Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Духът на властта те посещава една вечер, когато си сам, и за няколко съдбоносни часа трябва да решиш дали да сключиш договор с него, или да го изгониш от главата си. Ако избереш първото, започваш да мислиш по коренно различен начин и в пътя си да се променяш.“ С актьора Владимир Карамазов разговоря Мария Панайотова

„Опашката“ е книга за промяна, но и претърпя много промени в процеса на писане“ – споделя авторът Захари Карабашлиев. Като пиеса има няколко версии, в крайна сметка се превръща в роман. Явор Гърдев го драматизира в Плевенския театър. Владимир Карамазов влиза в ролята на Кандидата, който получава изкушаващо предложение да се включи в предстоящите президентски избори. Отначало той гледа на това предизвикателство на шега, но постепенно започва да осъзнава, че може би е човекът, който ще донесе промяната. Допуснал тази мисъл в главата си, около него се завихрят поредица от събития, политическо задкулисие, трансформации в обстоятелствата и в самия него. Всички те водят до окончателното му решение да влезе в борбата за президентския пост. Но съдбата му поднася сериозно препятствие, свързано с неговата любима, което е доста смущаващо и заплашително както за бъдещата му политическа кариера, така и за личния му живот.

„Да си играеш с дявола, но да не искаш той да си играе с теб“, така Явор Гърдев описва ситуацията, в която е поставен вашият герой. Какви компромиси прави той, за да защити принципите, в които вярва? И може ли въобще да се излезе от такъв капан? Възможен ли е хепиенд?

Моят герой се впуска в тази вихрена игра, защото вярва, че може да промени нещата в държавата, че той е човекът, който може да поправи всичко счупено. Той не осъзнава, че е въвлечен в капан. Когато тръгнем към нещо лошо, невинаги си даваме сметка, че то може да ни разруши. И героят е в такава ситуация – първоначално не го приема сериозно, но когато му казват каква е основната му мисия – той се хваща за нея и през цялото време мисли, че прави нещо добро и че тръгва по път, който ще доведе до по-добри дни. Така попада в капана на дявола. Относно щастливия край – когато се погледне отстрани цялата тази история, става ясно, че не можеш да излезеш с хепиенд. Но докато е вътре в нещата, той не ги осъзнава като гибелни и нередни. Героят не прави компромиси освен един-единствен, който според него не е компромис – за опашката на жена му, защото не е прието в обществото хората да ходят с опашки. Той не го приема като компромис, а като нещо, което обществото налага.

Желание за познание, желание за власт или желание за промяна – кой е водещият мотив за героя ви?

Желанието за промяна е най-силно. И когато му предлагат да се кандидатира за президент, така му обясняват нещата – че той е единственият, който може да промени статуквото. Освен това му начертават и план за действие. И така провокират неговото внимание.

„Свободни сме били, ала не сме го знаели“. Персонажът на свободната си воля ли се доверява, или претегля нещата през някакви свои критерии и емоции, защото решенията му са доста съдбоносни?

Целта на Кандидата е доста сериозна и голяма. Пречките, които се появяват по пътя му, той се опитва да преодолее. Опашката на жена му е истински шок за него, той приема различията, но точно това възпрепятства постигането на крайната цел. Освен това той смята, че го прави за нейно добро. Претегля нещата през своите емоции, а решенията му не са взети с мисълта, че ще се случи катаклизъм, прави ги заради доброто, не осъзнава, че може да има лош край.

Малко е като ефекта на доминото, само че на територията на твоята собствена съвест и емоции. Ако събориш една плочка или събудиш определена емоция, тя започва да влияе на следващата… Това се случва и в главата на моя герой. Предложението да се кандидатира за президент на България е комплексен процес, породен, предопределен и в някаква степен фиксиран от предходни събития, точно както събарянето на една плочка домино от друга в дълга редица от плочки.

