Вече признах на писателката, че много пъти, разтърсен от образността и невероятния език на изказа ѝ, оставях книгата и потъвах в срам. Ние работихме заедно в новинарски сайт пет години, бях ѝ нещо началник. Срамувах се заради всички онези наши епизоди, в които съм изисквал от нея глупости, сигурно съм я ругал и обиждал… И за да ми прости, поисках да я попитам публично как стана виртуоз на словото, резултат от дълбоко прозрени и премислени уж всекидневни, дори битови неща. Изумен от умението да види и опише красиво и осмислено многото пластове в тийнейджърската любов, в селските и бургаските семейства, в хлапашките тайфи. И зададох въпросите си.

Антония, сама определяш книгата си така: „Нас, които ни няма“ е болезнено личен автофикционален текст с двама разказвачи – момчето и момичето, в чиито души Ерос и Танатос се борят за надмощие“. Този твой особен поглед към нещата от живота, към чувствата и всекидневието, към хората и характерите, случките и историите, към бита дори – превърнати в живопис, във филм, а сетне във висока литература – за мен е разтърсващ в книгата ти. Разказваш–показваш–преживяваш хора и събития от твоя живот, но и отпреди над 30–40 години, повече дори от днешните ти години, защото наблюдаваш зачеването си, раждането, детството си. Екстремно въздействащият начин, по който днес ги представяш на читателя – той сега ли е формиран, или някога си? Този текст днес ли е писан, или някога?

Всъщност истината е, че макар този роман да излиза сега, той е действителният ми прозаичен дебют, тъй като за разлика от предишната ми книга, „Потъване в мъртво море“ („Жанет 45“, 2019), която е писана малко преди излизането си, първите чернови на „Нас, които ни няма“ съществуват още от ранните ми 20 години, от началото на новото хилядолетие. Може би това е и предупреждение към читателя – да съди според този факт. Решението книгите да излязат в този ред взехме съвместно с издателите – с аргумента, че е по-обичайно един писател да се представи първо с кратка проза. Така че „Нас, които ни няма“ е може би най-дълго писаният текст – около две десетилетия, през които грубо го изоставях, за да се връщам отново с умиление и надежда към него в протяжните лета на село (селото от романа).

Разбира се, автобиографичен роман на 43 години – та това звучи претенциозно, самонадеяно. Но акцентът е върху портрета на 16-годишното ми „аз“ и върху живота на семейството ми – моето основание това „аз“ да е такова, каквото е. За тази цел паметта трябва да е максимално близо до извора, защото колкото повече остарявам, толкова повече забравям езика, жестовете, размаха, страховете и дори преструвките на онази възраст. Забравям самия начин, по който се обича на 16. Както признавам в романа: „Знам, знам, че паметта старее с нас и никога не можем да си спомним времето на шестнайсет с ума на шестнайсетгодишните, но продължавам да се опитвам“.

Да, реших да „помня“ от първо, свидетелско лице и онова, което ме е предхождало, за което още съм нямала съзнание, понеже всичко, което някога моите близки са ми разказвали за миналото и за себе си, е станало неизбежна част от моята собствена история и идентичност. Аз буквално ги „виждам“ там, преди себе си – благодарение на гените, които са посели в характера ми, и на сетивата, които са възпитали у мен. Така че когато ме питаш „днес или някога“, си мисля и за това: че „единствено паметта е по-бърза от светлината и всички наречия за време там са еднакво лишени от смисъл“. 

Романът е автобиографичен, ти сама така го определяш, но къде и как се намесва все пак фикцията?

Романът е двойно автобиографичен – веднъж за мен, веднъж за другия протагонист. Един от най-силните стимули да започна тази книга дойде с новината за реалната смърт на прототипа на главния ми герой и разказвач, Мартин. В книгата не е така, в нея егоистично и нарцистично го спасявам – за да ме разкаже след години, за да възкреси портрета ми в спомена за любовта си към мен, едновременно с това изграждайки своя противоречив образ, който ми се струва невъзможно да не обикнеш, и създавайки пейзажа на собственото си разбито семейство. Но тя, смъртта, все пак идва (за кого и дали като реално събитие, или в преносен смисъл – нека читателите сами видят и решат). В онази преходна възраст смъртта е най-малкото неизбежна метафора: тя парадоксално трябва да обозначи рухването на първичните ни илюзии, но едновременно с това да съхрани – да спаси завинаги – чистотата на онзи юношески образ, към който ще се връщаме винаги.

