Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

С режисьора Лъчезар Аврамов разговаря Деян Статулов

След екзистенциалната драма и ваш дебют на големия екран „Снимка с Юки“ сменяте жанра и посоката. Защо?

„Снимка с Юки“ в никакъв случай не беше плод на дългогодишни търсения, дълбока лична изповед или методично навлизане в конкретна проблематика и среда. Просто историята, написана от Мирослав Пенков, искрено ме развълнува, написахме сценарий, след което Господ беше добър и ни се случи да заснемем филм. Посока със сигурност не е имало, а мисля си и конкретен жанр, макар определението „екзистенциална драма“ доста да ми допада. Всъщност за жанр в традиционния за киното на ХХ в. смисъл в последните години е почти невъзможно да се говори.

Сега продължавате с оригинален сценарий.

За мен литературната основа в киното е изключително важна. Обичам кино, което има желязна драматургична структура. Разбира се, харесвам и много други неща, които са чисто интуитивни, дълбоко лични и дори случайни, но истинско удоволствие ми доставя драматургичното кино – разказът, следващ по-скоро правилата на литературата, които визията впоследствие надгражда. Разликите при екранизацията и написването на оригинален сценарий са много, но в крайна сметка изграждането на цялостната структура на историята, характеристиката и мотивацията на героите и създаването на закономерна причинно-следствена среда си остават същите.

„Жълт олеандър“ е черна комедия. Ако се върнем назад в историята на родното ни кино, ще видим, че нямаме много заглавия в този жанр. Може би изключение е „Адио, Рио“ на Иван Андонов. Защо социалистическото ни кино, пък и съвременното нямат интерес към него?

За да стигнем до жанровото кино в родната ни кинематография, първо трябва да си отговорим на въпроса дали изобщо някога сме имали такава, в истинския смисъл на думата. Тук е изключително важно да кажа, че не влагам абсолютно никакъв, дори бегъл обиден нюанс в това определение. Има наистина много великолепни български филми! Изключителни режисьори, сценаристи, актьори, оператори... но това не означава национална кинематография в истинския смисъл на понятието. Няма ясно изразена смислова или стилистична линия, обща посока, проблематика или жанр. Реално няма дори група автори, обединени в обща среда, като изключим чисто механичните удобства на почивните бази и клубове на творческите съюзи. Затова е и ужасно трудно да се говори за приемственост в нашето кино, а още по-малко за жанрово припознаване, натрупване или надграждане.

Жанровото кино е нож с две остриета – благодатно e за работа и за общуване с публиката, но изисква умения и познания. Имахте ли референции не толкова по отношение на сценария, колкото на жанра?

Гледахме страшно много филми, преди да почнем да пишем сценария, или по-точно припомнихме си много филми. Колко от тях попадат под дефиницията „черна комедия“, ми е трудно да кажа, но със сигурност влиянието им върху нашия филм е силно осезаемо. Аз обожавам класическата американска комедия – Ернст Любич, Били Уайлдър, братя Маркс. Разбира се, Уди Алън, Джон Ландис и Айвън Райтман. Но гледахме и доста филми на братя Коен, на Данелия и най-вече Майк Никълс. Удивителен режисьор... дай боже всеки да има таланта, интелекта и късмета да направи поне един филм от подобна класа, каквито са неговите.

Как със сценариста Дими Стоянович изградихте конструкцията на историята, какво ви провокира?

Ако трябва да сме съвсем честни, „Жълт олеандър“ не е плод на истинско, безкористно вдъхновение. Подходът ни беше тъжно прагматичен – от производствената част към идеята и реалната история. Просто решихме да напишем много камерна история, която да е събрана практически в един основен терен и да е възможно да се реализира за не повече от три снимачни седмици. Сигурен съм, че за доста хора това ще прозвучи обидно и не особено вдъхновяващо, но истината е такава – реалната провокация е възможната реализация в днешните условия на българското кино.

