Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Криви улици и мръсни паянтови къщурки, с изключение на две мащабни сгради – на Народното събрание и Държавната печатница – това съзират очите на един хлапак през юлския ден на 1889 г., когато на раздрънкан файтон за първи път влиза по Цариградското шосе, за да се установи в новата българска столица. И още: „мравуняк от граждани, селяни, офицери, войници; слугини с котли, с тенекии за вода, дори с кобилици“. Хлапакът Кирил, тогава 14-годишен, се „дзвери в припадащата дрезгавина“: никога не е виждал толкова хора по улиците, все едно че всички излизат наведнъж от черква. Така София става „неговият град“; оттук той тръгва да покорява литературата, убеден, че поезията му е отредена дори поради името му (нали Кирил е анаграмата на лирик).

Ако не сте чели досега „Затрупана София“, не пропускайте това трето нейно издание (след първата публикация през 1944 г.), блестящо оформено от Капка Кънева. Книга равносметка на един от незаслужено позабравените класици на българската литература, известен освен всичко друго с парливия си език и това, че никога „не си оставя магаренцето в калта“. Книга, в която под пластовете на времето изниква половин век от живота на София в някои от най-драматичните ѝ дни, което кара авторът да възкликне, завършвайки ръкописа си по време на бомбардировките: „Каква съдба: запомних света в руини и си отивам от живота в руини…“.

Ала истината е, че „руините“ по страниците на „Затрупана София“ наистина оживяват, сякаш под силата на „магичен фенер“ или на Кирил-Христовото въображение. В книгата има невероятни страници с описания: на непроходимата софийска кал, изчезваща само или когато е съвсем сухо, или когато всичко замръзне; на буренясалите трапища или хлътналите стари турски гробове, с които изобилства днешният идеален център (около мястото на Ректората), където тогавашните хлапетии си играят, докато падне нощта, разказвайки си „баладни мотиви“ за блуждаещи духове. Не са пропуснати и „достозабележителните кръчми“ в по-ново време с кратката забележка: „Тежко комуто в разцвета на сили животът е оставил един-единствен път: към механата“. Следва потресаващо описание на десетките „заведения“ в една малка част от София – от Богословския факултет на „Витошка“ до улица „Гладстон“, сиреч в отстояние не повече от петстотин метра. Има и разказ за „първата любов“ с Анна, дъщеря на немския инженер Щ., живееща на тогавашната улица „Девическа“ (днешната „Три уши“), с пояснението: „О, то бяха съвсем други времена. Тогава момичетата не се мъчеха да изглеждат като разхайтени момчета, а момчетата, и то от най-добрите семейства, като чираци“. Заявено от автора на „жени и вино, вино и жени“ и един от най-големите бохеми в българската литература!

Безбройни са и „литературните срещи“ в книгата, които трайно се запечатват в паметта. Достатъчно е да споменем за съседството с Иван Вазов на „Солунска“, до протестантската църква, където дръзкият хлапак цитира „Борба“ на Ботев от прозореца, за да види „народният поет“ какво е истинската поезия, не като неговата… Което не му пречи впоследствие да потърси министър Вазов с искане за служба, а пък той вместо учител го праща в Статистиката, при страховития Тодор Иванчов. Има я срещата с д-р Кръстев, която извежда Кирил Христов в челото на „младите“ и по първите места на сп. „Мисъл“, преди лична караница да прекъсне взаимоотношенията им. Ала едни от може би най-трогателните страници в книгата са посветени на Алеко Константинов: „Как е възможно този мил рус млад мъж с продълговато лице на идеалист, с толкова лиризъм в очите и с постоянно детински усмихнати уста, из които българският език излиза облагороден с такава руска мекота, да бъде най-безпощадният български сатирик!“. И още много история в тази „книга спомени“, написани, по признанието на автора, „простичко, безхитростно, за да чини повече, отколкото книга, пълна с литературни хитроумства“.