Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Множеството художествени събития напоследък е показателно за ентусиазма, с който се подема отново артистичната дейност след спрялото време на пандемията миналата година. Разбира се, тя продължава да отеква в събитията и в произведенията на художниците, но сякаш вече по различен начин. Дойде времето на по-спокойно осмисляне – както ретроспективно, така и като перспектива за отраженията, които пандемията има върху живота ни. Отвъд стреса на преживяното и породените от него волни или неволни апокалиптични визии за бъдещето. Донякъде и поради променения общ контекст и нагласи по различен начин се „четат“ и изложбите, и произведенията, които отразяват най-тежкия период на изолация миналата година.
 

Именно с него бе свързана изложбата „Реконструиране на живота“ (28 април–19 юни 2021) в ИСИ-София на Александър Шелоу и Калин Серапионов. Кураторът Красимир Терзиев ги е събрал, откривайки общностите в творческия им подход. Кратките анимации на Александър Шелоу, изпълнени със специфична точкова техника и публикувани всекидневно в социалните медии, представят незначителни гледки от живота на хората в реалността. Банални, текущи, мимолетни, „изострени“ в графично черно-бяло, подобно на архивни кадри, в изложбата те проблясват за няколко секунди на множество различни по големина екрани. Група полицаи в някаква градинка, танцуваща спонтанно двойка на плажа, чистачка мете улица край забързани минувачи, деца играят в парк, туристка снима забележителности... Тези гледки и сцени са рисувани по памет, твърди художникът, в названията им са указани и конкретни местоположения, където ги е наблюдавал – Лос Анджелис, Ню Мексико, европейски градове и такива в екзотични страни... Питам се колко от моите спомени за подобни банални сцени съм възприела от реалността и колко от екрани? И гледането им отново на екрани, но в състояние на изолация, прави ли ги по-реални или по-значителни?

В изложбата на два големи екрана, вертикално разположени, се представя и произведението „В края на деня“ на Калин Серапионов. Всяка вечер той рисува портрети на хората, с които е общувал индиректно, чрез видеовръзка по време на изолацията. Отново по памет. Но това, което виждаме на екраните, не са щрихи, а думи. Те описват това, което художникът рисува: овала, очите, веждите, скулите, косата... Думите се наслагват, по-ранните избледняват, а в тези „словесни“ портрети се вмъкват и детайли от различни реалности: „отзад се вижда еди-какво си“, „камерата му потрепва“ или „моливът се счупи“. Самият процес на рисуване се „онагледява“ чрез звука от стърженето на молива върху листа. Той се разнася из галерията, но още по-силно въздейства през слушалките, когато зрителят се потапя напълно в това рисуване. Сумиращо сякаш портрета по памет с портрета по снимка и портрета по описание, насложени вече във възприятието на зрителя. Така въздействието отново е сякаш поне двойно опосредено – сетивно чрез звука, то е преминало през виждането на художника, за да въплъти образа в текст.

„Възможната институция“ (24 април–13 юни 2021) е проект на Swimming Pool, свързан, както подсказва названието, с институциите. „Реални, желани, минали, вътрешни, фантастични“, според текста на куратора Виктория Драганова. Явява се изследване, посветено „на моделите институционалност и процесите на институиране днес“. „Вие, художниците, с голяма лекота използвате думата „изследване“ – отбеляза в разговор проф. Александър Кьосев. И наистина така изглежда. Особено в последните години художниците, а и кураторите, все по-често се явяват в някакъв смисъл и изследователи, навлизайки с произведенията си в различни области на живота и науките. Виждахме ги и преди като историци, антрополози, философи, социолози, включват в работите си и точните науки, физически феномени, микробиология и какво ли още не. Но за разлика от специалистите в тези области подходът на художниците е артистичен, интуитивен, непредсказуем, с неочаквани резултати. И тъкмо тази фриволност едновременно смущава, но и привлича с изненадващите прочити на произведенията.

