Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Ръце енергично мачкат буца глина. Правят го с вещина и умение, но и с особена топлота и разбиране. Защото за скулптора глината е собствена материя, податлива и близка, съдържаща изкуство като потенциал, независимо дали той ще се реализира, или не. Периодично действието се прекъсва за кратко от формулата на Айнщайн Е=mc2, колкото да напомни за връзката между масата и енергията. Художникът мисли за тази формула в пърформанса си и извежда мислите си в образ – сетивно, концентрирано и със забележителна простота.

Ето тези ръце, мачкащи буца глина и прожектирани на голям екран, са първото, което зрителят вижда във фоайето на НГ Квадрат 500 – като пролог и начало на изложбата на Васил Симитчиев (4 ноември 2021–23 януари 2022). Художникът „се завръща с цялата мощ на своите артистични открития“, пише кураторът Иво Милев. И действително, Националната галерия представя още едно завръщане на художник от български произход, изградил забележителна кариера в чужбина в продължение на повече от четири десетилетия (наред с ретроспективата на Алцек Мишев, вж. сп. „Култура“ 9/2021, б.р.). И неговото заминаване от комунистическа България има легендарен привкус: след като в средата на 70-те години изработва бронзовите венци около саркофага на Георги Димитров при реставрацията на мавзолея, младият скулптор е награден с международен паспорт, с който напуска страната и става „невъзвращенец“. Установява се в Швеция и се превръща в „един от първите зрели концепутални художници“ в тази страна. Васил Симитчиев предпочита да нарича себе си „художник на идеите“, което е почти същото. Но има разлика в нюанса, която е много съществена за изкуството му.

Всъщност Васил Симитчиев не се завръща за първи път. Първата му самостоятелна изложба у нас е през 2003 г. в Софийската градска художествена галерия. През 2012 г. в САМСИ представи големия си „Проект“ (куратор Мария Василева) на всички етажи, включително недовършените. Участвал е в изложби, фестивали, конкурси, дискусии и като цяло активното му присъствие в родния художествен живот след 1990 г. като че ли разколебава широката и неутрална формулировка „художник от български произход“, както и самата идея за „завръщането“. Друг е въпросът доколко той е познат на българската публика и колко широка е тази негова публика у нас.

Специалистите познават добре творчеството му. И изложбата като че ли разчита тъкмо на тях. В нея няма обяснителни текстове, биографични бележки или подробни етикети, които да улеснят подстъпа към произведенията. Изкуството сякаш е оставено да говори само за себе си – и при старите легендарни проекти, и при новите и непознатите. Мисля си, че това е „нож с две остриета“: липсата на описания лишава зрителя от рационални обяснения, но пък го подтиква да включи интуицията си. Да пусне мислите си в свободен полет през знания, асоциации и аналогии в тълкуването на тези произведения, което може би е по-добрият подход към тях всъщност. Така образът с видимата си простота и еднозначност в замисъла става многопластов и многопосочен, пречупен и през личния опит на всеки зрител.

Изложбата започва ретроспективно с ранните работи на художника. Рисунки, малки пластики и портрети от 60-те. Експресивни са във всякакъв смисъл. Като замах и плътност на образи и състояния в рисунките, като неочаквано смела за времето си конструктивност в скулптурата. Три статуетки например обобщават по различен начин мисията и професията на художника – държи палитра, общува с безкрайността, изтерзан в самия себе си. Доколко това са проекции на самия автор и на неговото светоусещане, мога само да гадая. Докато преминавам в залата към произведения, правени вече извън България.

