Определен като един от 30-те най-значими европейски художници, днес Алцек Мишев смята, че модерността е разрушителна.

„Кориере дела Сера“, „Ил Джорно“, „Ла Стампа“– няколко от най-големите италиански вестници публикуваха наскоро статии за новата творба на един художник от България. Върху платно с размери 9 на 3 метра той изобразява същата сцена, която през XIV век неизвестен зограф е изписал, но в много по-малък размер, върху стена от Хрельовата кула в Рилския манастир. Картината е назована Празник на гроздето и вече украсява вътрешността на една старинна църква, реставрирана и превърната в културно средище в  градчето Понти. Но това не е просто живопис. Това е лична история, смирение, поклон и дълг пред рода… Това е цял един мит.

Името му е Алцек Мишев, но за жалост малцина в България го знаят. Напълно непонятно е защо културните институции у нас не проявяват интерес към творчеството му. Малко след като завършва Художествената академия в София, той напуска страната през 1971 г. с копнежа да прави модерно изкуство. Установява се в Италия, чиято граница  преминава пеша, като се прикрива зад дърветата от куршумите на югославски хеликоптер. Според речника на соца по онова време се превръща в „беглец”, „изменник на родината” и „невъзвращенец”. Никога повече не вижда майка си, защото властите на три пъти не й разрешават да напусне страната, за да се срещне със сина си.

В свободния свят талантът и волята му бързо го изстрелват нагоре. Само след 5-6 години Мишев е определен, заедно с Кристо, като един от 30-те най-значими европейски художници. Автор на тази селекция, представена в книгата „Европа-Америка – различните авангарди”, е Акиле Бонито Олива,  един от най-влиятелните критици на Запад.

ПРЕПЛУВАНЕ НА ОКЕАНА

Връх в кариерата на Алцек Мишев е един грандиозен пърформанс, който той осъществява през 1982 г. – Преплуване на Атлантическия океан… Но не сред океанските вълни, а в басейна на кораба „Куин Елизабет 2”. В хода на тази самоиронично замислена акция артистът се оставя да го пренасят  като златна рибка в аквариум – в малък контейнер, пълен с вода, той преминава през митническите пунктове на тръгване от Лондон, а после и при пристигането си в Ню Йорк. Всеки ден плува по 4 часа сутрин и 4 часа следобед в басейна на борда, стриктно върши работата си като чиновник, а събитието се отразява надлежно от пресата. Веднъж попаднало в обективите на медиите, то се интерпретира, преувеличава, обгръща се с все по-голяма значимост… Предхождат го 12 изложби по темата, театрално представление. Художникът издава дори грамофонна плоча с музика (45 оборота), композирана от него за случая. Мишев показва как нещо невъзможно може да бъде направено възможно чрез механизма на рекламата: c метафората на плувеца, в която всъщност нито плуването, нито водата имат някакво значение, той влиза в обсега на съвременните медии. Идеята му е, че на всяко добро заглавие може да се придаде неустоима сила, при това почти без никакви разноски, единствено с манипулативното посредничество на пресата и телевизията.

След тази изява вратите на най-престижните музеи и галерии се отварят за него. Очертава се бляскава кариера. Но… художникът, който умее да плува добре и очевидно предпочита да го прави срещу течението, започва да си задава въпроси и да се съмнява.

НАЗАД

– Тогава вероятно съм предусетил скрития фалш на комуникацията – белегът на нашето време – пояснява той. Всичко, което се случва в модерното изкуство, е една манипулация! Фейк! Това и сега се цени много.

Още през 1979 г. той пише книга за своите пърформанси, озаглавява я „Моите лъжи”. Постепенно е стигнал до разбирането, че всяка изява в духа на авангарда всъщност е отлично оформена манипулация.

– Моят възглед беше и е, че целият наш живот е една езикова постановка, която често води до деформация на съдържанието – пояснява днес художникът. – Като няма съдържание, идва на помощ манипулацията, която го отлага, но идва следваща, след нея друга и така целият живот става лъжлив.

Днес Алцек Мишев е един покаял се авангардист, който отрича модерното изкуство и се вдъхновява от художествените и архитектурните образци на Средновековието. Миналата година той получава покана да участва за втори път в Биеналето по архитектура във Венеция. Оказва се обаче, че темата на форума – включване на модерните форми в старинните градски центрове – противоречи на сегашната идеология на художника, за когото всяка старина, дори и най-скромната, е по-добра от всеки съвременен градеж. За себе си той остава доволен, че не се стига до негова изява на Биеналето:

– Не може да се сътрудничи с хора като Заха Хадид или, да кажем, Даниел Либескинд, архитектът,  който разрушава Милано и целия свят и казва: Fuck the context!

ДВА ПОЛУОСТРОВА В ЕДНА ТВОРБА

На избледнелия фрагмент от Хрельовата кула Мишев попада случайно в интернет. Фреската изобразява музиканти и хора, които мачкат грозде с боси крака. Художникът разбира веднага, че нямат нищо общо с останалите стилизирани изображения във византийски стил от онова време. Той ги намира по-скоро близки до етруските и до живописта, открита в Помпей. Старината разпалва въображението му и след много взиране и  проучване, продължило 4-5 години, стига до следното предположение:

– Изглежда някакъв странстващ художник от Италия е живял известно време в манастира и за да се отблагодари, е направил тази рисунка близо до камбанарията. Било е 1335 г.!

