„Нектар“, Канина Крисалис, превод Богдан Русев, издателство Ink, 2025 г.
Предполагам, че Канина Крисалис е псевдоним. Най-вероятно – на Калина Панайотова. А фактът, че романът „Нектар“ се появява на български език в превод на Богдан Русев, ме навежда на мисълта, че книгата е замислена за онзи тип англоезични читатели, които са закърмени с прозата на Стивън Кинг и Дийн Кунц[1]. Склонен съм да вярвам, че ги е намерила, защото титулната страница представя сбор от препоръки (или блърбове, от blurbs). Аликс Хароу, Хосе Кордейро, Майкъл Коен… т.е. немалко титулувани литературоведи ни обясняват защо трябва да прочетем „Нектар“ и защо в класациите на „Амазон“ този роман е в топ 100 на поредицата за психологическа проза (phsycholgical ficion), хорър и мистерии за 2025 г.
Ала с мен така се случи, че четох книгата едновременно с „Честният крадец“ на Достоевски. Общият знаменател на двете книги е наративът за съвършено противния човек. Емелян Илич е ясен. За него се знае защо и как… В „Нектар“ негов своеобразен аналог е Айла. Развратна девойка, която от скука и досада, ужким в търсене на Смисъла, спи с когото може и с когото не може.
Давам си сметка, че оксиморонът „развратна девойка“ смущава и провокира. Но нали литературата е именно за това. Смущава и провокира[2] главата „При Тихон“ в романа „Бесове“. Но човек трябва да я познава, за да разбере защо Айла е Ставрогин и Матрьоша едновременно. И защо (подобно на Ставрогин) героинята изповядва блудната си страст, но не задето се кае, а защото се гордее с нея (което обяснява множеството описания, които са отвъд границите на еротиката). Може ли порокът да дава свобода и чрез него човек да получи уникалност и идентичност? Това ли е причината да се опитваме да го превърнем в литература?
При все че Айла е и Матрьоша. Не само защото и при двете момичета историята започва, когато са невръстни деца. Но и заради преживяването на смъртта. Умножен по минус единица, този сюжет се появява при Набоков и така се ражда образът на Лолита. Дали е възможно трите героини, събрани заедно, да образуват един „бермудски“ триъгълник на страсти, антистрасти и нестрасти? Що за идиотска дума е „нестрасти“, ще попита умният читател, и аз смутено ще се опитам да обясня, че наглостта и порокът, минат ли възможния предел, създават илюзията за безстрастие и за простодушна чистота. Поне със Ставрогин е така. Сещам се и за други герои в „Бесове“, за които може да се каже същото.
Ала защо съм си наумил, че Достоевски е центърът, около който се върти сюжетът на „Нектар“? Само защото по една случайност съм чел този роман и „Честният крадец“ едновременно ли – ще възрази същият онзи умник, обадил се преди малко. Ами да – плахо ще отговоря. Най-малкото защото дванайсетгодишната Айла бяга от училище, за да краде точно неговите книги от библиотеката. Как и защо ги е чела, само Бог знае. Но от друга страна, е всеизвестно, че след катастрофата героинята търси до полуда своя реален двойник – сестра си. Неволно се сещаме за Голядкин от „Двойник“. Около 40 години по-късно, някъде около 1886 г., ще се появи и странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд. И Лудостта ще започне триумфалния си марш. Въпреки опитите на Фройд да анализира и заличи ранните детски травми.
Случайно или не, оттогава, т.е. от времето на Belle Époque, дискретно загатва Канина Крисалис, съвременният човек, колкото по-здрав иска да бъде, толкова повече боледува. Неслучайно в годината, когато излиза романът на Стивънсън, Владимир Чиж пише монографията „Достоевски като психопатолог“. Донякъде това обяснява защо действието в „Нектар“ почти не излиза от клиниката. Наистина боледуваме! Не е невъзможно именно по тази причина думата „нектар“, с която започва романът, да е митичната дума както за сладост, така и за болест, за нощ и за смърт[3]. В античната култура нектарът/амброзията[4] е храна на боговете. При Достоевски Ставрогин е своеобразен бог. В романа на Калина Панайотова (ако приемем, че тя и Канина Крисалис са идентични) Айла също е своеобразен бог. Което – погледнато отвисоко – наистина е хорър и фентъзи. И съответно „Амазон“ не е сгрешил. Но ми се ще да вярвам, че „Нектар“ е и нещо повече.
––––
[1] Допускам, че именно по тази причина подзаглавието „Шепот“ напомня за „Шепоти“ на Кунц.
[2] Деветата глава от втората част на романа, която именно защото дразни и провокира, е премахната от цензурата.
[3] Което лесно се вижда от корена νυξ, нощ, и от мита за богинята на нощта – Нюкта, която нощем събирала нектар от далечните градини на Хесперидите.
[4] Често двете думи се използват като синоними, но в класическата традиция нектарът е течен, а амброзията е твърда (макар че при Сафо и Алкман е точно обратното).
