Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Разговор на Чавдар Попов със Станислав Памукчиев по повод изложбата „Закрити полета“, галерия Credo Bonum, 29 септември–21 октомври 2021 г.

Чавдар Попов: За разлика от всички останали клонове на художественото творчество пластическите изкуства като че ли в най-голяма степен изразяват вътрешно противоречивите аспекти на антиномиите „дух/материя“, „видимо/невидимо“. Може да звучи клиширано и дори в известна степен претенциозно, но всеки, който се е сблъсквал в една или друга степен с принципиалната невъзможност да се изрази „неизразимото“, да се придаде външен облик на онова, което не може да се види, нито да се пипне, „понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18), ще разбере за какво иде реч.

Именно в драмата на противоборството, на превъзмогването и на преодоляването на материята се корени голяма част от проблематиката на съвременното изкуство. За мен лично това е едновременно и предизвикателство, и изпитание. Неслучайно възникнаха някои насоки и феномени, свидетелстващи за тенденции към дематериализация на традиционния продукт на пластическото творчество. Появи се т.нар. „концептуално изкуство“, което в основни линии често залага на буквалната „дематериализация“.

Изхождайки от своето собствено актуално творчество дали можеш да кажеш, че концептуализирането на съответния „опус“ би могло да се случи, да премине и през призмата на материалната субстанция, да се реализира във и чрез материята? Или с други думи – че формалната „дематериализация“ не е панацеята на концептуалното начало в изкуството?

В пластическите изкуства открай време самата материя е интегрирана по уникален начин. Имаме ли основание точно днес да подлагаме на съмнение и да преосмисляме тази отколешна родова характеристика? Според мен някои от твоите последни творби свидетелстват именно в подобна посока.

Станислав Памукчиев: За разлика от музиката и поезията, които по своето естество са „безплътни“ (не говоря за духовна плът), пластическите изкуства са „обречени“ на материя, на материален посредник. По същество се реализира материален обект, който визуализира идея, послание, настроение, преживяване – неща от невидимия регистър. Това в директен и преносен смисъл изразява напрежението, борбата, примирението и дори съгласието между материално и духовно, видимо и невидимо. Вътрешната обусловеност на тези антиномии е енергията, виталността на този вид изкуства.

Постигането на визуални обозначения е възможен символен отговор на човека, изправен пред бездната на безпределното, неназовимото, Абсолюта. Знаци и драски, протосимволни изображения предшестват говора и разумните обяснения. Пластическият израз е уникален, защото е проекция на цялостната личност, на огромния обем предсъзната информация, атавистични и архетипни съдържания, които сублимират в уникалността на пластическия психомоторен жест. Иван Ненов говореше, че „пластическото е извънопитно“, „свръхопитно“, „пластическото е като еротическото“.

Изкуството, за да постигне своята художествена истина в опозицията дух/материя, довежда пластическия материал до граница, до предел, от който нататък добива нов онтологичен статус, постига емоционален, психичен и духовен актив. В моята практика материята достигна до пепел, прах. Материята се лиши от пиршество и прелест, за да освободи сетивата от себе си, от своята съблазняваща привидност. Едно от големите завоевания на модерното изкуство е последователното отдалечаване и освобождаване от визуалната илюзия за вещественост. Абстрактното изкуство с опияняващо вълнение откриваше своето ново „идеално“ битие. Хърбърт Рийд го дефинира като „открита“ или „съществена реалност“. Цикличните приливи и отливи от фигурална метафора към абстрактен идиом и обратно са актуални и днес. Концептуалното изкуство се опита радикално да реши въпроса, като изключи визуално-сетивния образ, за даде чистота на идеята, но бързо се отказа от най-крайните си форми, защото осъзна отсъствието на визуално-сетивен вход като обезкръвяване в жизнеността на художественото преживяване.

