Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Гледам и чета книгата албум на Красимир Илиев за Лика Янко, последвала изложбата с нейни творби, състояла се в 2019 г. (28.Х–28.ХІ), и се сещам за безсмъртния афоризъм на Хераклит, че бог е дете, играещо на брега на морето. Загиналият в Дрезден по време на англо-американските бомбардировки през 1945 г. български философ – почитател на Хитлер, ницшеанец и хегелианец, Янко Янев малко приземява думите на прочутия ефесец: „[…] Светът лудо се движи, непорочен като дете, що играе от памтивека на брега на морето, пияно от шума на разпенените струи. Че светът е игра – това е, което иска да каже Хераклит със своята метафизика за огнения ритъм на , и това е неговата първа и заключителна дума, не за да отрече съществуването на света, а за да го възслави, защото няма красота за него там, дето няма игра“. Не съм сигурен дали снизяването на бога в свят е сторено правомерно от Янко Янев, но че „няма красота там, дето няма игра“ – докрай съм убеден. И това мое убеждение Лика Янко подкрепя с целия си живот и с цялото си творчество.

Известна е нейната любов към джунджурийките и никому ненужните отпадъчни материали; Димитър Аврамов разказва: „А в същото време събира колажните си материали подобно на художниците авангардисти: някога, преди много години – като обикаля из софийските улици или бродейки по созополското крайбрежие. („Разхождах кучето си из квартала и се взирах по тротоарите – търсех и често намирах интересни дреболии, някои от които след това лепях на моите картини“). Приятели и познати също ѝ доставят „суровини“, каквито знаят, че тя предпочита: камъчета, синца, метални стружки, пирончета – кой каквото може“. Критикът свързва тази ѝ склонност с „носталгията по Рая“: „Носталгията по Рая е отпечатана и в стила на художничката – връщане към невинността на детството: в поглед, чувство, фантазия, рисунка, образност. И в нейната страст да събира камъчета, стъкълца, синца, въженца, канапи, тенекиени запушалки, дървени отломки, стружки и да ги лепи търпеливо върху платното, за да фиксира завинаги своите странни видения – винаги поетични, винаги очарователни“. И да, представям си картината: нисичката Лика с едва забележима гърбица (като малка пада от дърво, тежко наранява гръбначния си стълб и се налага почти цяла година да лежи в гипсово корито) върви по морския бряг, кучето ѝ е около нея (край Лика Янко винаги се е въртял някакъв домашен любимец – куче, котка), вглежда се в пясъка, ровичка, вижда интересна черупчица, камъче, клечица, навежда се, прибира ги и после ги откриваме в картините ѝ, колажирани по невероятен начин, който отвежда оттатък видимото, отвъд познатото, за да приобщи зрителя към сакралното.