„Новият Прометей“ (1986) е представен с малка снимка на скулптурата, инсталирана край канал в Гьотеборг, Швеция (което впрочем не е указано на етикета). До нея са множество подготвителни рисунки, а пред тях – фигурата в гипс и в реален размер, предполагам. Странно произведение е това: този Прометей е възпълен възрастен мъж, застанал на един крак, с триъгълна пирамида вместо глава, но тя е само на снимката. Подготвителните рисунки показват търсения – на ситуации, постановки, движение. То например тръгва сякаш от древногръцки изображения на тичащи атлети, за да спре в причудлива мигновена застиналост. Така е и с поместването на фигурата, и с пирамидата. Всичко в това произведение вълнува с въпросите. Точно както твърди и художникът, обратно на популярната фраза. „Изкуството открива въпроси“ – за да си ги задаваме ние като зрители.

Светлината е важна за художника. Дали ще е пирамидата, тълкувана като просветление, или съвсем конкретни електрически крушки като част от негови творби, дали като свещи, в които той гледа – светлината е енергия, магия, игра и вдъхновение. Загатнати и в тази изложба с няколко рисунки. Преди прехода към голямата тъмна зала.

Там са мащабните проекти. Започват с „Дисекция на мавзолея на Георги Димитров“ (1999), представен с две рисунки и видео с историята и разрушаването на сградата. Самият проект с „разрязването“ и отразяването на вътрешността ѝ във водна повърхност към Градската градина, бидейки политически, е доста естетски и дори поетичен, бих казала. Не беше невъзможен, но така и не се осъществи. Може би е за добро. Както казва художникът, идеята при осъществяването си губи 50% от силата си (цитирам по памет). А той е художник на идеите, както вече отбелязах.

Изложбата показва и други проекти, овеществени само като рисунки и подготовки, които зрителят довършва в представите си. Има и осъществени пърформанси, представени с видеодокументация и „подкрепени“ от реалните обекти, участвали в тях. Например „Гладене на българското знаме“ (1990): виждаме и самото него със стария герб, и ютията е върху него, гледаме видео с почти медитиращото монотонно действие на художника… Носталгия ли е това, прощаване с миналото ли, предчувствие ли е, че комунизмът няма да си отиде толкова лесно? Или всичко това едновременно в сложна смес от мисли и чувства… В залата има още няколко такива многосмислени и нееднозначни произведения: „Откровения“ (2009) – дръжка за врата, монтирана върху книгата „Светлин и понеделниците“ на Петя Тетевенска, или „Ръцете на Мона Лиза“ (2021) – скулптирани и във витрина, или загадъчна халка – виси също във витрина на стената… Самото им показване по този начин ги откроява и остойностява с ореола на музейни реликви.

Очаквах в тази зала подобаващо тържествено представяне на най-известния осъществен проект на Васил Симитчиев – „Трансплантация – стъкленият кей“ (1985). Шест квадратни километра от кей в Малмьо са покрити с големи стъклени плоскости. Под „диригентството“ на художника по тях тръгват два огромни самосвала, счупени стъкла хрущят и хвърчат изпод гумите на камионите. Импозантно разрушение е това, но и крехко същевременно, красиво с проблясъците и отраженията на светлината… То обаче се намира в друга зала, заедно с още проекти и пърформанси на художника. Впечатлява например този при откриването на изложбата му в САМСИ през 2012: Васил Симитчиев оре със старинно рало, теглено от мощен джип, придружен от малък ромски оркестър. И тук в просто, но много символично действие авторът събира, съпоставя и противопоставя знаците на различни епохи, слоеве и обществени нагласи. С фотоси и рисунки са показани и неосъществени проекти: за хоризонтална фасада, за преместване на езера, за паметник, свързващ Луната и Земята, за движещи се водни маси в кралски дворци, за музей на близкото минало – впечатляващи с представата… че могат да бъдат осъществени.

А в централната тъмна зала виждаме на голям екран как художникът върви. Просто ходи – по сякаш селски път с неангажиращ природен пейзаж наоколо. Върви спокойно, отмерено, уверено. Видимо към булка от старинен фотос. В странния наглед сюжет, който подсказва някаква дълбоко лична история, сякаш най-важно е самото му движение по пътя. По който идеите го спохождат, без да ги търси. Връхлитат го сами.

Защото е художник на идеите.