Сценичната адаптация на „Опашката“ запазва някои неща от романа, но стъпва и върху първите версии като пиеса. Времето в представлението е изместено, по-скоро е ситуирано в настоящето (докато в романа е в близкото бъдеще). Това прави ли интерпретацията още по-актуална – сякаш е „нашето сега“, буквално в днешния ден?

Когато представлението започне, усещам как публиката притихва и се опитва плътно да следва сюжета, защото всичко е много близко и познато, актуално и реалистично. Машинациите, тайните игри в политиката вече се знаят от хората и когато пъзелът е начертан по този начин в едно представление, зрителите вече гледат пиесата като потвърждение на техните мисли и предположения, че в политиката всичко е много мръсно, че ни лъжат и заблуждават постоянно. Винаги в политиката има нещо сложно. В нашия случай опашката е пречката – онова нещо, което пречи нещата да се случат лесно. Опашката е метафора на различното, което обществото не може да приеме. Ако си различен, си неудобен и по-добре да те няма, отколкото да се съобразяваме с теб.

„Движението на маските“ е една от много силните и запомнящи се метафори в романа. На Кандидата налага ли му се понякога да слага маска?

Моят герой не слага маска, но характерът му се изменя – за тези 2 часа и 10 минути се променя коренно. От уравновесен и благ човек той се превръща в авторитарен. Най-големите диктатори в историята на човечеството са хора на изкуството. Ние сме доста по-чувствителни и лабилни, хора на настроенията. Духът на властта те посещава една вечер, когато си сам, и за няколко съдбоносни часа трябва да решиш дали да сключиш договор с него, или да го изгониш от главата си. Ако избереш първото, започваш да мислиш по коренно различен начин и в пътя си да се променяш. Тези неща героят ги е носил в себе си, но са били заключени. В „Опашката“ показваме как един човек може накрая да стане диктатор, в какъвто би се превърнал моят герой, ако стане президент.

Ние, хората, сме същества, които можем да се променяме под въздействието на обстоятелствата – от властта, парите, изкушенията. По-трудно е човек да се запази в същността си чист, отколкото другото.

Стремежът към властта като вирус?

Когато на човек му се предложи нещо изкушаващо и голямо, има момент на допускане, точно тогава духът на властта започва да те заразява, да искаш повече и повече. Стремежа към власт всеки го носи, макар да не го осъзнава. Мислена по този начин, властта е вирус.

Има ли антитела?

По-скоро има природна интелигентност и ценности, които могат да противодействат. Много е важно с какво се е занимавал и през какво е минал човекът, това може да му помогне да се справи, да изгради антитела срещу вируса. Но е много индивидуално и специфично. Антителата са талант, удовлетвореност и постигнати цели. Тези, които не ги притежават, се превръщат в жертви на вируси, понякога с невъзможност за връщане назад.

Когато духът на властта излезе от бутилката, как сменя парадигмата и как променя дишането?

При всеки е различно и ако човекът е реализиран и щастлив, тогава може да излезе истински политик от него. Както Ноам Чомски казва: „Великият дух на властта простира своето действие не само по отношение на държавата, а прониква във всички сфери на живота – от обикновеното семейство до международните дела. И всяка форма на власт и господство винаги носи тежкото бреме на себедоказването“. Когато себедоказването в сферата на политиката стане най-важната цел, това не само променя твоята парадигма, но и много често е първата крачка към саморазрушителни процеси, които застрашават оцеляването ти в съвсем буквален смисъл. Точно от това се опитва да ме предпази моята жена в пиесата.

Любовта изчезва ли, когато се сблъска с властта? Или се трансформира в друго чувство?

Моят герой е толкова целеустремен към властта, че любовта я има, но малко пречи, а той е някъде съвсем другаде. Затова в повечето случаи той слуша, но не чува това, което жена му се опитва да му каже. Духът на властта е заличил неговите инстинкти за самосъхранение, притъпил е способността му да обича.

