Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Сред образованите млади в САЩ и Западна Европа Аян Хирси Али наблюдава досада от благосъстоянието и свободата. И ненавист към собствената култура, която тя, имигрантката, дошла от раздираната от гражданска война Сомалия, не споделя. Според нея новите критици на системата грешат. В разговор с Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“ тя обяснява защо въпреки това елитите се съюзяват с тях.

Аян, вие сте жена, феминистка, в Сомалия сте били жертва на едно истинско патриархално общество. Защо въпреки това ляволибералните градски феминистични елити не ви ухажват?

Струва ми се, че причината е в това, че не оправдавам техните очаквания. В тези конформистки времена мощният ляв истаблишмънт изобщо не е свикнал на подобни разочарования. Те го вбесяват.

Какво толкова лошо сте казали?

Нищо, но не участвам в играта им. Много просто: отказвам да съм жертвата, която те искат да видят в мое лице. Ако играех тази игра, бих могла да получа всичко, което пожелая. Защото американските университетски среди са обсебени от темите за расата и робството. Когато им напомням, че и робството познава веригата на доставки, те спират да слушат и сменят темата. Там, откъдето идвам, всички го знаят: африканците също поробват африканци, така е било през XVIII век, когато съучастниците от Африка са помагали на търговците на роби, така е и днес. Расизмът и робството са сред най-големите злини, които хората вършат, откакто ги има, ала те не са характерна черта на Запада. Характерна черта на Запада всъщност е животът в свобода.

Фридрих Аугуст фон Хайек сравнява свободата с въздуха: не я усещаш, когато я имаш. Забелязваш я едва когато я изгубиш.

Аз казвам открито какво мисля: западната култура с нейното откритие – свободата, превъзхожда всички други култури в миналото и днес. Тя е съумяла да превъзмогне потисничеството над жените, феодализма и трибализма. Тя е създала отворено общество, политическа свобода, технически иновации и икономика на благосъстоянието. Казвам го като сомалийка по рождение. А това ляволибералните елити не обичат да чуват.

Което е парадоксално, защото тъкмо тази свобода им позволява да говорят срещу собствения си ред и да поддържат широк културен релативизъм.

Тези елити страдат от когнитивен дисонанс. Те имат своя наратив, според който западната култура се основава на потисничество, на увековечаването на отношенията между потисници и потиснати. И когато човек, дошъл от наистина несправедлива държава, в която хората систематично са потискани, им каже, че грешат, злословейки срещу собствената си култура и идеализирайки чужди култури, тогава те имат две възможности. Или да преосмислят своята позиция, или да дискредитират личността, която говори такива немислими неща. Обикновено хората правят второто и така превръщат когнитивния дисонанс в хронично състояние.

Трибалисткото мислене се разпространява и по нашите ширини. В публични и частни дискусии вече не се обръща внимание какво казва някой, а само кой го казва, при това самата идентичност се дефинира през групови принадлежности. Като бял хетеросексуален мъж аз имам лоши карти – олицетворявам новото клише за злото.

Свидетели сме тъкмо на демонизирането на западния мъж. Във всеки бял мъж според хиперрадикалния ляв наратив, който отдавна се е наложил в САЩ, а в Европа включва все по-широки кръгове, се крие потисник, насилник, патриарх. Той контролира цялото богатство и цялата власт в света. Затова каквото и да каже, той винаги е под подозрението, че иска да прикрие или оправдае своето властово положение, своите привилегии, своето надмощие. И аз наистина се питам защо мнозина се съгласяват с тези глупости. Къде е съпротивата?

Добър въпрос. Повечето навеждат глави. Ала дори и да критикуваш, допринасяш неволно за налагането на тези стереотипи на мислене.

Твърде недалновидно. Защото, ако не бъде разомагьосан, този наратив ще става все по-силен. Тъкмо това се случва през последните години – по един нео- или вулгарномарксистки образец: налице са само потисници и потиснати, тоест властови отношения. За разлика от марксизма не социалното положение, а груповата принадлежност решава къде стоиш в потисническата йерархия. Няма комуникация между категориите и следователно няма помирение, съществува само борбата и в нея всички средства са разрешени. Това вече не са стереотипи на мисленето, отдавна се е превърнало в религиозно учение.

