Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Разговор с френската философка проф. Шантал Делсол

„Западната цивилизация след края на християнския свят няма да изчезне, тя се трансформира. Въпросът е да разберем в каква степен тя ще изгуби християнските си референции – например изначалното достойнство на човека? Идеята за истината? Идеята за времето, устремено към своята цел? Всичко това днес е поставено под въпрос.“

Тезата на най-новата ви книга „Краят на християнския свят“ (2021 г.) е, че шестнадесетте века на християнската цивилизация приключват. Не е ли твърде радикално едно подобно твърдение?

Не е радикално, когато стане ясно, че не описвам края на християнството като религия. Християнството доста се е изличило в някои страни, особено в западната зона, но пък се разгръща другаде; то си отива и се завръща и днес няма никакво основание да говорим за неговия край. Аз говоря обаче за „християнския свят“, тоест за християнството като цивилизация: става дума за цивилизация, чиито нрави и закони зависят от християнските догми. Тази цивилизация видимо приключва с края на ХХ в.

Много малко са вече страните, в които законите и нравите зависят от християнството. Можем например да цитираме Малта. Ала това е рядкост. В повечето доскоро християнски страни разводът и абортът са легитимни: което означава, че християнският свят вече не съществува. И липсва обратната тенденция разводът и абортът да бъдат пак забранени. Ето защо смятам, че няма нищо радикално в това да се потвърди краят на християнския свят.

Ако християнството е в криза в Европа, не се ли обновява то другаде – в Южна Америка или в Африка?

Пак уточнявам: християнството като религия е в криза в Европа и в Северна Америка, което е валидно най-вече за католицизма; докато протестантството се развива навсякъде, най-вече чрез евангелистите. Християнската религия има бурен разцвет и в Китай. Ала християнският свят е нещо различно. Виждаме как почти навсякъде намалява влиянието на християнството в обществата (тоест на християнския свят), дори в Латинска Америка.

Обяснявате в книгата си, че краят на християнският свят не е ненадеен, че той е резултат на дълга агония. Първият разрив идва според вас с Френската революция от 1789 г. Защо?

Вероятно корените му са още по-далеч във времето. Откриваме критики на християнската власт върху нравите и законите още през Ренесанса и най-вече през века на Просвещението. Сезонът на Просвещението започва рано, доста преди 1789 г. Ала нещата протичат по различен начин на различните места. В протестантските страни (вследствие на английската, холандската и американската революция) протестантизмът добре приема модерността, постига разбирателство с нея и така се изгражда връзката между религия и политика (ето защо например американските правителства не се колебаят да говорят за Бога). Докато в католическите страни религията се противопоставя с всички сили на Просвещението и така Бог се превръща във враг на правителствата (каквато е ситуацията във Франция).

Поради което християнският свят се озовава в агония: модерността изисква свобода на съвестта, а католическата религия едновременно заклеймява либерализма и индивидуализма. Разривът е консумиран. В продължение на два века християнският свят се стреми да съхрани влиянието си, влагайки много енергия и прибягвайки до всевъзможни прийоми. Ала модерното изискване за лична свобода е твърде силно. През втората половина на ХХ в. стената се пропуква и християнското влияние е пометено. Вече комисиите по етика, в които влизат представители на всички религии и на всички обществени прослойки, са тези, които решават кое е морално легитимно.

Вие пишете, че Църквата е остаряла институция… Това означава ли, че тя е под смъртна заплаха?

Смятам, че Църквата е остаряла институция, ако приемем, че така наречената „модерна“ менталност е обречена на дълготрайност. Църквата е една свята, но и патриархална институция, което отрежда на жените спомагателна роля и възприема управлението като деспотия (което виждаме във всички католически институции, близки на сърцето ни). Остаряла е поради това си поведение, както и поради виждането си за човешките същества и техните отношения, което е неприемливо за нашите съвременници. Следователно Църквата би трябвало да се реформира изцяло, което, за щастие, не е невъзможно, но пък това поставя под въпрос властта и суетата на нейните йерарси – което лично аз не знам как би могло да се избегне.

Иначе Църквата не е под смъртна заплаха. Състоянието ѝ може да се влоши, тя да се корумпира, да свърне от пътя, да предаде самата себе си – което вече ѝ се е случвало. Но тя е просъществувала през вековете въпреки всичко и ще просъществува, защото е достатъчно да има шепа вярващи, за да има Църква. Онова, което днес е поставено под въпрос, е нейната способност да направлява нравите съобразно своите норми. Което не означава, че тя не ще оцелее, а просто, че няма да има предишната си водеща роля. Напротив, дори смятам, че това по-скоро може да ѝ окаже услуга.

Краят на християнския свят не означава ли край на цивилизацията, на една определена цивилизация?

Западната цивилизация, възникнала с края на римската империя, е наследник на гърците и на Рим, на евреите и на християните. Може да се каже, че по същността си тя е юдео-християнска и съвпада с християнския свят. Няма никакво съмнение, че изчезването на християнския свят ще е истински трус, който ще я трансформира из основи. Опитах се да покажа как тя ще съхрани християнски елементи и ще ги рециклира, превръщайки например християнския хуманизъм в хуманитаризъм. Западната цивилизация след края на християнския свят няма да изчезне. Въпросът е да разберем в каква степен тя ще изгуби християнските си референции – например изначалното достойнство на човека? Идеята за истината? Идеята за времето, устремено към своята цел? Всичко това днес е поставено под въпрос. А неизбежният мащаб на подобна трансформация обяснява и тежките разпри на нашето време: едни приемат тези промени с възторг, други държат всичко да си остане, както си е било.