Мишев е силно впечатлен: фигурите са много по-реалистични, по-добре построени и с по-добра анатомия от тези на Джото и на други автори от ранния Ренесанс!

Рилският манастир е специално място за него, защото той е израсъл там. Роден е в Дупница, баща му е бил председател на туристическото дружество в града и е участвал във възстановяването на изгорялата хижа Скакавица. За прадядо си – Иван Зографов, знае от своята баба, че е един от авторите на известните сцени с ада върху цокъла на манастира. Като момче Алцек посещава обителта на всички големи празници и цялото му детство е свързано с нея и с планината. Днес в своята мащабна картина той пресъздава гроздобера от Хрельовата кула, добавя и лозница с много гроздове, а в пролуките между дърветата рисува и самия манастир, и току що реставрираната италианска каменна черква, където неговата картина ще остане завинаги. В една творба събира два полуострова, разделени от 700 години време!

– Задачата ми е да докарам престижа, културните достижения на България в Италия – обяснява художникът. – И използвам този далечен фрагмент, за да го прерисувам добросъвестно, доколкото мога, както Микеланджело е прерисувал оригиналните рисунки  на старите гърци. И ето я моята идея – нека това бъде новото чувство в изкуството на ХХІ век. Желанието ми е изкуството да скъса с ценностите на миналия век и да се обърне …назад!

ДРУГИ „ЛЪЖИ”

Парадоксът е, че Алцек Мишев е оставил диря в културата на изминалото столетие, което той отдавна вече не харесва. През 1984 г., само за три месеца рисува серия от над 1300 портрета, всеки от които с размери 2 х 2 м, в акцията „500 млади лица”. Тогава в Милано, Рим, Торино, Болоня и Флоренция са фотографирани по 100 млади хора. Негативите са прожектирани върху листове със стандартния размер на билборд – 6 на 3 метра, и след това художникът свободно интерпретира всеки от тях с четка и черно печатарско мастило. Рисунките, с обща площ 5500 кв. м, са разлепени по улиците в петте града като рекламни плакати. На всяка от тях е изписано: „Кажете на…(следва името на човека), че неговият портрет е тук!”, а на всеки от участниците с телеграма е съобщено на кое място може да види лицето си.

Днес някои наблюдатели откриват, че Мишев е създал социална мрежа и е изпреварил Фейсбук с близо 25 години. В момент, когато тенденцията в изкуството е човешката фигура и лицето да се деформират и разчленяват, той прави нещо различно. Върху местата в града, предвидени единствено за търговска реклама, поставя реалистично нарисувани лица на съвсем неизвестни хора. Само 15 дни по-късно върху тях започват да се лепят нови плакати и от портретите остава единствено споменът за тях. Точно както изчезват и звуците на някоя мелодия в пространството.

ЖЕСТОВЕ И НОТИ

Всъщност за Алцек Мишев музика и живопис са едно. До това проникновение той стига на двайсетия си рожден ден. Спомня си точно момента, в който рисува един пейзаж край Дупница и усеща, че работата му става хармонична и завършена, започва да му звучи като мелодия.

По-късно, през 76-а, художникът се опитва да събере двете изкуства чрез един жест. Тогава слага микрофон в четката и при всяко докосване върху платното се получава и шум. Така ръката създава едновременно звуци и изображение. Но това все още не е музиката, която той търси. Мишев се занимава с технологии, записва музика от чупене на чаши, от абстрактни звуци… В Калифорния се запознава с Дон Букла, който заедно с Роберт Муг е един от първите изобретатели на електроакустични инструменти. По-късно създава Концерт за сопрано и оркестър на един художник немузикант. Премиерата му е през 89-а в театър „Манцони” в Милано. Дирижира Михаил Ангелов, а пее съвсем младата тогава Александрина Пендачанска.

Междувременно Букла изобретява и виртуална клавиатура във вид на диригентска палка – контролер с инфрачервени лъчи. Когато човек го движи във въздуха, устройството „избира“ различни ноти. Тази палка Мишев държи в една ръка заедно с четката, като едновременно рисува на платното и създава музика чрез движенията си. Така се ражда и неговата първа свиреща живопис.

МУЗИКА ОТ НЕБЕТО

Годината е 1979. Пред катедралата в Милано в тъмнината небето звучи. На площада пред Дуомо са увиснали четири балона, всеки с диаметър 6 метра. От монтираните на тях високоговорители се носи музиката на звездите… Буквално.

– Отидох в института по астрономия в града и попитах имат ли записани звуци от Космоса – разказва Алцек Мишев. – Разбрах, че нямат, но ми дадоха фотографии на съзвездията Андромеда, Орион, Лира. С тях се отправих към математическия факултет на университета в Пиза, където се намираше най-мощният тогава компютър – беше разположен в две стаи и го охлаждаше перка от самолет. За една седмица успяхме да сканираме фотографиите и тези данни ги дадохме на синтезатор, който ги превърна в звуци, разбира се, не и в музикална композиция.

