХХI век, а те нямат средства да направят двуезични етикети, режат и лепят листчета. Разбирам гилдията, която иска да бъдат откупени произведения, но влизането на един творец в музея е политика на самия музей, не бива всеки да очаква, че творбата му ще влезе в музея. Сумите, за които първоначално се мислеше, бяха около 40 000 лева на проект, не е малко. Освен това всеки музей трябва да подготви документи, да сформира свой художествен съвет. Струва ми се, че няма достатъчно специалисти по места и трябва да се помисли за външни експерти, които да участват в избора. МК може да съдейства с командироването им.

В страната има и много силни колекции – и до ден днешен ми прави впечатление колекцията в Кърджали, избирана от страхотни специалисти, на изключително високо ниво. Тя е създадена със сърце, с интерес, без бързане. Художествените музеи са национално богатство, не принадлежат само на дадения район. Трябва да им се даде шанс да изработят своите средства и да ги ползват за развитието си. А не общините да им ги прибират и ако има финансов остатък в края на годината, да им дават средства, които бързо да похарчат. Така на юруш не се откупуват произведения.

Защо обаче сесията на Министерството на културата за откупки, която беше предвидена като мярка в ситуацията на пандемия през 2020 г., не се осъществи? Вие сте в комисията към министерството, която се занимава с този проблем.

Има проблеми със законите – финансистите и юристите не постигнаха съгласие как да стане откупуването на творбите. Миналата година МК беше отделило 400 000 лева за откупуването на творби, за да се помогне на музеите по време на пандемията. След като се видя, че законово не могат да се решат нещата, за да не загуби парите, министерството бързо ги трансформира в сесия за финансиране на дейности в музеите и галериите. Беше обявена и втора сесия, отново за дейности – на обща стойност от 400 000 лв. А за откупките обсъдихме, че е добре да направим комисия от различни специалисти и скоро ще се съберем, за да започнат дискусии около необходимите промени.

Преди представяхте в изложба откупките на СГХГ през годината. Ще продължите ли?

Не, в началото това беше ход, за да привлечем вниманието. Може би ще представяме творбите на новия ни сайт. Така или иначе, те участват в наши изложби. Покрай изложбата на Пенчо Георгиев, която Станислава Николова разработи, откупихме негови работи. Покрай изложбата „Света гора в българското изкуство“, която разработихме с Любен Домозетски, също купихме определени произведения. Чрез изследванията и в масивите от творби, през които колегите преминават, често се откриват произведения, които иначе ще се изгубят, а понякога и ще бъдат унищожени. С нашите откупки дори спасяваме част от тези творби.

Има ли бели полета в колекцията ви?

Да, от времето между 1989 и 2000 г. Белите полета ще останат, защото ние сме изпуснали тези поколения художници. Много от тях се развиха, потърсиха път извън България, техни творби, ако сме откупили такива, са вече късни. Струва ми се, че някои от нашите художници, които живеят навън, са изгубили представа за възможностите на нашите музеи. Имало е случаи, когато сме искали да откупим творби от определени автори, но те ни предлагат цени, които са като на американския или европейския пазар, а ние не можем да реагираме. Не мога да използвам средствата на СГХГ, за да откупя една или две творби. Има, разбира се, автори, за които си заслужава да похарчиш и целия бюджет за откупки на галерията, но трябва да убедиш комисията – поне две трети от нея.

Кои са най-ценните откупки в СГХГ през миналата година?

Откупихме един триптих на Румен Гашаров. Преди, когато той направи юбилейна изложба при нас, бяха бедни години и нищо не можахме да купим. Оказа се, че пази някои от тези знакови за периода работи в ателието си. Придобихме две много интересни живописни произведения от Динко Стоев. Имаме работи от млади художници – Радостин Седевчев, Илияна Кънчева. Откупихме и творби на Иван Пенков, Пенчо Георгиев, карикатури на Райко Алексиев.

Аделина Филева е завършила изкуствознание в Националната художествена академия. От 1995 г. е в екипа на Софийската градска художествена галерия. Десет години по-късно поема управлението на галерията и я извежда на едно от водещите места в художествения живот на страната. Подготвя и реализира самостоятелно или в колектив изложби, книги и каталози, представящи творци и проблеми на българското изкуство. Сценаристка е и на филми за художниците Иван Ангелов, Стоян Венев, Никола Маринов, Никола Ганушев, Атанас Михов по БНТ. От 1996 г. преподава история на изкуството в Театралния колеж „Любен Гройс“ в София. Сред кураторските ѝ проекти, част от които реализирани в екип, са „Арменски художници в България, 1897– 1997“, ретроспективните изложби на Александър Добринов и Дечко Узунов, „София – сто лица“, „Възможната история. Българското изкуство през колекцията на СГХГ“, юбилейната изложба на Кристо и Жан Клод по повод 80-годишнината на твореца, „Голото мъжко тяло 1856–1944“. Авторка е на статии, студии и монографии за Дечко Узунов, Александър Добринов, Николай Ростовцев и др.