Ето нещо истинско: писмата от частта на Мартин са реални писма, писани от него до мен през 1994 г. Но аз ги присвоих емоционално и интелектуално и ги редактирах за целите на романа до степен на фикция, което всъщност ги направи универсална литература. Иначе фикцията, за която питаш, е навярно в детайлите, в плътта на едрите факти. Защото например единственото, което знам за реалното семейство на Мартин, е, че беше разделено. Всичко останало е плод на въображението ми и ако този текст стигне до прототипите, нека те знаят – простете ми, това не сте вие, това са моите измислени герои. Ала истината е, че аз самата вече не мога да различа измисленото от реалното, това е същността на писателския процес. Истината е, че ако нещо е възможно, то то е потенциална истина. За мен най-важно беше да я описвам така, както отбеляза една моя читателка: „отстранената от самата себе си дори, почти безпристрастна и остра като нож“.

И още нещо. Искаше ми се да се впусна в територията на детството, една от най-благодатните и обхожданите в литературата, по начина, по който това правят писатели като румънците Симона Попеску и Макс Блехер. Попеску разнищва тъканта на детството, за да ни покаже и неговата втъкана противоречивост, тъмното му лице, двусмислието му; при нея то не е територия на безусловна невинност, а напротив – котел, в който врат и всички онези мисли, чувства и състояния, които, идеализирайки го, се опитваме да му отнемем. И Блехер, и Попеску пишат за детството абстрактно, не в еднозначни банални спомени, а с философско вглеждане и фантазмени описания. Опитах се да погледна по подобен начин на онова време. И както каза редакторът ми, привидната сантименталност на този роман е всъщност „свредел“; на чистотата и романтиката противостоят тийнейджърският цинизъм, самобичуването, неувереността, нелепостта. Онези неугледни, чувствителни, несъвършени, затрогващи, „смотани“, красиви същества са днешните 40-годишни…

Работили сме заедно като новинари в един сайт, шампион за публиката по онова време. Как сред потоците от новини с техния твърде беден, опоскан език успяваше да съхраниш умението и усета за съвсем друг изказ, превръщащ и обикновеното в литература, в съвсем друг свят?

Много съм мислила за това. Страхувала съм се от това. От дългите години, в които трябваше да редактираме до безкрай едни и същи протоколни, скучни, неталантливи текстове с шаблонен и ограничен език. Мисля, че единственият антидот за това е четенето, възпитанието на езика (и чувствата) през образците на световната литература, което при мен започна доста рано. Мисля, че винаги съм ценяла повече как, а не какво ми се разказва. Връщала съм се безброй пъти към пасажи, в които разтърсва не случващото се, а подборът на думите, създаващ собствен надсмисъл. Може би съм словесно педантична, но за мен има огромно значение къде точно е поставена запетайката, как тече без да се спъва никъде ритъмът на изречението, коя точно дума е поставена до другата. Един от най-ранните ми книжни приятели е синонимният речник, който днес е задължително отворен в браузъра ми, докато пиша. Радвам се, че казах сбогом на новинарския език (и поток), макар да владея съвършено технологията му. Да, лийдовете в прозата са съвсем други, но допускам, че по някакъв начин усетът за важното, за „новината“, все пак оказва влияние при търсенето на кулминацията и в художествения текст.

Така е, за теб е важно какво разказваш, това е животът ти, но много по-важно е как разказваш, което също е твоят живот – най-отчетливо това личи в разказите ти в „Потъване в мъртво море“, една вече високо оценена книга. Съществува ли впрочем някаква невидима връзка между двете?

Имам един разказ – „Елегия за Емма-Лена“, в който има зрънце, от което като че ли покълва романът ми. Той също е „тийнейджърски“ – по онзи пораснал начин. Но връзката виждам най-вече тематично – в това, че навсякъде смъртта е една от основните теми. Струва ми се, че никога няма да спре да ме занимава – може би защото е най-големият ми страх и най-пределната ми мярка. Убедена съм, че няма по-голяма тема в литературата от нея, и не мога да обещая, че следващите ми книги ще са „по-ведри“. Въпреки че и в разказите, и в романа на фона на нейната граничност неизменно избуяват любовта, надеждата, прошката, приемането, светлината. Другото общо, което виждам, е моят любим тип мъжки герои: слаби, крехки, раними, чувствителни, понякога привидно груби, но винаги способни на съмовглъбение. Мъже, каквито няма в изобилие в българската литература.