Има ли име?

Да го наречем woke[1]. Колкото по-слаб се предполага, че си, толкова повече власт ти се полага. Или споделяш тези догми и принадлежиш към добрите и справедливите, или отказваш да ги признаеш, защото си убеден в предимствата на индивидуалните постижения и компетентност, и тогава принадлежиш към отцепниците.

Кой наистина вярва в тази догматика? Тези хора сякаш са откъснати от реалността. Могат ли да бъдат убедени мъжът или жената от улицата? Елитите вярват ли наистина в нея?

Да вземем първо елитите. Има културни елити, които притежават образование, има икономически елити, които залагат повече на печалбата, и политически елити, които се интересуват от своята власт. Всички те отдавна са в играта. Някои от тях се чувстват виновни тъкмо защото имат пари, образование, власт. Други не се чувстват виновни, ала не искат да се излагат на опасност, искат да живеят спокойно и да се грижат за това, което притежават. Трети се опасяват от радикалните десни. Затова елитите наблюдават, търпят новото религиозно учение и дори формално го поддържат.

Това е чист опортюнизъм.

Разбира се. И това се отнася и за мъжа или жената на улицата. Ако работиш при тежки условия в Ben & Jerry’s Ice Cream, докато шефът ти с цяло гърло вика за радикалното движение Black Lives Matter, ти вътрешно се свиваш. Ядосваш се, но накрая замълчаваш, защото не искаш да изгубиш работата си и имаш да издържаш семейство.

Ако сте права, това означава, че малцинство от активисти е подкарало пред себе си всички останали граждани?

Така е в действителност. Те крещят силно, те са много действени и изключително опасни. Намират съюзници сред елитите, които очакват да имат полза от новото религиозно учение. През старите медии и социалните мрежи те упражняват натиск върху цели индустрии, фирми, висши училища и парламенти. Вече имат университетски катедри и са влезли в парламентите. Междувременно техният езиков фрейминг се е наложил навсякъде, дори във всекидневието, всички говорят за идеалите за равенство в резултатите, включване и социална справедливост. И хора като вас и мен, академично изкушени, които не се възползват от системата и са независими – клатят глави. Ала вече никой не ни чува.

Обезкуражена ли сте?

Не. Аз съм наясно със себе си – и не преставам да казвам какво мисля и да обосновавам това, което казвам. Дълбоко в себе си съм убедена, че цялото това учение някога ще изчезне, както се е появило. То е като захарния памук – цветно, шумно, но е прекалено сладко на вкус, не можеш да изядеш много от него, защото ще ти прилошее и силният вкус незабавно ще изчезне.

Говорите за религиозно учение и секти. В първия момент това звучи парадоксално – не са ли привържениците на „пробуждането“ предимно атеисти?

Такива са. Новото религиозно учение не допуска никакъв Бог над или до себе си. В това отношение то не е религия, а по-скоро форма на агресивен ню ейдж, ерзац на религия. Има едностранчив поглед върху историята на Запада, която според него се основава единствено на расизъм, експлоатация и колониализъм. Това, на което родителите им трябва да са ги учили – да работят здраво, да спазват закона, да уважават собствеността на другите, всички тези добродетели вече нямат значение за новите последователи. Те ги наричат whiteness (белота) и искат да ги превъзмогнат. И накрая – те радикално отхвърлят юдейско-християнското наследство и обявяват традициите за нещо лошо.

Като ви слушам да говорите така, си представям революционери, някакви постмодерни якобинци. Омразата към собствената култура ли движи тези хора?

Без съмнение – на повърхността. Омразата към себе си и срамът от себе си са извадени на показ. Ала зад тях се крие своеобразно чувство на морално превъзходство, по логиката „този, който се унижава, същевременно се издига“. Той обича себе си в самоомраза. Той е морален, възвишен, непогрешим човек, който в края на краищата гледа отвисоко на всички други.