Религията на морала може ли да замести християнската религия?

Хуманитаризмът е морална реплика на християнските ценности: на съпричастността и опрощението, покаянието и прошката, равенството на всички. Ала тези референции вече не се коренят в трансценденцията, те почиват само върху обичая и секуларното му приложение. И тъй като вече не се основават върху трансценденцията и са заместили Царството Божие със земната утопия, те вярват в съвършенството, без да отчитат реалностите. Изоставяйки трансценденцията, те престават да бъдат „обети“, за да се превърнат в „програми“. И тъй, ние вече имаме „ценности“ – като покаянието, равенството – без трансценденция, защото без грижа за реалността те претендират да се прилагат тутакси и радикално. Оттук се стига до този едновременно деспотичен и нереалистичен морал. Със заличаването на религиите на нашите отци този морал се превръща в религиозен ерзац: нещо, което наричаме морализаторство. И един любопитен детайл: доколкото този морал вече не е обвързан с трансценденцията, той губи ясния и проницателен поглед на християнската любов. Затова е блудкав, обтекаем и често смешен. Не са нужни дълги описания, за да ме разберете: речите на нашите управници или медиите преливат от подобна сърцераздирателност.

Екологията може ли да се превърне в религията на XXI век?

С оглед на климатичните проблеми, на въпросите за защитата на природата и разгръщането на една визия за света, в която хуманизмът е почти изчезнал – да. Хуманизмът предполага, че човекът е в центъра на природата и че субстанциално той стои над животните. Днешните поколения не виждат основания да отредят на човека подобна първостепенна роля. Онова, което се налага, е някаква „космотеистична вяра“ (космосът е бог и няма друг бог). Така екологията, която почива върху обективни истини и би трябвало да си служи с рационален дискурс (наистина има проблеми с климата и околната среда), постепенно се превръща в религия.

Тя се налага като вяра, има своите духовници и отлъчвания, тя забранява на противниците си да изразят мнението си, има своя катехизис, който се преподава още от детската градина и във всички училища; тя има своите пророци, апокалиптични предричания и т.н. Много жалко за екологията: превръщането на рационалния дискурс в религия ще погуби нейната разумност и мнозина ще откажат да ѝ „повярват“, все едно че става дума за „вяра“… Това е поражение за екологията, което тежко осакатява нейното бъдеще.

С оглед на демографското развитие ислямът може ли да заеме мястото, което някога християнският свят е имал за Запада?

Изобщо не вярвам в тезата за „голямата подмяна“. Тя произтича от хора, които искат нашата цивилизация да си остане неизменна, такава, каквато си е била, поради което възприемат външните влияния като агресии или анихилации. Една цивилизация не може да остане без промени, това не съществува. Тъй като нашите предци са решили да колонизират цели държави в Северна Африка и тези хора са научили френски по време на нашето управление, сега те идват при нас. Нашата историческа отговорност е да ги приемем, защото би трябвало да поемем отговорност за деянията на предците си – така мисля. Щом те са решили да колонизират, сега ще трябва да поемем последиците.

Очевидно е, че нашата цивилизация ще бъде изложена в продължение на десетилетия и на векове на мюсюлмански влияния – въпросът е в каква степен? Ние трябва да го решим. И ако се срамуваме от самите нас, влиянията ще бъдат далеч по-големи. Със сигурност ще се сблъскваме и с радикални ислямисти, които искат да подпалят земята под краката ни. И трябва да си даваме сметка за омразата и жаждата за отмъщение на тези хора, които са били колонизирани дълго време и не са съумели да се управляват сами, когато са били освободени. Ала честно казано, не смятам, че жените, идващи от мюсюлманската култура, които живеят във Франция, искат да се върнат отново към една култура, в която ги омъжват насила на 13 години и гледат на тях като на кобили.

Интересното е, че нареждате едни до други новите „декадентисти“ и новите „прогресисти“. Защо?

Защото смятам, че и двете групи са твърде крайни и склонни към нечуван радикализъм. „Декадентистите“ смятат, че щом като християнският свят си отиде, ние със сигурност ще пропаднем в нищото – по един или друг начин. „Прогресистите“ пък смятат, че вече не съществува антропологическа или морална граница пред човешката воля. Лично аз нямам никакво желание да се върна няколко века назад, както мечтаят „декадентистите“, които много често са реакционери.

Но и нямам никакво желание да живея в общество, където учителят може да убеди някое шестгодишно дете то да си смени пола, без да говори за това с родителите си, или където е легитимно за някоя двойка, която и да е тя, да плати на жена от Третия свят, за да им износи бебето.

С какво сегашната метаморфоза би могла, колкото и да е парадоксално, да се превърне в шанс?

Нима няма напредък, когато се изрече истината за децата, станали жертва на педофилски актове, дори това да вреди на някоя институция – на семейството или на Църквата? Ето една съвременна полза от индивидуализма. Има и други неща, включително това, че вече е аморално да се гледа на жените с презрение. Така че нашата епоха дава своите плодове и е смешно да си въобразяваме, че всички предишни епохи са били варварски и че само нашата е валидна, приемлива и морална; или обратното – да си въобразяваме, че нашата епоха е варварска и да я осъждаме с оглед на отминалите епохи. Всяка епоха има своите величия и перверзии. Историкът Леополд фон Ранке казва, че „всяка епоха е любима на Бога“.

Превод от френски Тони Николов