Варианти на тази инсталация/концерт Алцек Мишев прави и в Сан Франциско, Лос Анджелис, Генуа.

– Когато бях в Калифорния, стана дума и за работите на Кристо и тогава художествените критици ми казаха: „Вие, българите все велики неща правите“ – спомня си художникът.

ЗА СИЛАТА НА ЧУВСТВОТО

През 2000 г. директор на архитектурното биенале във Венеция е Масимилиано Фуксас, темата е „По-малко естетика, повече етика”. Мишев е поканен да участва. Облечен във фрак, с лявата си ръка той дирижира импровизацията на един квартет, а с дясната свири с изобретения в Калифорния контролер с инфрачервени лъчи. Малко след началото влиза в прозрачен цилиндър, пълен с вода, в която плуват малки червени риби. Художникът продължава да свири и под водата, като самият той се гмурка из нея, а в края на всяка музикална фраза се показва на повърхността, за да си поеме въздух. Накрая излиза от цилиндъра и целият мокър, с виртуалната клавиатура в ръката си изпълнява кратък валс пред зрителите…

Изявата носи заглавието Настъпващата истина на чувството. Ето я силата, която определя както положителното, така и отрицателното в живота ни днес, подсказва художникът и напомня, че акцията се е състояла една година преди 11 септември 2001 г. Чрез неочакваното той предизвиква емоцията, която иска да събере в сложно внушение заедно с технологията, етиката и изкуството.

СРЕЩУ МОДЕРНОСТТА

Ако беше продължил по пътя, по който поема през 70-те, днес Алцек Мишев навярно щеше да продава творбите си за милиони. Вместо това днес той общува с малка група критици на изкуството, между които са известният американски урбанист Никос Салингарос, който преподава в университета в Хюстън, и арх. Еторе Мария Мацола, доцент в университета Нотр Дам.

– В тази малка общност ние гледаме хиляда години назад, към архитектурата на Паладио, на Леон Батиста Алберти. Интересува ни какво мислят Леонардо, Джото… Интересува ни духовното в изкуството и архитектурата и ни се струва, че то е било най-високо през Средновековието.

От признат и ревностен адепт на европейския авангард днес Алцек Мишев се е превърнал в негов рязък отрицател, който ни призовава да се откажем  от Кандински, Клее, Пикасо, от Корбюзие и Франк Лойд Райт…

– Модерното изкуство разруши света – заявява под силата на емоцията. Заразата му е повсеместна. Разрушава се всичко, което е история, красота. Налага се провокацията, грозното. Всяка скулптура, архитектурна форма и абстрактна картина иска да се свърже с това, което не е човешко, не е фигурално, което не прилича на оригинала. Целта на всичко това е да се създаде новият човек! Същото, което преди искаха и комунисти, и фашисти, сега се налага и в технологизирания свят на консуматорите.

Доста радикален, непримирим с наложилия се светоглед, със своята живопис, със своите стихове и философски есета Алцек Мишев негодува най-вече срещу липсата на отговорност към обществото, към миналото и предците. Не приема съвременното разбиране, според което изкуството няма отношение към трайността, може да съществува само няколко секунди или да бъде стъпка в празното…

– Аз предлагам на художниците и на архитектите да започнат отново да копират – продължава той. – Мисля си за Леонардо, който казва, че най-хубаво е да вземеш една тревичка и да я прерисуваш. Искам да огранича своята индивидуалност и правя портрети, на които хората си приличат.

Заедно със съпругата си Елеонора Ричи, архитект по професия, Алцек Мишев живее в градчето Акуи. Преди време намират тук рушащо се палацо на четири века и само за две години двамата го реставрират собственоръчно. Днес сградата е възвърнала достолепието и красотата си и впечатлява с щедри, свободни, преливащи едно в друго пространства, одухотворени от фреските по таваните и от картините на художника. В последно време той рисува основно със син камък – пейзажи, портрети, настроения…

Мишев е част от редакцията на литературно онлайн списание, пише статии и за малък регионален вестник. От време на време го канят да изнася лекции пред студенти от различни факултети.

Трудно му е обаче да обясни на децата си своя възглед за този естествен и скромен начин на живот.

– Успех днес означава да трупаш пари. А за мен успехът е това – да живея между отгласи, между сенки и цветове, нюанси, мисли, изкуство, което трябва да устои на времето, между отговорности. Тези неща са съществували, но модерността не просто ги забрави, тя ги забрани! Ето, сега се опитвам да обяснявам на колеги или на студентите, че се живее, за да се запази достойнството на прадедите…

Така разсъждава художникът, който прерисува сцената от Хрельовата кула, за да я възвеличи в бившата каменна църква на едно непознато италианско селце. С цялата парабола на живота и творчеството си той предизвиква културната матрица, в която живеем днес. Тегли ни извън нея, за да се огледаме накъде вървим, към какво се стремим, струват ли си целите ни. За да препотвърдим избора си, или за да се усъмним в него.