Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Невероятно е как важни свидетелства изплуват от „външната тъма“ на архивите, хвърляйки светлина върху близкото минало, което доскоро възприемахме като настояще. Отдавна се знае, че академик Петър Динеков (1910–1992) си е водил през годините дневникови бележки, съхранявани от проф. Стефана Стойкова и предадени на Народната библиотека по-късно. През 2014 г. подборки от Дневника на бащата на българската фолклористика се появиха в сп. „Библиотека“, издание на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. За някои от ревностните му ученици тези публикации имаха и сантиментална стойност, бидейки последното завръщане на Учителя. Други пък посрещнаха публикациите далеч по-критично, без да омаловажават значението им. Според проф. Боряна Христова, автор на предговора към първите публикации, дневниците на Динеков сякаш са писани от две различни лица: единият е млад, ляв бунтар, който живее в Царство България (1933–1937, сетне записките прекъсват задълго), след което сякаш щафетата е поета от негов съименник, живял в НРБ след 1962 г. – вече като влиятелен интелектуалец, предпазлив и обран в оценките си за събитията. Интересен биографичен разрез, който обаче до голяма степен зависи и от подборката на дневниковите записи.

Сега, благодарение на изследователката Евелина Белчева, имаме възможност да се докоснем до „най-парливите спомени“ на академика – от първите години на прехода, които тези последни тетрадки проследяват ден след ден. Спорове в писателските среди, лични срещи и разкази от първо лице; мнозина от приятелите и събеседниците се променят пред очите му, влизайки в политиката. „Всичко така се е политизирало, че виждам – и моите бележки напоследък се политизираха. А това не е добре – най-малко политиката трябва да има място в тях“, пише Петър Динеков на 24 май 1990 г. Но в дневника му за този ден са отразени само разпри за излизания от партията (БСП), съзнание за грешките и корупцията на партийните лидери – и нито ред за Кирило-Методиевото дело. Пред нас е вече един „трети Динеков“: хроникьор, дори пряко волята си, „на политиката – в такива дни живеем“.

По ирония на съдбата неговата осемдесет годишнина се пада тъкмо месец преди 10 ноември 1989 г. (тетрадка 274). И заприщеният бент на НРБ вече не удържа под напора на събитията. Уникална възможност за „обглеждане“ на прехода през неговите очи, със задължителното ни право на несъгласие, но и с респект към гледната му точка – тази на човек с леви убеждения от младини, натрупал редица разочарования през следващите десетилетия, които го подтикват към един „горчив реализъм“ на стари години.

На 19 октомври 1989 г. Динеков обстойно се спира на новия и много „шарен“ брой на в. „Литературен фронт“, в който излиза важно и голямо интервю на Тончо Жечев, включително и по „турския въпрос“. „Тончо е проявил голяма смелост, изразявайки открито своите схващания. Но като познавам нашата обстановка, опасявам се – пише той, – че ще последва под някаква реакция удар; едва ли това интервю ще мине без официална реакция.“ В същия брой излиза и откритото писмо на Дамян Дамянов срещу Румяна Узунова, под което поетът поставя, по думите на хроникьора, „едно нескопосно стихотворение“. „Аз не приемам и не уважавам дейността на Румяна в „Свободна Европа“; в това отношение неведнъж съм спорил с Блага. Но онова, което е написал Дамянчо, е не само проява на лош литературен вкус, но и на озлобление, на хлапашко раздразнение. Поръчано ли му е това писмо?...“.

В тези редове е сякаш целият Петър Динеков – с идейните си пристрастия, но и с морални критерии. По тази причина и публикуваните последни тетрадки в по-голямата си част се превръщат в „разговор на два гласа“ между него и Блага Димитрова. Той и тя са много близки приятели: виждат се всеки вторник (заедно с проф. Елена Михайловска), дори заедно гледат сеансите на Кашпировски по телевизията; спорят помежду си, изслушват се, карат се, разменят си реплики, но накрая задължително се сдобряват и изпитват огромно уважение един към друг.

