Спомените на един безумец
I.
Защо пиша тези страници? – Кому са потребни те? – Какво знам за тях аз самият? Доста глупаво според мен е да се изисква от хората мотив за техните действия и писания. – Наясно ли сте защо посегнахте към тези жалки листчета, изписани от безумна ръка?
Лудият вдъхва ужас. Кой си ти, читателю? В коя категория се подреждаш – на глупците или на безумците? – Ако можеше да избираш, от суета щеше да предпочетеш втората участ. И ето, питам още веднъж, за какво ни е необходима някоя книга, която не е нито поучителна, нито забавна, нито химическа, нито философска, нито елегична, книга, която не дава предписания нито за овните, нито за бълхите, в която не се говори нито за железниците, нито за Борсата, нито за тайните гънки на човешкото сърце, нито за средновековните одежди, нито за Бога, нито за дявола, а в нея се разказва за един луд, тоест за света и за този голям идиот, който кръжи от векове в пространството, без да мръдне, който вие, плюе и разтерзава сам себе си?
Знам не повече от вас за онова, което ще прочетете, защото то не е нито роман, нито драма с определена схема, строг замисъл или с ясни ориентири, принуждаващи мисълта да се вие като змия из разчертаните като по конец алеи.
Просто ще излея на хартия всичко, дошло ми наум: идеите със спомените, впечатленията, мечтите, прищевките, всичко случващо се в мисълта и душата – смехът и сълзите, бялото и черното, риданията, изтръгнали се от сърцето и омесили се като тесто в звучни фрази, или сълзите, пропити от романтични метафори.
Тягостно ми е да си мисля, че ще изпочупя пакет с пера, ще изхабя шише с мастило, ще дотегна на читателя и на самия себе си; толкова съм свикнал с насмешката или със скептицизма, че ще откриете тук, от началото до края, една постоянна шеговитост, така че хората, обичащи да се смеят, биха могли в крайна сметка да се посмеят и над автора, и над себе си.
Ще узнаете как би трябвало да се вярва в плана на творението, в моралните задължения на човека, в добродетелта и във филантропията – дума, която имам желание да изпиша върху ботушите си, щом се сдобия с такива, за да могат всички да я прочетат и запомнят, дори най-долните и най-нищожните, най-раболепните или изпадналите до краен предел.
Погрешно би било да съзирате във всичко това нещо повече от отмората на клетия безумец.
Един луд? А ти, читателю, може би ще се ожениш и ще изплатиш дълговете си?
II.
И тъй, ще напиша историята на моя живот. – Какъв живот? Нима съм живял? Млад съм, но по лицето ми няма бръчки, сърцето ми е безстрастно. – О, колко спокоен бе животът ми, колко кротък и щастлив, спокоен и чист изглеждаше той. О, да, мирен и мълчалив като гроб, чиято душа е труп. Почти не съм живял: не познавам света – сиреч не съм имал любовници, ласкатели, слуги, екипажи – не съм влизал (както се казва) в обществото, което винаги ми е изглеждало фалшиво и предвзето, сякаш обвито във фолио, скучно и сковано.
Обаче моят живот не са фактите; моят живот е мисълта.
Що за мисъл е това, довела ме дотам във възрастта, когато всички се смеят и се чувстват щастливи, когато се женят или обичат, във възрастта, когато се опияняват от любовта и славата, когато пламтят светлини и се пълнят чашите за пируване, че да се озова самотен и гол, равнодушен към всяко вдъхновение, към всяка поезия, да чувствам как умирам и жестоко да се надсмивам над бавната си агония, подобно на онзи епикуреец, който си отворил вените в благоуханната вана, човек, който напуска пиянската оргия, изтощила го напълно?
О, колко протяжна бе тази мисъл; като хидра тя ме разкъсваше с всяка своя паст. Мисълта за траура и горчивината, мисълта на плачещия палячо, мисълта на философа в размисъл…
О, да, колко часове от моя живот, дълги и монотонни, минаха в размисли и съмнения! Колко зимни дни съм прекарал със сведена глава пред догарящите до бяло въглени, едва забележими в слабите отблясъци на залязващото слънце; колко летни вечери съм замръквал из полята, наблюдавайки как бягат или се разкъсват облаците, как житата се огъват под вятъра, слушайки шепота на гората и нощното дихание на природата!
О, колко мечтателно беше детството ми! Бях малък безумец, без ясни идеи и определени възгледи! Гледах как водата се стича сред горските масиви, които скланят над нея короните си от листа и я обсипват с цветовете си; от люлката си наблюдавах луната, която осветяваше стаята ми, рисувайки причудливи форми по стените; изпадах в екстаз пред ясното слънце или пролетната утрин с нейната бяла мъгла, цъфналите дървета и маргаритки. Обичах също така, и това е един от най-нежните ми и сладки спомени, да гледам морето, как се разпенват вълните и как пяната, срязана изведнъж, се стича по плажа и шумно се оттегля, оставяйки след себе си камъчета и мидени черупки.
Тичах по скалите, загребвах пясък от Океана, който оставях да се стича през пръстите ми на вятъра, накисвах отново водораслите и дишах с пълни гърди соления и свеж океански въздух, който изпълва душата с толкова енергия, поетични и всевъзможни мисли; съзерцавах безбрежността, пространството, безкрайността и душата ми замираше пред безпределния хоризонт.
О, но има и друг хоризонт без граници – бездънната бездна.
О, не, по-широка и дълбока бездна се откри пред мен. В тази бездна не бушуваше буря: ако имаше буря, щеше да я запълни, а тя бе празна!
Бях весел и засмян, обичах живота и майка си, клетата ми майка!