Вие сте възпитана като мюсюлманка. Вярваща ли сте?

Не, не съм набожна. Загърбих религията на моите родители. Ала не подценявам потенциала, стойността и ролята на религията. Никога в живота си няма да кажа, че религията е само за глупавите, както мнозина интелектуалци вярват…

… по марксистки: опиум за народите.

Обама говореше в подобен дух, веднъж каза за работниците, че когато стане зле, се хващат за оръжията или библиите. За Обама християнската религия е нещо като сламката за отчаяния – и мнозина, които се числят към истаблишмънта, мислят така. Или мислят, че вярата автоматично води до нетолерантност и насилие. Ала това е твърде ограничено виждане. Религията създава общност, събира хората, превръща ги в самоосъзнати индивиди, защото чувстват, че Бог им говори, обича ги и им помага. Това измерение някога ме караше да изпитвам завист.

Какво имате предвид?

Спомням си как казах на баща ми, който беше следвал в САЩ и Италия: виж родителите в християнските страни, те са свободни да правят каквото искат. Виж научните постижения. Виж благоденствието и либералността. А после виж какво е постигнала ислямската култура. Виж как тя се отнася към жените. Учеха ме, че нашата култура превъзхожда всички други. Ала това беше фактически погрешно и не ми даваше мира. Не издържах дълго на когнитивния дисонанс и през 1992 г. успях да избягам в Европа.

Тя беше за вас Обетованата земя?

Да, в началото. Тогава хората все още се гордееха с обществото си, с политическата си култура, с икономиката, демокрацията. Оттогава много неща са се променили в мисленето на хората в Европа и САЩ. Благосъстоянието продължи да нараства, ала сякаш се разпростря голяма духовна пустота. Вижте, когато бях на 15–16 години и у дома нямахме нищо, се питах: Защо Бог ни го причинява, защо позволява да страдаме? Какъв е смисълът на живота ми, защо съм била родена? Хората на Запад са материално задоволени, повечето имат твърде много пари, твърде голяма издръжка, твърде много технологии, твърде много предложения за свободното време. Ала в някакъв момент те винаги си задават въпроса – за какво е всичко това? За какво иде реч всъщност? Те продължават да усещат празнотата и това почти ги побърква.

Правилно ли ви разбирам – вие казвате, че повечето хора на Запад стават критици на системата не от нужда, а от пресита?

Определено. На тях им е твърде добре. Не страдат от липса, а от излишество. „Пробудените“ всъщност са нихилисти, които чувстват тази празнота и казват: животът няма смисъл, нека да съборим системата. Разбира се, има и такива, които ловят всяка дума, излязла от устите на автократи, тирани и имами, които обещават да придадат смисъл на живота им. Починалият неотдавна писател и философ Роджър Скрътън, мой верен приятел, който много ми липсва, обичаше да казва: „Ако не можем сами да запълним нашата вътрешна празнота, тогава други ще я запълнят“.

Как чувствате вашата празнота?

На консервативните със сигурност им е по-лесно, отколкото на прогресивните, дори когато като мен не вярват в Бог. Аз обичам моето семейство, за което съм много благодарна. И поддържам традициите. Живея като действаща християнка: не набожна в действителния смисъл, но се чувствам приютена в една култура на всекидневието.

Били сте мюсюлманка, после атеистка, а днес сте приели християнската култура.

Съвършено точно: аз вярвам, че вие, Рене, сте добър човек и правите това интервю с най-добри намерения. И вие вярвате, че аз ви отговарям, водена от най-добри подбуди. Аз ви се доверявам, вие ми се доверявате, ние имаме негласно споразумение. Споделяме мисли, отнасяме се един към друг с уважение и приличие, със сигурност споделяме общи възгледи, по много въпроси обаче не сме на едно мнение, но се учим един от друг – това придава радост и пълнота на живота.

Превод от немски Людмила Пантелеева