Хан Канг

Хан Канг

Хан Канг е родена в Куанджу на 27 ноември 1970 г. Дъщеря е на писател, брат ѝ също е писател. Следва корейска филология в университета Йонсей. Дебютира с поезия през 1993 г. Първият ѝ роман, „Черен елен“, е издаден през 1998 г. Следват книгите „Плодовете на моята жена“ (2000), „Студените ти ръце“ (2002), „Огнен саламандър“ (2012), „Вегетарианката“ (2007), „Гръцко време“ (2011), „Човешко дело“ и др., както и сборници с поезия. Романът ѝ „Вегетарианката“, спечелил международната награда Букър (2016), е преведен на близо 40 езика, включително на български (изд. „Ентусиаст“, 2020). През 2024 г. е отличена с Нобеловата награда за литература заради „въздействащата ѝ поетична проза, която се изправя срещу историческите травми и разкрива крехкостта на човешкия живот“.

Хана Арент

Хана Арент

Хана Арент е родена през 1906 г. в Хановер в семейството на евреи. Следва философия, теология и класическа филология в Марбург при Мартин Хайдегер, във Фрайбург при Едмунд Хусерл и в Хайделберг при Карл Ясперс. През 1928 г. защитава докторска дисертация за понятието за любов при св. Августин. През 1930 г., след едноседмичен арест, напуска Германия. До 1941 г. живее в Париж, ангажира се с ционистка организация и помага за преселването на еврейски деца и младежи в Палестина. През 1941 г. емигрира в САЩ. През 1961 г. е наблюдател за списание New Yorker на процеса в Йерусалим срещу нацисткия престъпник Адолф Айхман. На български са преведени книгите ѝ „Произходът на тоталитаризма“ („Колибри“), „Айхман в Йерусалим“ („Сиела“), „Човешката ситуация“ и „Насилие и политика“ („Критика и хуманизъм“). Умира на 4 декември 1975 г. в Ню Йорк.

Ханс Белтинг

Ханс Белтинг

Проф. Ханс Белтинг (род. 1935 г.) преподава история на изкуството в Хайделберг, Мюнхен, Карлсруе, чете лекции в Колумбийския университет, в университетите във Виена, Харвард, Балтимор. През 2002–2003 г. е титуляр на Европейската катедра в Колеж дьо Франс. От 2004 до 2007 г. е директор на Международния изследователски център по културология (IFK) във Виена. Сред многобройните му книги са: „Невидимият шедьовър. Модерните митове на изкуството“ (1998), „Образ и култ“ (2000), „Антропология на образа“ (2001), „Сценарии на Модерността: изкуството и неговите отворени граници“ (2005), „Флоренция и Багдад. Една западно-източна история на погледа“ (2008), „Погледът зад вратата на Дюшан. Изкуство и перспектива при Дюшан“ (2009), „История на лицето“ (2013) и др.

Ханс-Георг Гадамер

Ханс-Георг Гадамер

Ханс-Георг Гадамер е роден на 11 февруари 1900 г. Книгата му „Истина и метод“, публикувана през 1960 г. е основополагаща за философската херменевтика през ХХ в. Ученик е на Николай Хартман и Паул Наторп. През 1923 г. посещава лекциите на Хусерл и Хайдегер във Фрайбург. През 1933 г. е сред германските учени и преподаватели, подписали заявление в подкрепа на Хитлер, макар че като цяло остава аполитичен. През 1939 г. се премества в Лайпцигския университет, след войната дори става ректор, но за кратко. През 1949 г. получава покана от Хайделбергския университет да заеме освободената от Карл Ясперс професорската катедра. Преподава там до пенсионирането си през 1968 г.

Хартмут Роза

Хартмут Роза

Хартмут Роза (род. 1965 г.) е професор в университета „Фридрих Шилер“ в Йена, гост-професор на университети в Европа и САЩ, директор на института „Макс Вебер“ към Университета в Ерфурт. Освен книгата „Ускоряване. Промяната на времевите структури в модерността“, излязла в Германия през 2005 г., а в България през 2015 г. („Критика и Хуманизъм“), той е още автор на „Отношения със света в епохата на ускоряване“ (2012), „Ускоряване и отчуждение“ (2013), „Резонанс. Социология на отношението към света“ (2016).

Херфрид Мюнклер

Херфрид Мюнклер

Херфрид Мюнклер (род. 1951 г.) е немски политолог, професор по теория на политиката в Хумболтовия университет в Берлин, редовен коментатор по глобални въпроси в немскоезичните медии и автор на многобройни книги за държавното управление и теорията на войните. На български е преведена книгата му „Новите войни“ (изд. „Изток-Запад“).

Хорхе Луис Борхес

Хорхе Луис Борхес

Аржентински есеист, поет, прозаик, публицист, преводач, един от великите класици на XX век. Някои литературни историци го обявяват за баща на постмодерната естетика. Роден на 24 август 1899 г. в Буенос Айрес, учи в Европа. Създава първите си литературни произведения на 6–7 години. От 1937 до 1955 г. е директор на Националната аржентинска библиотека. С времето Борхес оставя поезията и се насочва към „фантазийната“ проза. Неговите сборници с шедьоври на късия разказ „Всеобща история на безчестието“ (1935), „Измислици“ (1944), „Алефът“ (1944), „Докладът на Броуди“ (1970), „Пясъчната книга“ (1975) поразяват с искрящия си лаконизъм. Главни метафори са огледалото и сънят, според него сънят е най-старата художествена дейност на хората и когато сънуваме, ние сме едновременно Творецът, пиесата, зрителят и авторът. Още на 28-годишна възраст започват първите симптоми на наследствена двустранна катаракта, довела като при баща му до пълна слепота. Последните си години прекарва в Евиан и Женева, визитната му картичка съдържала само: „Хорхе Луис Борхес, съвременник“. Умира на 14 юни 1986 г. в Женева.