За „Възможната институция“ участниците са имали „разговори-импулси“, свързани с отношенията във и към институциите – предимно културните: музея, художествената академия, частната галерия, независимото пространство, театъра, читалището. Обживявали са самото пространство на Swimming Pool, включително „синия куб“ на басейна, с пърформанси, инсталации, обекти, рисунки, аудио- и видеозаписи. В изложбата се открояват инсталациите на Мартин Пенев – пухкави обеми, затворени в бамбукови клетки. Тръбата на Торичели, нарисувана на стената от Радостин Седевчев, „говори“ за безкрайност и за поглед навън и навътре едновременно. Послушах донякъде разказа на Стефан Иванов, поет и драматург, за различните му срещи с институциите – поетични или поне поетично изразени. Действия в общуване като предпоставка за възникване на институция като че ли обединява работата на Ясен Василев (поет и драматург), видял плувния басейн като блюдо на Петри, креативната работилница на Ина Валентинова и жестовете и действията на Миряна Тодорова. Поглед към вътрешната институция и създаване на собствена такава предлага психологът Любомир Драганов, а Мария Налбантова е подготвила нещо като тетрис градина за медитиране в плувния басейн...

И ето че в резултат на това „изследване“ – чрез съвкупността на множеството разнопосочни арт изследвания – се оказваме разколебани в мисленето и възприемането си на институциите. Те престават да бъдат даденост, с която общуваме по необходимост във всекидневието, превръщат се от ясни структури в обтекаеми системи, от стабилни конструкции в подвластни на случайността (пандемията, властта, обществото) временни и дори въображаеми образувания.

(Впрочем много от събитията, включително и трите, които разглеждам тук, са подкрепени от Министерството на културата, тоест от институция, която в условията на пандемия се оказа работеща и помагаща по предназначението си. Надявам се да продължи да го прави и занапред.)

Изследване се явява и „Интимност и спектакъл в епохата на социалните медии“ (10–20 юни 2021) – поне според концепцията на кураторите Десислава Димова, Вера Млечевска и Весела Ножарова. Те отчитат стремежа на изкуството, или поне на част от него, „да се слее с живота, да намери приложение в различни сфери на човешката дейност, отменяйки пасивното позиране в музеи и галерии“, но въпреки това да остане изкуство. „Какво обаче се случва, когато политиката, търговията и обществената сфера имитират изкуството?“, се питат те. И с проекта си се заемат да изследват „онези гранични ситуации, рамки и платформи, където са възможни паралелни и размиващи се представяния на изкуството и обществената сфера“. Направиха го в подлеза на Ларгото в София с произведения на български и чуждестранни автори, но и със стриймвидео програма, задаваща „може би най-болезнения въпрос от последните месеци: какво да правим, когато се озовем затворени и сами насред разпадащ се свят, за който носим макар и неволна вина“.

Несигурност и разколебаване на връзките между минало, настояще и бъдеще (инсталацията на Анета Мона Киша и Луция Ткачова), трайност срещу нетрайност като материали и значимост („Вани на философията“ на Сашо Стоицов), „музейните“ витрини („Историята винаги се пренаписва“ на Красимира Буцева), „музейният“ дизайнерски обект („Колата София“ на Лазар Лютаков) – да кажем, че в тези творби художниците са донякъде историци. Стела Василева също внася дизайнерски момент, но с цветове по стъклата на куполите. Публично мълчание и интимно негодувание представя видеото на Полин Бодри и Ренате Лоренц. Иван Мудов внася „ноу-хау“ в просенето от Южна Африка с пърформанса си „Боклук“. Животът ни като пийпшоу в социалните мрежи в ситуацията на реална изолация – в Watching Me Watching You на Трейси Снелинг. И още, и още…

Представянето на образа „е способно да замени самото събитие“, пишат кураторите в концепцията на това първо издание на Sofia Art Projects.

И наистина го заменя – поравно през екраните и на живо.