Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Музиката винаги е била част от живота ви. Защо изчакахте толкова дълго, преди да ѝ посветите книга?

Дълго време отлагах написването на тази книга, защото имах съмнения в полезността ѝ. Но разбрах, че напразно се съпротивлявам. Музиката е част от живота ми още като дете. Днес съм част от един квартет, смесица от любители и професионалисти, с който изнасяме концерти всяка година. Когато бях съвсем малък, родителите ми всяка събота приемаха вкъщи музиканти. Татко свиреше на цигулка, мама на пиано. Слагаха ни да спим, но ние слушахме квартетите на Брамс и квинтетите на Шуберт от стаите си.

Музиката и лингвистиката близки ли са?

Не може да се говори за дълбоко родство освен в метафоричен план. Лингвистичният знак има означаваща фаза и означена фаза. Музиката е само означаваща. Съдържа единствено звуци. Ала в същото време тя има своя собствена цел. И в този смисъл черпи от чистото удоволствие. Нещо, което я прави уникална в моите очи.

В операта, в песента и в мелодията често текстът се противопоставя на музиката. Винаги ли има доминиращ и доминиран?

Наистина има противопоставяне между двете. Но когато се съчетаят, струва ми се, че музиката отнася всичко! Когато ходех на опера още от малък, майка ми казваше, че интригата и думите не са от голямо значение; онова, което има значение, това са мелодиите. Склонен съм да внеса нюанси в нейното съждение: когато Моцарт получава поръчката за „Дон Жуан“, той изучава твърде подробно либретото. И все пак въпреки Да Понте, който е бил негов изключително даровит сътрудник, Моцарт си остава убеден, че мелодията е от огромно значение. Освен това известна ви е шегата, че една опера е винаги един тенор и едно сопрано, чиято любов е възпрепятствана от баритона. Това означава, че в колективното въображение всичко, свързано с операта, произтича основно от музиката.

А при песните с „текст“?

Същото е. Вземете Жак Брел или Серж Генсбур… Повечето от певците с „текст“ имат много солидна и класическа музикална подготовка. Независимо че разбираме много добре какво те казват, независимо че техните текстове могат да бъдат изучавани като литература, това не променя факта, че почти винаги мелодията е тази, която най-вече ни завладява.

Ала защо дори когато не се съгласува с текст, музиката не е в състояние независимо от удоволствието, което доставя, да ни предаде послание, както го прави езикът?

Напротив. И музиката го прави по всевъзможни начини. Когато слушате траурна музика, вие не получавате изблик на радост. Философът Владимир Янкелевич го е формулирал чудесно: „Музиката не описва, тя напомня. Ала онова, което напомня, е достатъчно точно, за да не се излъжем“.

Ако музиката е език, езикът не е ли музика?

Би могъл да бъде. Ще дам един конкретен пример: езиците с тоналности. Тайският, китайският, бирманският… Това са езици, при които в зависимост от мелодичността сричковите ансамбли променят смисъла си. Ниски тонове, високи тонове, спадове или възклицания изразяват различни неща на мандарин. Дали езикът е музика, или музиката помага да се предаде този език? Ако има нещо сигурно, то е, че отвъд „твърденията“ има един „музикален език“.

„Можем да живеем и без музика“, пишете вие. Човекът би ли бил човек без музиката?

Не. Музиката е върховно произведение на човешкия дух. Ние сме убедени, че първите хора са общували чрез мелодии, превърнали се в езици. И от една символна гледна точка музиката днес представлява за нас живота, изправен пред лицето на смъртта. В повестта „Полковник Шабер“ на Балзак имаме разказа на един герой, който обяснява как е разбрал, че е все още жив, чувайки край себе си воплите на умиращите. Ако има смърт, няма звук. Няма музика. И ако музиката играе такава роля в погребалните церемонии, то е за да се екзорцизира смъртта. Когато има живот, има вибрации. Нашите музикални инструменти са нашите талисмани.

Опитът на изолацията промени ли нашето отношение към музиката?

Затварянето, което ни върна към самите нас, акцентира по особен начин върху отношението ни към музиката. Тя минава през тъпанчето ни, през слуховите ни костици, след което постепенно прониква в цялата ни телесна структура. Една картина никога не упражнява върху нас подобен ефект на проникването. Музиката ни обитава по толкова дълбок начин, че тя може да има пряко физическо или психическо въздействие. И в това се състои принципът на музикотерапията.

Нашата връзка с музиката каква е? Индивидуална или универсална?

Тези две понятия не са изцяло несъвместими. Личната, интимна и дълбока връзка, която някоя партитура има с даден индивид, доста наподобява връзката, която индивидите поддържат помежду си. Желанието за общение около някоя творба често е най-силно по отношение на музиката, отколкото при другите произведения на изкуството. Нещо, което донякъде обяснява защо, без да съм музиколог, изпитах потребност да напиша тази книга.

* * *

„Музиката е шум, който мисли“

Откъс от книгата

Под перото на Виктор Юго откриваме тази фраза, казваща много както на мисълта, така и на въображението: „Музиката е шум, който мисли“.

Когато хармоничните тонове се издават от инструмент, който ги удържа, както е при модерната или електрическата китара, тогава се стига до резонанс, при който внимателният меломан може да долови цяла серия от височини. Жан-Филип Рамо е показал в началото на XVIII век, че елементите на резонанса са шестнадесет ноти, „породени от един и същи тон“.

След като споменахме физическия състав на тоновете, може би е редно да изтъкнем и значимостта на тембъра. Тя се дължи преди всичко на факта, че една и съща височина, взета от тромбона или от арфата, дава два съвършено различни резултата. Тембърът не е добавъчен орнамент към мелодичната тема, която единствено би трябвала да е от значение. Тембърът е самата звукова материя. През втората половина на XVI век в Европа лютиерите създават инструменти в най-различни формати и така се стигна до появата на виоли с различен тембър, както и подобни обои.

И ако важността на тембъра по някаква причина остава скрита за ушите на меломаните, то е защото, за разлика от другите компоненти на музикалния тон (времетраене, височина, сила), които са нотирани върху партитурата, тембърът не подлежи на никакъв запис. Което е нямало как да не повлияе на композиторите. През 70-те и 80-те години на ХХ в. се появява обаче едно поколение, което особено се интересува от анализа на вътрешните структури на тембъра чрез неговата декомпозиция и рекомпозиция в зависимост от честотния спектър, който тембърът регрупира в едно органично цяло. Оттук се заговаря и за „спектрална музика“ – име, което дават на тази школа, чиито последователи разпределят между инструментите в оркестъра тембровите характеристики на един или множество инструменти.

Превод от френски Тони Николов