Иначе, да, много се радвам за оценката, която получи „Потъване в мъртво море“ – националната награда за дебют през предходните две години „Йордан Радичков“ (2020), както и присъствие в краткия списък на наградите на Портал Култура. Радвам се и че успя да достигне до много смислени читатели. Тя е може би моята по-зряла и „възрастна“ книга, по-обработена и по-подредена, но пък „Нас, които ни няма“ завинаги ще остане моята най-лична книга.

Бургас, разбира се, заема особено, специално място в „Нас, които ни няма“, далеч не само като фон. Поетите му, артистите му, улиците му, кръчмите му – за тези неща книгата е и документ. Има ли ги още тези неща?

Моят Бургас от 90-те вече го няма, отдавна го няма и Бургас на моите родители. Генофондът на онези бургазлии, които срещам по улиците, отдавна се е променил – и тук, внимание!, съвсем не става дума за това от кои села и градчета са дошли те. Става дума за аура, за ядка, за вътък. Бургас понякога ми се струва един „напуснат“ град, макар и да е добре поддържан и уреден, и да продължава да бъде място, което привлича нови и нови заселници. Липсва ми ясното усещане за културен кръговрат – превърнал се е сякаш в равна линия. Култови места от романа отдавна не съществуват или са изчерпили значението си, отдавна я няма онази рошава атмосфера и онази дългокоса музика; няма ги карираните ризи и чарлстоните, няма ги хората с книги в ръка, поезията във въздуха, старите Дупки, дядото със слънчогледа, капанчето, на което киснеше Валдеса, „жълтите възглавнички“… Дано не съм просто черногледа, остаряваща и оплакваща се жена. Надявам се да съм съхранила поне малка част от „Бургас, който изгубихме“. Може би „Нас, които ни няма“ ще говори на една определена група хора от конкретно поколение, но – поемам този риск.

Поддържаш сайта Literaturnirazgovori.com, който няма подобен на български език. Тази работа изисква четене и писане, изисква твърде много време. Защо и как го правиш?

Правя го, защото съм безработна (смее се). Но сериозно, започнах, след като напуснах потъващия кораб на прекрасната телевизия Би Ай Ти, последната ми работа, свързана с медиите. Тогава нямах чувството, че създавам собствена литературна медия. Че отново ще „работя“ на пълен работен ден, но правейки за без пари онова, за което преди трябваше да изнамирам минути и часове посред стреса на редакторската работа. Да, сега по цял ден чета, водя си записки, после сядам и пиша ревюта или правя интервюта с писателите. И започвам със следващото заглавие.

Онова, което е специално, е, че обръщам особено внимание на българската литература, която продължава да остава незаслужено пренебрегната в читателските среди и книжните групи. Има книги, за които буквално само аз съм написала рецензия, и това е ужасно тъжно. Българските читатели като че ли по традиция се доверяват преди всичко на популярните заглавия от преводната литература, но имам щастието читатели да са ми любопитни, нестандартни хора, които посягат към новото и различното. Така че следя последните излезли у нас книги в партньорство с качествените издателства и информирам и ориентирам читателите в този поток – ето че в известен смисъл това си е някакъв вид новинарство.

Пишеш ли нещо ново? Ще четем ли нов роман скоро?

Да. Вече имам скелета на нов роман, чието действие отново, както в някои от разказите ми, ще бъде пренесено в Израел и малко в България. Израелско-българска история, за която ще „употребя“ някои биографични факти от живота на съпруга си и семейството му. Роман-писмо, който минава през евреите в Букурещ, през имиграционните лагери в Кипър, през Хайфа на извършилите алия, за да стигне до семейство в София. Но още е много рано, тепърва има да редактирам сто пъти, да изпълвам с плът, да премислям и пренаписвам. Така че обещание няма – само надежда.

Въпросите зададе Панайот Денев