На 31 октомври „хроникьорът“ е смаян да узнае, че от кабинета на Тодор Живков се обаждат в „Литературен фронт“ (по поръка на самия Живков), за да ги поздравят не само за споменатото писмо и стихотворение на Дамян Дамянов, но и за интервюто на Тончо Жечев. Тогава старият академик започва да осъзнава колко малко разбира от „политиката“, където едно пряко послание може да получи и обратна „рецепция“. В интервюто си Тончо Жечев отрича революцията и революциите (тоест класовата борба!), защото те винаги са водели до кръвопролития. А ето че това се оказва най-приемливата позиция за Тодор Живков на ръба на промените, който „иска здрав и незасегнат да се измъкне от сегашната катастрофална криза, за която носи главната отговорност“.

На 10 ноември, петък, Петър Динеков отбелязва: „Най-голямото събитие през последните години – Тодор Живков си подаде оставката… Всичко това бе огромна изненада, макар че отдавна се очакваше Живков да падне от власт“. Събитието академикът посреща пред входа на Алма Матер, където разговаря с Елена Михайловска, акад. Кирил Василев и Филип Панайотов. Всички са превъзбудени, някой извиква: „Тиранът падна!“, а висок момък ги поздравява с „Честито!“ и бързо отминава.

На другия ден започва „новото време“. В писателското кафене е пълно с народ и всичко жужи. Право му впечатление, че двете маси – около Георги Джагаров и Димитър Методиев – се запазват непокътнати. Пита се дали „хрантутниците на Живков ще оцелеят. Намира атмосферата в писателското кафене за „несимпатична“ и решава да престане да ходи там. „Какво мога да науча в тази атмосфера – освен за новото пребоядисване на кариеристите?“. И скоро то става факт. Пред очите му настъпва и масовата „всеобща политизация“.

Най-близкият му приятел – големият писател Йордан Радичков – влиза във висшите сфери на новата БСП заради приятелството си с Александър Лилов и Петър Младенов. Блага Димитрова и Йордан Василев пък са изцяло във вихъра на опозиционния СДС.

Самият Динеков иска да е „неутрален“, но съхранявайки левите си „идеали“. Отказва всякакви преки политически и медийни изяви. Само веднъж участва в едно заседание на БАН около връщането на имената на българските турци, защото смята, че въпросът е „исторически“. И му е някак все по-трудно и по-неуютно. В края на 1989 г. пише, че не може да чете в „Работническо дело“ как хора като Владимир Топенчаров говорят патетично за „чистота и морал в партията“. Спомня си и за неистовия натиск на бащата Топенчаров да избере сина си за член-кореспондент на БАН.

Потресен е и от изявите на Георги Джагаров, който, след като връща партийния си билет, държи патетични речи за мирното уреждане на „турския въпрос“. Записва в дневника си: „Джагаров можеше да замълчи, защото той участваше активно в промяната на турските имена“ (16 януари 1990 г.). От друга страна, е силно смутен от „огромната тълпа, която крещи заплашителни лозунги, ревейки: „Мафия! Мафия!“ (13 декември 1989 г.). Не приема такова „българско събуждане“. Пише, че „младежта има право да се вълнува и протестира, но вероятно са се появили и много провокатори“. В това отношение е „верен на партията“.

В същото време в паметта му изникват спомени за насилията след 1944 г. Разказва на Блага Димитрова за режисираните ремсистки с „нахлупените до веждите черни забрадки“ по време на Народния съд, които крещят „Смърт! Смърт!“, но е недоволен, че тя описва този спомен в едно от есетата си. Отчаяно се надява на „национално помирение“, но не вижда възможност за него. И в една от бележките през 1990 г. откриваме следните песимистични редове: „Боя се, че политическото напрежение, което е парализирало волята ни, съвсем ще ни изхаби. В национален мащаб – това значи трагедия“. Общо взето, така приключва първата книга за „прехода“. Очакваме втората част от „записките на Динеков“.