Още помня детските си радости, гледайки препускащите по пътя коне, парата от дъха им и пяната, стичаща се по сбруята им, обичах монотония им и ритмичен тръс, който разлюляваше таваните на домовете, а сетне, щом отминеше, всичко замлъкваше в полето. От ноздрите им излизаше пара, разлюлялата се кола се наместваше на ресорите си, вятърът свистеше в прозорците и това бе всичко… С ококорени очи наблюдавах празнично облечената тълпа, радостна, развълнувана, шумна; бурното човешко море, в гнева си по-страшно от ураган и по-глупаво в неистовството си.
Обичах каруците, конете, войската, мундирите, биещите барабани, шума, барута, оръдията с техния грохот по павираните улици на града.
Като дете, обичах онова, което се вижда; като юноша – онова, което се чувства; като мъж, не обичах вече нищо.
И все пак, колко неща криех в душата си, колко тайнствени сили, колко океани от гняв и любов бушуваха и клокочеха в сърцето ми, тъй слабо, оглупяло, немощно и изчерпано!
Съветваха ме да се потопя в живота, да се смеся с тълпата!... Ала как откършеният клон да даде плод? Как обруленото от вятъра и запокитено в прахта листо отново да се раззелени? И защо толкова млад ми бе отредена такава горчивина? Откъде да знам! Може би участта ми е предполагала така да живея, да се изморявам още преди да понеса бремето си, задъхвайки се, преди да се затичам…
Четях, работех, пламнал от ентусиазъм… пишех…
О, колко бях щастлив тогава! Как мисълта ми в опиянението си ме възнасяше в селения, неведоми за човеците, където няма нито светове, нито планети, нито слънца; разполагах с безкрайност, ако това е възможно, по-безмерна от безкрайността на Бога, където поезията, разперила широко крила, се рееше в атмосферата на любов и екстаз; след което трябваше да снизходя от тези висши селения към словата, но как да се изрази с думи хармонията, надигаща се в сърцето на поета, мислите на гиганта, под чиято тежест фразата се разкъсва, както ръкавицата се раздира под напора на силната и издута ръка?
Тук ме дебнеше разочарованието; защото сме привързани към земята, към ледената земя, където всеки огън гасне, а енергията ни изтлява. По какви стъпала бихме могли да се спуснем от безкрайното към положителното? Как мисълта да снизходи, без да се разруши? Как да смалим гиганта, който обема безкрайното? В мигове на тъга и отчаяние усещах как силите ме напускат и се срамувах от слабостта си – защото словото е само далечен и слаб отзвук на мисълта; проклинах най-скъпите си мечти и безмълвните часове, прекарани на предела на творението. Усещах как ненаситната пустота ме поглъща. Изоставих поезията и се впуснах в полето на размишлението.
Отначало бях увлечен от това свое впечатляващо занимание, опитващо се да наложи човека като цел и да го обясни, но скоро открих, че то само разглежда хипотези, обсъжда най-абстрактни понятия или придава геометричен порядък на най-пусти слова.
Човекът, тази песъчинка, хвърлена в безкрая от нечия неведома ръка, жалко насекомо със слаби крачета, което иска да се удържи над бездната, сграбчвайки всеки клон, захващайки се за всичко, свързано с любовта или с амбицията, като възвежда всичко това в добродетел и дори, за да се задържи по-добре, се лепва за Бога, ала въпреки това отслабва, разтваря ръце и пада…
Човекът, жадуващ да разбере онова, което не е, и да направи наука от нищото; човекът – душа, създадена по образ Божий, а ето че възвишеният му гений се спира пред стръка трева и не може да разреши проблема на прашинката! Обзе ме тъга; и се усъмних във всичко. Макар и юноша, се състарих; сърцето ми се покри с бръчки, а при вида на старците, все още жизнени и изпълнени с ентусиазъм и с вяра, аз се присмях горчиво на себе си, тъй млад, а така отчаян от живота, от любовта, от славата и от Бога, от всичко, което е, от всичко, което може да бъде. Ала изпърво преживях естествения ужас, преди да прегърна вярата в нищото; на ръба на бездната аз затворих очи – и паднах в нея.
Бях доволен: нямаше къде повече да пропадам, бях студен и спокоен като надгробен паметник. – Вярвах, че съм намерил щастието в съмнението, колко съм бил безумен! – И се сурнах в неизмеримата пустота.
Тази пустота е безмерна и косите на човека се изправят от ужас, щом доближи до нея.
От съмнението в Бога преминах към съмнението в добродетелта, крехка идея, която всеки век издига, доколкото може, на все по-люлеещия се пиедестал на закона. По-късно ще ви разкажа за всички фази на този мрачен и пропит от размисъл живот, минал край камината; седях там с кръстосани ръце и вечно прозяващ се от скука по цял ден, като от време на време хвърлях поглед към снега върху съседните покриви, към залязващото слънце с отблясъците му от бледа светлина по пода на моята стая, или извръщах глава към жълтеникавия и беззъб череп, който непрестанно гримасничеше над камината, символ на живота, но също толкова студен и насмешлив, колкото беше и тя.
По-късно може би ще прочетете за тревогите на сърцето ми, тъй упорито, но изпълнено с горчивина. Ще узнаете за превратностите на живота ми, привидно спокоен и банален, преизпълнен с чувства, но беден на случки.
И тогава ще ми кажете насмешка или шега е било това, което ни учат в училище, всичко, с което са пълни книгите, всичко, което се вижда, чува, говори, всичко, което съществува…
Не съм приключил, толкова горчиво е онова, което имам да кажа. Дори да е само скръб, дим и нищо!
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук