Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

„Книга на безпокойството“, Фернанду Песоа, превод от португалски Даринка Кирчева, предговор Георги Мицков, графичен дизайн Красимира Деспотова, издателство „Кибеа“ 1997, 2021 г.

Не е достатъчно да отвориш прозореца, 
за да видиш полята, реката. 
Не е достатъчно да не си сляп, 
за да виждаш цветята, тревите. 
Трябва да нямаш и философия, никаква. 
С философия няма цветя: има идеи. 
Има само всеки един от нас, като мазе. 
Има само затворен прозорец и целият свят навън; 
и една мечта какво би могло да видиш, ако прозореца отвориш,
А то никога не е каквото виждаш, щом прозореца отвориш.[1]

Библиофилско ново издание на „Книга на безпокойството“ от Фернанду Песоа, което издателят посвещава на Георги Мицков – големия „откривател“ на португалския поет за българските читатели. Публикувана едва през 1982 г. (Песоа умира през 1935 г.), тази монументална творба можем да четем и като автобиография, но на някой, „който никога не е съществувал“. Като дневник без определена хронология, въпреки че съществува известно датиране: по години – по-късни текстове, създадени между 1929 и 1935 г., и ранни, писани между 1913 и 1920 г., които е трябвало да бъдат редактирани и съотнесени към стила на Бернарду Суареш, лисабонски помощник-счетоводител. Това е „авторът“, на когото е приписана „Книга на безпокойството“, полухетероним, даже по-скоро псевдоним на Песоа (защото пише в стил „за добро или зло, мой собствен“), който в цялото си творчество ще използва хетероними, най-известните са поети, множество от тях са разкрити от изследователите, но дали всички… не можем да бъдем сигурни.

Книгата надмогва в пъти автобиографичния жанр, тя е изповед и бленуване, прозрения, философски размисли, импресии, духовна „картография“ на Лисабон. Тя е „разговори със себе си“, а и „състояние на душата“. Великолепна проза, в която се срещаме с едно човешко аз, дълбоко несъвпадащо със себе си. Човекът – мислещ, колебаещ се, мечтаещ, в тези страници е съвършено непригоден към обикновения живот. Той непрекъснато усеща своето „несъответствие“ с другите. Може би затова живее насън дори когато живее наяве. Тъгата, която изпитва, е дълбинна, тя е „винаги“. И само тя може да оцветява възприятията за света. „Винаги“ е и мечтанието. Мечтанието на един „негоден за действие човек“. Но то е истинското, действителността е неважна, тя може само да „разстройва“. „Да живееш, значи да бъдеш друг.“ Писането пък е „усилие да се направи животът реален… Да изразяваш! Да умееш да съществуваш чрез писаното слово…“.

На пръв поглед можем да се заблудим, че доминиращото в „Книга на безпокойството“ е усещането за скука, отчаяние, отричане на действието, досадно преминаване през всекидневното. Но мисълта е тази, която всъщност действа. Тя е велико приключение, тя спасява от действието, дарява те с възможността да си представяш света. „Да изтриеш всичко от днешния ден за утре, да бъдеш нов с всяко ново утро, с постоянно възвръщана девственост на преживяването – ето какво и нищо друго си струва да бъдеш или да имаш, за да бъдеш или да имаш несъвършеното ни битие.“

„Книга на безпокойството“ ни дарява и с деликатна, но дълбока съзерцателност. Ако трябваше да назова времето, в което най-вече размишлява или съзерцава човекът, то ще е привечер. „Залезът е духовно явление“ за Песоа. Това прозрение за упадък, своеобразният „култ“ към него отварят път към идващата епоха на модернизма.

Тази книга можем да четем, както пожелаем. Не от началото към края. Тя е от онези книги, които даряват, които предизвикват, които ни въвличат в спор, които ни подтикват да научим или пък само да се насладим. Тя е запомняща се среща с онзи, притежаващ „чувствителната и мислеща душа“, който е „вселената, която съм за себе си – да, утре и аз ще бъда някой, който не минава вече по тези улици, за когото други смътно ще си спомнят с едно: „Какво ли става с него?“. И всичко, което правя, всичко, което чувствам, всичко, което изживявам, ще бъде просто един минувач по-малко в уличната делничност на някой град“.

Но „Книга за безпокойството“ опровергава това.