Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Обичахме да се събираме. Тогава бяхме млади. Леко се суетяхме, докато възцаряхме на масата бутилките, чашите, чиниите с мезетата. След това се оглеждахме вече по-спокойно, побутвахме пепелниците. И се започваше. Веселбата се разгаряше като размахана факла. Но всички някак тайно чакахме коронния номер на К. И неговото време неизменно настъпваше. К. ставаше прав. И започваше:

– Баба ми е родена през 1899 г. През 1920 г. вече е студентка в Софийския университет. Една вечер се разхожда с приятелка по „Раковска“. Минават край къщата на Иван Вазов. Поетът е на балкона да вземе малко въздух. Момичетата, във възторг от това, че го виждат, му помахали отдолу. И той им махнал. След няколко дни двете го срещат на прочутата му разходка в Градската градина. Баба ми, окуражена от това, че веднъж вече го е зърнала, зашеметена от вълнение и от младостта си, изтичала до него, направила реверанс и изстреляла почти в скоропоговорка, че и тя пише стихове. И вече има напълнени две тетрадки.

Поетът повдигнал с показалци мустаците си, какъвто навик имал, и я поканил да му гостува на другия ден в къщата му, за да може да хвърли един взор на стиховете.

Баба ми се прибрала вкъщи не на себе си. Летяла. Впрочем тя живеела на квартира при една своя леля и както е редно, тази леля имала огромна брадавица на носа, била стара мома и се казвала Евдокия. Баба ми едва изчакала да мине нощта, мятала се в просъница, тялото ѝ ту ставало като лед, ту горяло.

Дошло утрото. Баба ми застлала леглото с кувертюрата и наизвадила от гардероба всичките си рокли. Дълго си избирала тоалет. После напълнила голямата тенджера с вода и я сложила на печката, за да се изкъпе. Докато чакала водата да заври, взела тетрадките със стиховете и започнала в унес да ги чете на глас. Ту й харесвали, ту си викала, че страшно ще се изложи пред господина Вазов.

Водата завряла. Тя скочила, напълнила две кофи, отнесла ги в банята и изтичала в своята стая да се съблече. Погледнала се в огледалото. Кожата ѝ настръхнала. Тя се наметнала с хавлията, прегърнала с ръце гладките си рамене и тъкмо щяла да изприпка в банята, когато вратата се отворила и вътре надникнала леля Евдокия. С огромната брадавица на носа.

– Какво правиш? – попитала тя.

– Ще се къпя – казала баба ми. – Ще ходя на гости у господина Вазова, да му покажа стиховете си. Той ме покани.

– Никъде няма да ходиш! – просъскала лелята, хлопнала вратата и я заключила отвън.

– И така баба ми не отишла у господина Вазова – завършваше разказа си К. – Представяте ли си? А можех сега да се казвам Вазов. И да ви махам отгоре от балкончето…

Знаехме историята наизуст. Но всеки път я слушахме с неизменен интерес. След края ѝ К. се умълчаваше. И ако дотогава просто беше разгорещен от пиенето, сега изведнъж бързо го хващаше.

Но това беше в ония години, когато бяхме млади. После животът ни разпиля като камъчета в шепа, хвърлени през прозореца на кола.

Минаха може би две десетилетия. Повечето от компанията бяха по чужбина, но по Коледа се завръщаха. Чувахме се по телефоните и все се канехме най-сетне да се съберем.

И ето че на тази Коледа и този миг дойде. Избрахме лъскав ресторант, събрахме се. Бяхме смешни, момчетата бяхме натежали, момичетата бяха скрили с руж повехналите си лица. Но отново отрупахме масата и след първите чаши веселбата се завърна.

И изведнъж някой попита:

– А къде е К.?

Тук се намеси Пената. Той беше обръснал брадата си и лицето му изглеждаше някак недовършено, с тежко чело и малка брадичка.

– Чакайте да ви разправям… Ами нашият К. се ожени. Но което е по-интересното, жена му носела фамилията Вазова. И К. просто сменил фамилното си име. Взел нейното. И сега вече се нарича Вазов.