В един разговор между Кандидата и Приятеля има нещо много важно за времето, което застига опашката си. В бъдещето всъщност виждаме спомени, понеже сме последните притежатели на добри спомени и защото няма нищо освен минало. Стигнахме ли до този пълен кръговрат и абсолютен край?

Всъщност е пусната „мътната вода“ в целия свят, вече нищо не е чисто и се играе много нечестно на високо ниво, има много подводни течения и мръсни номера. Нашата пиеса показва един такъв механизъм, който се разпространява в целия свят. В този контекст ние сме последните хора, които може би имат по-светли и по-чисти спомени от един друг свят и живот отпреди 20–30 години, всичко след нас вече е порочно. Нещата в политиката ще ескалират още повече, защото интересите стават все по-големи, задкулисните игри все по-сложни и големите бизнеси и корпорации ще са още по-мощни. Борбата за власт ще е все по-ожесточена.

Какво следва след края? Ново начало?

От моя собствен живот съм се убедил, че новото начало винаги е по-добро, защото е свързано с нови стремежи, предизвикателства, мечти.

Лично за вас „Опашката“ ново начало ли беше? Или естествено продължение на актьорските ви търсения, този път в Плевенския театър?

„Опашката“ беше ново начало за мен, категорично мога да го потвърдя. При мен ситуацията в театъра, в който от 20 години съм актьор, се изчерпа в чисто емоционален план с взаимоотношенията и мястото, а и не виждах провокация. Точно тогава дойде предложението на Явор Гърдев. Този проект ми предложи всички онези компоненти, които са привлекателни за мен в тази част от моя живот – ново място, нови хора, изключително добър текст по романа на Захари Карабашлиев и изключително добър режисьор. Не се замислих изобщо и почти веднага приех. Целият работен процес беше страхотен, потвърдих за себе си неща, които бях позабравил. И в момента съм абсолютно наясно какво искам и как искам да го правя на актьорското поприще.

Котките, които гонят опашките си, чакането на опашка в магазина, опашката на дявола, която не трябва да дърпаме, змията, която захапва опашката си, опашката като симптом на болест, опашката на хвърчилото, която му помага да не пада... Каква е вашата асоциация за опашката?

Всеки по пътя си се среща с голям, непреодолим проблем. Но каквато и да е тази пречка, колкото и различни да са хората в живота и да не можем да ги разберем – те всъщност са такива, каквито са, и трябва да се научим да живеем с тях.

Сигурен съм, че това представление ще се превърне в емблематично за моята актьорска кариера. Там намерих отговори на много въпроси, които ме терзаеха, и това по някакъв начин ме успокоява. Накрая на представлението ние даваме едно голямо позитивно послание – каквито и да сме, в края на своя живот, накрая на кариерата си, след края на една любов или след тежка раздяла с близки приятели човек винаги излиза добър, защото в същността си човек е добър.

Владимир Карамазов завършва НАТФИЗ в класа на проф. Надежда Сейкова. След дипломирането си започва работа в Народния театър. Дебютната му роля там е на Ромео в „Ромео и Жулиета“ с режисьор Лилия Абаджиева (2001 г.) Играл е в почти всички големи Шекспирови пиеси, поставяни в Народния театър: „Дванайсета нощ“ (реж. Роберт Стуруа), „Зимна приказка“ (реж. Мариус Куркински), „Бурята“ (реж. Александър Морфов), „Макбет“ (реж. Пламен Марков), „Отело“ (реж. Лилия Абаджиева), „Крал Лир“ (реж. Явор Гърдев). Както и в постановките: „Рибарят и неговата душа“, „Ревизор“, „С любовта шега не бива“ на Мариус Куркински, „Сирано дьо Бержерак (на Теди Москов), „Солунските съзаклятници“ (реж. Стоян Радев), „Вишнева градина“ (реж. Крикор Азарян), „Танцът Делхи“ (реж. Галин Стоев) и др. Участва и в тв сериалите „Дървото на живота“, „Четвърта власт“, „Откраднат живот“, „Дяволското гърло“.