Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Преди софийския гастрол на две от берлинските му постановки – „Персите“ и „Битката на негъра и кучетата“ – през 2007 г. разговарях с Димитър Гочев за „пренасянето“ на даден спектакъл от една среда в друга. За възприемането му в различен от този на неговото създаване обществен, културен, социален и политически контекст. Гочев беше категоричен, че театърът е локално зависим и е невъзможно да бъде „присаден“ на друга почва, защото по замисъл е адресиран към точно определена публика, прицелен е в нейната чувствителност.

Докато гледах „Бурята“ на Робърт Уилсън в Народния театър (17 ноември, генерална репетиция с публика), се питах възможно ли е един режисьор да бъде „присаден“ в различна среда и да успее да улови вибрациите на непознатата публика. Или не това е главното? Може би е по-съществено чрез своя спектакъл той да изрази себе си в дадения момент. Ако го направи достатъчно завладяващо, ще успее да въвлече зрителите в разговор.

Робърт Уилсън (род. 1941 г., Тексас, САЩ) е театрален и оперен режисьор, хореограф, художник, скулптор, автор на пиеси, светлинен и звуков дизайнер. Неговата запазена марка е работата със светлината и „Бурята“ безусловно го доказва. Според Чарлз Шафайе, арт журналист и критик, през последните 50 години чрез своите театрални и оперни постановки Уилсън променя усещането ни за света. През 1992 г. режисьорът основава Културния център „Уотърмил“ в Лонг Айлънд, САЩ, за насърчаване на изследвания в областта на сценичните изкуства. „Защото изкуството ни обединява, политиката и религията винаги са ни разединявали“, казва Уилсън пред унгарското списание „Ревизор“. „В моя център в Лонг Айлънд не се влиза през врата, главната сграда има само портал. Независимо дали си богат, беден, католик, евреин или мюсюлманин, можеш да влезеш по всяко време – центърът съществува заради общността. Според мен това е най-главното. След 11 септември 2001 г. поканих 53-ма млади мюсюлмани от Индонезия да работим заедно, а по време на президентството на Джордж Буш това изобщо не беше лесна работа: вратата беше затворена. Друг път се наложи да летя до Куба и да се срещна с Кастро, защото на кубинските артисти, които бях поканил, отказваха да им издадат визи. Но аз трябваше да направя всичко, за да държа вратата отворена.“

Ясно е, че Уилсън не се е затворил в абаносовата кула на своето изкуство. Предполагам, е знаел и горе-долу в коя точка на земното кълбо се намира, идвайки в София. Най-малкото защото през 2019 г. е работил със Соня Йончева (Дездемона) и Владимир Стоянов (Яго) в оперната си постановка на „Отело“ (Великденски фестивал в Баден-Баден, Германия).

Какво ни казва неговият прочит на „Бурята“ тогава?

„Бурята“ е сбогуване.

Сбогуване на Шекспир с Лондон и театралната сцена. Това е последната му самостоятелна пиеса, неговото завещание към поколенията. Написана в жанра на философската приказка, тя е толкова богата на смисли и подтекст, че търпи всякакви интерпретации и всяка една от тях би намерила подкрепа в текста.

„Бурята“ е сбогуване и за главния персонаж в пиесата, мъдреца и повелител на стихиите Просперо. Той се сбогува със своята магическа мощ. С острова, където е прекарал години на изгнание, прогонен от брат си, узурпирал неговия трон. И със своите подвластни – безплътния дух Ариел и злото чудовище Калибан, които е заварил на острова.

Дали „Бурята“ е един вид сбогуване и за Робърт Уилсън? Едва ли. В годината на 80-ия му юбилей го чака още много работа – четири постановки във Франция. За него „Бурята“ е просто красива приказка, която ни разказва с музика, светлина, сенки и движение. Обикновено очакваме чрез всяка своя постановка режисьорът да заявява гражданската си позиция. Или поне в нашия театрален контекст съществуват подобни очаквания. В софийския спектакъл на Уилсън обаче няма нищо такова. Той е оставил своите обществени, социални и политически убеждения на прага на театъра. А определено притежава такива: този септември по време на гастрола на своя „Едип“ в Будапеща той протестира в нарочно изявление срещу посегателството на унгарското правителство върху университетската автономия. Сега обаче е внесъл вътре в театъра единствено сценичната магия, която е способен да създаде. Неговият Просперо не е, примерно, жестокият колонизатор, поробил туземното население на острова в лицето на Калибан (една от възможните интерпретации). Нито Калибан е въплъщение на тъмната енергия на материалния свят, олицетворение на първобитното минало и антипод на просветения монарх Просперо. Отсъстват всякакви паралели с нашето тук и сега. (Както например в постановката на Деклан Донелан от 2011 г.: тя нахлува в съветския рай, прогонва оттам идеалния партиец Просперо и превръща живота му в нескончаема тъга по гъстите жита, мощните жени със сърп в ръката и колективните танци.) При Уилсън дори злодеите не са съвсем злодеи, затова и накрая опрощението на коварните им козни да узурпират острова и да убият Просперо звучи някак приемливо.

Актьорската игра е решена в пародиен ключ, което някак унифицира отделните изпълнители – за това спомага и тежкият, почти като маска сценичен грим (костюми, грим и прически Яши). Просперо на Веселин Мезеклиев е благ, чак прекалено благ мъдрец. Ариел на Василена Винченцо е послушен изпълнител на господарските прищевки – няма го бунта на Шекспировия ефирен дух, задето Просперо все отлага обещаната му свобода; нито помен от жестоката му пакостливост. Калибан на Явор Вълканов е просто примитивен злодей. Само Жаклин Даскалова (Миранда) успява да вдъхне на героинята си нежност, невинност, някаква ефирност въпреки пародията.

Всъщност магът, истинският Просперо, в този спектакъл е самият Уилсън. През изключителната визия той ни повежда към някакви вълшебни селения, откъдето не ти се иска да се върнеш. Ключът към неговия спектакъл е в репликата на Просперо: „Направени сме ние от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот!“. И в песента на финала по стихотворението на Том Уейтс „Невинен си насън“.

А към тези, които не приемат неговата интерпретация на Шекспировата пиеса, Уилсън сигурно би се обърнал с финалната реплика от „Бурята“: „Вий, милост чакащи от Бога,/не ме съдете с мярка строга“.