Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

С Гергана Петрова за нейната фотоизложба в София разговаря Оля Стоянова

Гергана Петрова е завършила сценография в Националната художествена академия в София и магистърска програма по медиен дизайн в Университета „Баухаус“ във Ваймар, Германия. През 2015 г. работи като фоторедактор в Берлин, а през 2016 г. е асистент на фотографката Нан Голдин. Има няколко самостоятелни изложби, една от тях – Crystal Trips (2013), е показана в Sofia Design Week и в Берлин, а в края на октомври Гергана Петрова представи в галерия КО-ОП в София най-новата си фотоизложба Viriditas.

Визуалният образ винаги ли е бил важен за вас?

Да, дори най-важен. Първото ми образование преди сценографията беше изцяло художествено – живопис, графика, скулптура. Завършила съм Художествената гимназия и това ме доведе и до фотографията. В гимназията имах преподавател, с когото разговаряхме за литература, за музика. Той се занимаваше и с фотография, покрай него ми стана интересно. По това време открих, че нашите имат един стар „Зенит“, и така започна всичко. Едва през първия ми семестър по програмата „Еразъм“ в Линц, Австрия, успях да се докосна до дигитален фотоапарат. Беше много силно преживяване. Дотогава снимах само на лента и сама си проявявах снимките.

Значи сте минали през всички етапи – да пресмятате колко кадъра ви остават, да мислите, преди да натиснете спусъка?

Беше страхотна школа. Дори сега, когато вече снимам почти изцяло дигитално, изтривам голяма част от кадрите, запазвам едно малко ядро, което съм оформила. Не обичам да имам повторения на кадри. Това мисля, че идва от снимането с лентов фотоапарат.

Забелязвам, че голяма част от фотографите, с които говоря, в началото са се занимавали с рисуване. Вие самата повтаряте този модел.

За мен фотографията е много по-директен, по-експресивен начин на изразяване. Рисуването е доста по-комплексен процес. Не казвам, че фотографията е по-лесна, напротив. В нея има и голям риск, особено в морето от фотографии, което съществува в момента. Във фотографията предизвикателствата са даже още по-сериозни, отколкото в рисуването. Но всяка от двете медии си има особености. А човек може само да се учи от опита си.

Когато трябва да се представите, как се определяте – фотограф, визуален артист, графичен дизайнер?

Трудно ми е да се определя, защото в работата ми използвам много от това, което съм учила по рисуване. Правя илюстрации, но съм и графичен дизайнер. Занимавам се с печат, работя за списания. Работя с текст, със снимки, с всякакви визуални материали.

Как стигнахте до идеята за последната ви изложба Viriditas, в която има пресечни точки между биологията и екологията?

Думата Viriditas срещнах в един научнофантастичен роман, където е описана като „зелената сила“, която движи човечеството и природата напред. Беше обяснено доста поетично, а в книгата ставаше въпрос за покоряването на Марс, доста актуална тема днес. Преди няколко години бях в Пекин и снимах мръсния въздух там. Темата за екологията ми е много близка, защото, когато се върнах в България, след като живях в Германия, започнах да ходя в планината и да снимам пейзажи и неща, които намирах за красиви. Така постепенно започнах да търся във фотографиите си точно тази сила, това тайнство на природата, тази магичност, която винаги ме кара да се връщам в планината и да се прекланям пред природата, пред нейната красота и съвършенство. Исках да споделя с хората около мен и със зрителите, че сме длъжни да се грижим за природата, да се опитваме да живеем в хармония с нея. Очевидно е, че след време Земята ще бъде различна. Лесно можем да загубим разнообразието, което имаме днес.

Споменавате Марс и променящата се природа, но във Viriditas аз виждам друго – преоткриване на света, който имаме и който е непрекъснато пред очите ни. Вашите фотографии са вглеждане в детайлите на този свят – във всяка трева, цветче или венчелистче, при това с други очи.

Вглеждам се наистина във всяка тревичка, която расте между камъните на някой стръмен склон. И се учудвам как е възможно на подобно място да има живот. Не само да расте, но и да разцъфтява.

Винаги ли сте били човек, който внимава за детайлите? Дали се раждаш с тази чувствителност, или се учиш на нея?

Още в Художествената гимназия се учехме да се оглеждаме и да откриваме какво да рисуваме. Това търсене, това рамкиране през поглед за композиции се тренират до голяма степен. Има доза талант, не твърдя, че аз го притежавам, но той сигурно помага, стига човек да има око. Но когато ходиш с широко отворени очи, неизбежно виждаш тези неща.

А чувствителността към природата?

Тя постепенно се зароди. Не мога да кажа, че като дете съм прекарвала много време сред природата. След това започна да се появява информация за климатичните промени и се заинтересувах по-сериозно. Сега вече всеки говори по темата, но помня, че имаше момент, когато не беше ясно дали тя е спекулация, или не. Днес вече има толкова много данни и нещата се случват по-бързо, отколкото сме предполагали. Това още повече ме кара да се замисля и да търся начини да направя нещо. Дори да е една изложба.

Преди всичко – да имаме сетива за природата, да виждаме това, което е пред очите ни.

Да, мисля, че това е първото, на което трябва да се научим отново. Защото постоянното използване на дигитални устройства, вглеждането в работата и поглъщащото всекидневие ни откъсват от природата. Връзката ни с природата е толкова назад в миналото, че ни трябва напомняне да се върнем към тази хармония. Това според мен е основната и първа стъпка, преди да се опитаме да живеем малко по-скромно и природосъобразно.

В кои жанрове обичате да работите?

