Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

С този сборник Елена Алексиева се връща към разказа. След 2010 г. и „Синдикатът на домашните любимци“, няколко романа, пиеси и награди. Всъщност тя има награда (Хеликон) и за излязлата още през далечната 2005 г. първа своя книга с разкази – „Читателска група 31“. Но не за наградите става дума тук. А за новите разкази и отново демонстрираното от Елена Алексиева писателско майсторство.

Заглавието на сборника (по едноименния разказ от книгата) е значещо и това съвсем ясно може да се види. Всеки читател малко или повече има свое знание за това какво означава понятието „самсара“. Ако няма и е любопитен – може да намери обяснението много лесно. Важното според мен е как чрез това заглавие писателката не просто дава възможен „ключ“ за прочит, а концептуализира тематично книгата. Това прекъсване на определен житейски кръговрат, на определено движение, „отработено“, прието за рутинно, за нормално, стои в основата на сюжета на всеки от единайсетте разказа в сборника. По-отчетливо или по-скрито.

Героите на Елена Алексиева са на пръв поглед забележително обичайни – като тях има много – пенсионер, чието семейство е решило да му направи подарък, жена, болна от рак, самотница, избрала да живее в селска къща, учител по музика – емигрант, затворник, който излежава присъда за убийство... Но в развитието на разказа те преминават в различна човешка роля, придобиват някакво знание или опит, съвсем несъвместими с другото им Аз, движението им в уж предначертания житейския кръговрат поема в нова посока, придобива друга траектория, светът за тях се оказва някъде другаде, някакъв друг. Пенсионерът получава гроб, а там, в гробището, прави любов с млада циганка. Болната от рак жена се превръща в едно цяло с преобразения в Ам-гъл от страха от болестта ѝ неин съпруг. Другите герои също „излизат“ от повествованието не такива, каквито „влизат“. Някъде това е по-ясно, другаде не съвсем. Но „убегливостта“ винаги присъства в прозата на Елена Алексиева и това говори не само за авторските ѝ разбирания, но и за способността да даде свобода на читателя.

Какво е човекът? Това е важен въпрос, който всички си задаваме. Писателката го прави чрез внимателното разкриване на човешката природа, но наистина внимателно, деликатно, с разбиране за несигурността на такова „разкриване“. Защото човекът е сложен и най-важното – противоречив. Елена Алексиева умее да прави тези преходи от тъжно към смешно, от „морално“ към „неморално“, от песимизъм към надежда, от общуване към самотност... Но те са толкова плавни и фини, че чрез тях придобиваме усещането за цялост в човека, в героя.

Разказите в „Прекъсването на самсара“ демонстрират и големия ѝ талант да „работи“ с езика. Елена Алексиева познава богатството му, познава и разбира нюансите му, способна е чрез него и да се „отстрани“ от разказваното – умение, присъщо на добрата проза, да отгърне обвивката на външното в човека, за да остави вътрешното да „засияе“.

Удивителна способност притежава тя да синхронизира човешкото и природното, да „раздвижва“ неживото, така че то да стане жива плът в разказа. Ето началото на „Източният прозорец“: „Денят гузно се влачеше между дърветата в парка, обрулвайки тук-там по някое съсухрено листо. Той беше излинял и мъчително кратък, в четири следобед вече напълно обезкървен. Проскубаната му опашка метеше алеите, настлани с червеникав чакъл, облизвайки кръглото островче, върху което аленееха редки, подобни на шипки рози и несвястно шепнеха хилави пустинни треви...“.

„Прекъсването на самсара“ е, без преувеличение, книга, от която изпитах чувство на гордост, че я има, вълнувах се, точно както пише и редакторът на книгата Борис Минков. Мисля, че това е изключително майсторска проза от европейски мащаб.