Красимир Илиев е намерил прекрасно заглавие за творчеството на Лика Янко, цитира я: „В края на краищата във вселената и в живота всичко е свързано с всичко. Тези зависимости могат да бъдат основани върху универсалното привличане, върху симпатията и любовта. Оттук произтича и възможността за космически аналогии“. Преди цитата отбелязва: „През 1970 г. Лика Янко извършва няколко радикални действия – обръща гръб на видимото, на пейзажа и на портрета; започва да апликира камъчета и мрежи; създава композиции, в които героите са странни същества, сякаш обитатели на друга планета. И нещо много съществено – използва въже, за да обозначи контура на изображението. Нишката – въже, ще се превърне в основно магическо средство за сътворяване. Появили са се „рибарите“, които се опитват да хванат голямата риба, но тя има свирепи зъби и е осъзнала своята непобедима (защото е вечна) рибешка същност. Започнала е да се подписва с въже, сякаш казва: опитахте да ме завържете, но аз използвам въжето ви, за да докажа, че съм свободна“. Тук в сакралното той вмъква всекидневното или – по-точно, пропагандно-идеологическото, намесващо се безпардонно в индивидуалните творчески устреми: Лика Янко е от българските художници, патили си може би най-болезнено от шаячните претенции на народната власт и прокарвания от нея с брутални средства социалистически реализъм. Добре известен е фактът за свалената ѝ през 1967 г. изложба, експонирана в подземния салон на „Руски“ 6 (сега „Цар Освободител“), само седмица след като е наредена. За Красимир Илиев, както и за Димитър Аврамов (на когото той посвещава труда си), тези агресии са важни от гледна точка развитието на художничката. Защото тъкмо тогава тя решава да се оттегли от активен артистичен живот – повече да наблюдава, отколкото да участва; и да твори така, както диктува сърцето ѝ. Легендарни са думите ѝ, звучащи почти като художествено кредо: „След закриването на изложбата започнах да работя още по-усилено и по-свободно. Казах си: Щом не ме харесват, тогава ще правя само онова, което на мен ми харесва. Щом няма да мисля за публично показване, тогава ще мога да си позволя всякаква свобода на експериментиране, за да се изразя още по-пълно и по-силно. Някога в училище имахме обичай да изписваме върху първата страница на тетрадката или на учебника някаква любима фраза, която да ни служи като мото. Не знам защо, аз си бях измислила следната: „Обичам всичко, което е лудо, странно, необикновено“. Щом ме отхвърлят, значи съм била вярна на себе си. Ще си остана такава – пътят трябва да бъде извървян докрай“.

Този път извежда Лика Янко до бялото, „космическото бяло“, както го нарича Димитър Аврамов. Красимир Илиев също обръща внимание на това бяло: „И бялото, бялото започва да превзема пространството“. Иво Милев в албум с рисунки на художничката, представени в Националната галерия през 2019 г. (от колекцията на Владимир Илиев и Александър Тошев), се опира на мнения на нейни приятели, за да изложи тезата, че вероятно това бяло е спомен от преживяната от Лика Янко травма в детството: „Нейни приятели свързват по-късните ѝ картини, разиграни върху бели „гипсови“ основи и фонове, с тези травмиращи, настойчиви, болезнени спомени от детството и гипсовото корито, в което е оковано тялото ѝ“. Доколко е така, не може да се каже – всякакви тълкувания са възможни; мен специално повече ме вълнува друго, а именно – дали има Лика Янко свои следовници в българското изкуство, които по свой оригинален начин да продължават търсенията ѝ.

Знам, че Красимир Илиев изобщо няма да се съгласи (вече го е правил), но мисля, че толкова ненавреме напусналият ни Кольо Карамфилов е художникът, който достатъчно плътно се приближава до нейния творчески маниер. Разбира се, той не работи така настойчиво с материалите на Лика Янко (макар да има и такива творби), нито питае такова пристрастие към бялото (но и белите му картини не са малко, àко и да е сякаш привлечен повече от черното), ала не може да се отрече водещата роля, която и при него – както при нея, играе линията. Искрената и чиста детска линия, уж наивна, а всъщност досег именно със сакралното, с отвъдното, с божественото. Всъщност и двамата – и Кольо Карамфилов, и Лика Янко, са неподправено въплъщение на признанието на Пабло Пикасо: „На 12 години вече можех да рисувам като Рафаело, а ми бе нужен цял живот, за да се науча да рисувам като дете“. И при двамата изкуството избликва естествено, органично, автентично, даже безизкусно (ако мога да кажа така); рисуват както дишат (използвам думи на друг художник, бургазлията Красимир Зинин, който също има експерименти в духа на Лика Янко). И двамата са космически деца, които като богове си играят на брега, създавайки свят, създавайки светове. Светове, в които ръката на твореца е свръхмъдра детска ръка…

Красимир Илиев: „Преминава през детската рисунка, за да отиде при праизобразяването, светът като че ли е видян пластично с чистия, необременен от нищо поглед на прогледнало бебе. Свръхмъдро бебе, познаващо всичко, което се е случило, и знаещо всичко, което ще се случи“.

Свръхмъдро бебе. Космическо дете. Лика Янко…