Опозициите дух/материя, гранично/безгранично са присъщи на човека и така изкуството е антропологично, антропоцентрично и антропометрично. Материалната „опаковка“ на изкуството съдържа драмата на човешката детерминираност и на неговата тъга по трансцендентното. Тази драма е силата на човешкото екзистенциално и духовно откровение.

В моята практика, съзнато като лична програма, изведох иманентния вътрешен аспект на пластическото изразяване, на вътрешното интегриране с многомерността на психическия и духовен актив на цялостната личност. Това е моето вчувстване в екзистенциалната драма на човека – разтворен и раздвоен между материално – духовно; тленно – нетленно; профанно – сакрално; гранично – безгранично.

Чавдар Попов: Как да откроим, да дефинираме етапите на вътрешната логика в развитието на художника? Какво би могъл да кажеш, изхождайки от собствения си опит? Какво означава в случая „програмност“? Ти премина от живописта, от картината към тримерната инсталация. До каква степен този процес и това движение е свързано с някои надличностни, надиндивидуални особености в развитието на съвременното изкуство, до каква степен е чисто субективно, лично дело?

Станислав Памукчиев: Академичното образование, с базисното обучение да се изобразява, е решаващо за формиране на лексикална пластическа култура. Да се рисува добре е изключително важно и често решаващо, но то не обещава, че ще станеш художник. Много са рисуващите, малко са художниците. Въпросите „как“ и „какво“ са интегрално обвързани и освен професионалното умение изграждането на качеството на личността е от определящо значение. Известно е парадоксалното изказване на Йозеф Бойс: „Всеки може да е художник...“, но не довършват цитата: „... всеки, който гледа отговорно на себе си“. Качеството на личността решава качеството на посланието. Най-трудно е отварянето на вътрешните прегради, на разкриване в по-широки пространства. Художественият акт трябва да даде свобода на креативната творческа интуиция и да наложи висок културологичен коректив.

В моята практика „влизането и излизането“ от картината е вътрешно обосновано от последователността в развитието: живопис – ахроматична живопис – картината като обект с автономно битие на повърхнини и материи – обекти и пластически инсталации. Когато си в оборота на съвременната култура, не може да си сигурен доколко си автентичен или вторичен, доколко си личностен и надличностен. Откривам своята свобода като пробив от личностен в надличностен опит. Така се надявам, че това, което правя, има широк адресат, че няма безчувствени към големите универсални съдържания.

Чавдар Попов: По повод на изложбата „Закрити полета“. Опусите, които са обединени под това наименование, съхраняват формалните параметри на кавалетната картина, но не притежават нищо от историята, естетиката и емблематиката на тази сигнална и символна форма на т.нар. изящни изкуства. Тук сякаш на непрегледната, банална, тривиална и „смачкана“ материя според мен се гледа като на първоизвор, на „първоговор“, като субстанция, оставена да „говори“ сама за себе си, да определя своята динамика сякаш не от ръката на художника, а от гравитацията, от спонтанния жест и т.н. В случая художникът е по-скоро „режисьор“, отколкото „майстор занаятчия“. Защо ти е необходима кавалетната форма?

Станислав Памукчиев: Някога, в идеологизираната култура, кавалетната форма беше свободно поле за формални експерименти и субективни поетични откровения. Днес тази форма е обременена от обрастванията на широкия вкус и пазара на изкуството. Това ме кара да се съпротивлявам, като изпитвам удовлетвореност да вляза през разпознаваемостта на кавалетния формат и да го провокирам отвътре, като нарочено място за естетическа наслада. Това е моя реакция към консумативните модели на нашата „цивилизованост“ и очакването изкуството да ни достави поредната доза наслада, комфорт, забавление. Не харесвам рекламния призив „насладете се“, когато става въпрос за култура. Споделям, че естетика без етика е празна декорация. Великите произведения на изкуството не дразнят само ретината, а докосват дълбоките съдържания на екзистенциалния отговор и духовна свобода. Вярвам, че изкуството е средство и цел на фундаменталното знание за човека.