0
2579

Виктор Дяков. „Боинг 747”

Дебютът

DEnev

Бащата на Виктор е искал да стане летец. Но бил висок на ръст, не се побирал в кабината. Станал авиоинженер. После дълги години работил като журналист и оставил зад гърба си над 20 книги за въздухоплаването – за летци и самолети. Бащата на Виктор винаги е вярвал, че синът му един ден ще стане писател.

И ето, синът му стана писател. До няколко седмици ще излезе дебютният роман на Виктор Дяков „Боинг 747”. Когато знаем това за бащата, вече знаем и една от причините за това заглавие на дебютния роман на сина.

Това е само една от причините, разбира се – нещо като поклон към бащата, когото вече го няма. От 10 години урната с праха на бащата Цветан Цаков е в Алеята на летците на Централни гробища. Само пишещата му машинка стои в ъгъла на стаята на Виктор, като някакъв мъничък олтар.

Виктор е мой съученик от Английската. Обади ми се в началото на лятото. Каза, че е написал роман. Видяхме се и ми даде двеста разпечатани страници.

Имах си друга работа. Сложих папката в ъгъла и забравих за нея. Минаха няколко седмици. Пак ми се обади и попита дали съм прочел текста му. Казах му, че още не съм. „Ти само почни да четеш”, каза ми.

Да дебютираш в литературата на петдесет и няколко години е рисковано занимание. Толкова бухали има накацали по клоните. Нямаше как да обясня това на моя набор, на моя побелял съученик, ако сам не го знаеше. Не бяхме близки приятели, но ми беше съученик от Английската. Просто нямаше да знам какво да му отговоря, ако не ми харесаше текстът. Може би това беше и причината да отлагам четенето.

Но вечерта все пак седнах и отворих папката. До четири сутринта я прочетох. Изпуших половин кутия цигари. И се обадих на Виктор още в шест и половина сутринта. Нарочно му се обадих толкова рано. Исках да запомни деня. Винаги ми е било интересно като феномен раждането на един писател. Виктор има редкия шанс това да се случи с него в зрялата му възраст, след петдесет, извън младежките мечти. И беше редно да му дам възможност да запомни този миг.

Разбира се, като казвам това, веднага ще добавя, че казаното е само една метафора. Всъщност, роденият да стане писател винаги си е такъв, още от най-ранните си години, без значение от гонга на дебюта си, който само формално оповестява този факт пред света.

Виктор Дяков също не си е спестил нищо от досегашната „подготовка” за дебюта. Тук е целият Достоевски, изчетен от кора до кора още в гимназията, тук е Кортасар, тук е и черният пуловер с високата яка на Хемингуей от обложката на „Безкраен празник”, с пробити от носене и закърпени с кожа лакти, тук са фантастите Бредбъри и Саймък, тук са трийсетината разкази, публикувани в „Студентска трибуна”, които дори събрал в папка и се готвел да ги предложи за печат през 1984 г., но забравил единствения екземпляр на машинописа в едно такси, тук са купищата журналистически материали в „Кооперативно село”, тук е и сценарият за игрален филм, написан заедно с баща му, за полета на космонавта Георги Иванов, който никога не вижда бял свят. За разлика от аналогичния американски филм за полета на „Аполо 13” …

Всичко това е част от биографията и на „Боинг 747”, освен на автора.

Романът „Боинг 747” разказва за 14-те години емиграция на главния герой в Канада. Разказът е безподобно правдив – с толкова хумор и горчилка едновременно, че отвреме-навреме, докато четеш, започваш да цвилиш от смях; и почти веднага, само един параграф по-долу, да търсиш дяволската песъчинка в окото си. Мозаечната структура на повествованието служи като много здрава арматура за различните сюжетни линии, които отвъд свръхреалистичната рамка на скиталчествата, захващането с различни професии, отвъд желанието да провериш от какъв материал си направен, изследват големите категории на оцеляването, на самотата, на носталгията, на корените, на синовността и на бащинството.

В този смисъл,  романът „Боинг 747” може да се разглежда и като наръчник за оцеляване, и като енциклопедия на емигрантската участ, но и като своеобразен поетичен дневник за пътя на младостта към старостта.

Вие, читателите, също не сте забравени. Ето как завършва „Боинг 747”: „Възлагам много големи надежди на тези от вас, които могат да летят, че ще бъдат един изумителен „Боинг 747”.

С дебютния роман „Боинг 747” на Виктор Дяков към гласовете на Димитър Динев, Капка Касабова, Захари Карабашлиев и Тодор Благоев, на Илия Троянов и Ружа Лазарова се прибавя нов мощен глас. Чудя се какъв съвет да дам на моя съученик от Английската в навечерието на литературния му дебют. Защото да дебютираш на петдесет и нещо е рисковано занимание. Като гледам перипетиите, през които е преминал главният му герой в романа, който със сигурност носи много от чертите на автора въпреки задължителното осъзнаване на условността в едно художествено произведение, кожата на моя съученик трябва да е дебела като на носорог. И надали има нужда много-много от съвети. Все пак, ще му кажа следното:

Не чакай награди. Никакви награди. Въпреки че си честен в писането си поне толкоз, колкото са честни и Рауи Хадж в „Играта на Де Ниро”, и Миленко Йергович в „Буик Ривера” – два от най-добрите романи за емиграцията, които съм чел.

Достатъчна е любовта на читателите. Напълно достатъчна.

И накрая, за финал на този текст, един дребен факт с малко мистичен привкус. Фамилията на моя съученик, на автора на романа «Боинг 747», който след 2-3 седмици застава пред читателския съд, е Цаков. Виктор Цаков. Казах му, дай да ти измислим някакъв писателски псевдоним. Какво ще кажеш за «Дяков»? Добре, става! – каза късо Виктор. Веднага се съгласи. – Това е фамилията на прадядо ми!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНаследството на тоталитаризма
Следваща статияФойерверки посред бял ден