Обичам да снимам портрети. Общо взето, творчеството ми е доста еклектично. Не мога да кажа, че съм се фокусирала върху едно нещо. Интересно ми е да експериментирам и да пробвам различни неща, пък и това ми се е налагало да правя в работата си. Когато живеех в Берлин, трябваше да се науча да използвам различни визуални програми, за да си намеря работа. Винаги приемам предизвикателствата. Давам си сметка, че съм минала през различни етапи. Снимала съм много, както споменах, на лента и тип snapshot фотография, ситуации, приятели, излизания. Постепенно започнах да работя по-целенасочено върху конкретни проекти, които са включвали портретна фотография и репортажи.

Имате и фотокнига.

Да, тя е самиздат, заглавието ѝ е Crystal Trips, документален проект за поколението, което израсна през 90-те години, по време на прехода, включва снимане на конкретни хора и изчезващи паметници на комунизма, взимане на интервюта.

Каква е разликата между младите хора в Източна и Западна Европа? Съществува ли това деление след повече от трийсет години?

Разликата съществува и все още е много болезнена. Когато отидох в Германия през 2010 г., ме шокира отношението към българите. Имаше, разбира се, и разлики между начина на живот там и тук, но главното беше, че ние продължавахме да възприемаме живота в Западна Европа като мечта и дори да го издигаме в култ. Едва сега това започна леко да отслабва. Някои хора се върнаха в България, защото тя предлага повече възможности. Ето, днес съм тук, работя в международна корпорация и познавам хора, които имат много добри възможности в България и се развиват в кариерно отношение. Ситуацията е много по-добра в сравнение с положението преди десетина години, въпреки че много хора продължават да повтарят, че тук е много зле. Не съм съгласна с това и даже бих казала, че стандартът ми на живот тук е по-висок от стандарта, който имах в Германия. И възможностите ми тук не са по-малки.

Но кое тогава ви изненада?

Изненадата дойде най-вече от различната емоционалност на хората там и това, че ни възприемат по различен начин, гледат на нас като на работническа класа. Чужденци сме и много трудно ни позволяват да се интегрираме. Лицемерно е, че не се говори за това отношение, а то присъства осезаемо в живота там. Говоря конкретно за Германия, но съм го усещала и на други места в Европа. Голяма заблуда е, че светът е отворен. Обикновено българите отиват на Запад с ниско самочувствие. Преживяното през комунизма и прехода ни е убедило, че на нас нещо ни липсва, нещо ни е било взето. Не съм живяла през този период, но усещането е, че хората тук не са получили достатъчно възможности, каквито е имало на Запад. Всъщност една от големите разлики беше, че там хората градят върху миналото си, а не го отричат.

Това ли изследвахте с този проект – как изглежда миналото през очите на различните поколения?

Да, заради този проект се навъртах около паметниците и ми беше интересно да разбера как хората виждат миналото. Защото в училище не сме учили за този период, аз имам бегла идея само от разказите на родителите ми как са живели. С този проект се опитах да разбера каква е била нагласата на хората тогава, как са виждали света тук и там. Исках да разбера и какво мислят за паметниците, защото те все още присъстват в градовете и ни влияят. Блоковете, в които сме израснали като деца, са част от средата ни. В книгата има интервюта с леля ми, разкази на родителите ми, има интервюта със случайни минувачи и с мои приятели, които живеят в чужбина. И много информация, която се опитах да систематизирам. Както и фоторазкази от пътуванията, портрети, снимки на паметници и на изоставени места.

Хареса ли ви да сглобявате историята като пъзел? Колко време работихте върху този проект?

Обикновено работя дълго по проектите си, поне няколко години. Този специално ми отне около четири-пет години. Върху Viriditas работя вече четвърта година и продължавам да снимам. Дори смятам, че тепърва започвам този проект.

Как оценявате артистичната среда тук, идвате от Берлин, подходящ град за човек, който се занимава със съвременно изкуство? Това, че живеете в София, ограничава ли ви, или напротив?

Не, изобщо не ме ограничава. Мисля, че един артист, един търсещ човек намира теми и поводи за размисъл навсякъде. Няма значение дали сме в някое затънтено кътче в някоя планина, или в огромен град като Ню Йорк или Берлин. Тук нещата много са се променили, сцената се развива. Появяват се нови места, ето сега Веселина Сариева открива ново място, което е уникално. Има много хора, които вярват в изкуството и правят всичко възможно, за да се развива сцената в България. Бих казала, че в Берлин се случват много повече интересни неща, но има и не толкова стойностни. Била съм на всякакви изложби, хепънинги, спектакли и какво ли не, но там има по-многобройна публика. Дори си мисля, че прекалено много прояви в един момент натежават, защото човек не може да отиде навсякъде. В София ми харесва, че всичко е по-компактно. Приятен град, с приятна атмосфера и мисля, че ще става все по-хубаво и по-интересно.

Търсите ли съвършения кадър, или той не е важен? Видях кадри, които не бяха на фокус.

Честно казано, във фотографията никога не ме е интересувало дали нещо е суперостро на фокус, или колко тонове на сивото имам. Винаги ми е било по-важно една фотография да носи емоция. Не само фотографията, а изкуството като цяло според мен се възприема емоционално. Предпочитам да споделя усещане, вместо да го обяснявам на две страници текст. Това е моят начин на изразяване – по-емоционален. Понякога ми е интересно да намирам технически предизвикателства, защото работя непрекъснато на компютър. За фотографиите, които не са на фокус, мисля, че това е нещо, което ми остана от живописта. Лентата дори ми дава малко повече възможности да пресъздам това усещане – сякаш е нарисувано с четка. Но когато успея да направя нещо средно между картина и фотография, това е страхотно удовлетворение.