Освен черна комедия филмът е и политическа сатира. Къде според вас е границата между двете?

Не бих категоризирал историята като политическа сатира. Особено пък българска съвсем няма как да е, защото тогава жанрът неизбежно щеше да хорър! А и сатирата по презумция е злободневна. При нас политиката е засегната по-скоро архетипно, в нейната дълбоко цинична и престорена хуманност. Много повече ни вълнуваше разпадът на ценностите и обезличаването на понятията, нормите и артефактите, които са изградили света на нашите родители, а днес са сведени до някакво странно карнавално украшение. Но да не стряскаме читателите с подобни дълбоки размисли... все пак основната цел на филма е да забавлява.

Мислите ли, че през годините на прехода загубихме афинитет към сатирата, абсурда, гротеската и ярките средства на антиконформизма в изкуството?

Според мен българският зрител не е изгубил афинитет към абсолютно нищо. Комедията в различните ѝ форми е много искрен израз на нашето вродено национално чувство за ирония. Доказват го всички вечни и временни класации за любими, най-любими и още по-любими български филми. Аз съм много краен противник на ширещата се теория, че българският зрител е безнадеждно оглупял и на върха на ценностната му система гордо се възкачила „Малката булка“... По-скоро предлагането е на учудващо ниско и страхливо ниво, което води до доста отблъскващ парадокс, който обаче смятам, че господата Дънинг и Крюгер ще обяснят доста по-добре от мен.

Какво отношение имате към процесите в родното ни кино? Как мислите, че ще продължи то?

За да запазим добрия тон на това интервю, ще си позволя да не отговоря на този въпрос! И все пак... мисля, че вече за всички е очеваден фактът, че това да се занимаваш с кино в България днес доста обтяга твърдението, че няма недостойни професии.

Снимахте между две вълни на пандемия. Как това се отрази на работата на терен?

Бяхме извън София, екипът беше настанен на място и достъпът на външни лица беше доста строго контролиран. Тук основна заслуга има продуцентът Николай Мутафчиев. Бяхме щастливи, че работим, и даже заснехме филма леко напук на всичко, което ни се случи в последно време.

Виждам екип, с който работите от дълги години – Дими Стоянович, Китодар Тодоров, Калоян Божилов. Важни ли са за вас опитът и изграденото доверие през годините?

Няма нищо по-важно в киното, поне за мен. Киното е масово изкуство, с напълно равностойни автори, поставени на равностойни позиции. В нашето кинопроизводство има една много странна и вредна представа, наследена от съветската кинематография, че режисьорът е някакво полубожество, което взима всички решения на всички нива. От това какъв цвят ще е лакът за нокти на момичетата от масовката, до това под какъв ъгъл ще застанат облаците в общия план на екстериорите. Ако искаш да се занимаваш с това професионално и да снимаш истинско кино – екипът е единственото и най-важно условие. Безкрайно щастлив съм, че през годините успях да се срещна с хора, с които мислим в една посока, вълнуват ни едни и същи проблеми и разбираме устройството на вселената по сходен начин. Още по-щастлив съм, че работим заедно от много години, че продължаваме да се провокираме взаимно, да се забавляваме и да се учим един друг. А наистина най-хубавото е, че мога да нарека всички тях истински приятели.

Дебютът ви бе тих и интровертен, камерен. Имате ли с „Жълт олеандър“ експресивни очаквания от страна на публиката?

„Експресивни очаквания“ леко ми звучи като заглавие на американски екшън от средата на 80-те години. Очакванията ни към публиката са същите, каквито бяха и при „Снимка с Юки“. Да се развълнуват от историята, да се припознаят с някого от героите, да се забавляват. Със сигурност сме положили много усилия и в написването на сценария, и в реализацията на филма и вярвам, че всеки непреднамерен зрител ще го оцени. А дали другите ни желания ще се сбъднат, зависи от нашия талант, интелигентност и мъъъничко късмет!