
„Заран и здрач“, Юн Фосе, превод от норвежки Стела Джелепова, корица Люба Халева, издателство „Лист“, 2026 г.
Призрачна история ли е това, или обикновен сън? Гласовете изплуват и заглъхват, преливат един в друг, сякаш принадлежат на духове, събрали се да свидетелстват за раждането на едно дете. Мислите на бъдещия баща се преплитат с думите на акушерката, тревогите му се усукват със спомените, а между тях се промъква нещо още по-особено – гласът на самото новородено. И докато разгадаваме кому принадлежат тези безплътни гласове, Юн Фосе внезапно скъсва разказа, прескача един човешки живот напред и ни отвежда в самия му край. Да, това действително е призрачна история.
Публикуван през 2000 г., романът „Заран и здрач“ е сред кратките творби на норвежкия писател Юн Фосе, удостоен с Нобеловата награда за литература през 2023 г. Българското издание излиза едва сега, отново в превод на Стела Джелепова, на която дължим и „Трилогия“ – превъзходно въведение в творчеството на Фосе. Ако търсим прилика, ще открием, че и в двете книги обикновеното се преобразява в притча. В „Трилогия“ това бе съдбата на двама влюбени, които прекрачват границите на общоприетия морал, докато в „Заран и здрач“ сюжетът отсъства. Четем за раждането и смъртта на рибаря Юханес, но всичко, което обикновено наричаме биография, сякаш е пропаднало в дупка в леда. Малко като онзи филм за обир, в който няма обир.
Бащата Улай очаква появата на сина си. Мисли за бъдещето на детето, за собствения си баща, за морето, за Бога. Иска синът му да стане рибар като него, да наследи името на своя дядо, да продължи живота, който поколения наред е протичал сред фиордите на западното норвежко крайбрежие. Раждането е придружено от непрекъснат страх от смъртта. Улай знае колко лесно нещо може да се обърка, колко крехки са телата на родилката и детето. И макар да вярва в Бога, той съвсем не е уверен, че добрият Господ притежава неограничена власт над света. Напротив, допуска, че Лукавият също има власт над земните дела. Теологически доста съмнително предположение, но напълно разбираемо за човек, чиято вяра трябва непрекъснато да се съобразява с непредвидимото море.
В Нобеловата си лекция „Безмълвната реч“ Фосе споменава за съществуването на друг език, скрит зад написаното. В този роман изреченията му отново отказват да свършат, думите се разливат по страниците, препъват се в собствените си повторения, връщат се към предишни мисли, за да ги потвърдят или отхвърлят. В тях отекват потокът на съзнанието при Вирджиния Улф, натрапчивите монолози на Томас Бернхард и разбира се, диалозите на Бекет. В интервю за The London Magazine Фосе сравнява ритъма на прозата си с движението на морските вълни. Израснал край фиордите, той обяснява, че в известен смисъл се е научил да говори, слушайки морето. Повторенията в неговите книги действително напомнят прибоя. Същото движение, но никога същата вода.

Юханес пие кафе, мисли за цигара, разхожда се сред познатите вещи. Предметите са едновременно обикновени и непознати, по-тежки или по-леки, те притежават самостоятелно присъствие, което досега му е убягвало. Кафето не е съвсем същото, цигарата не носи очакваното удоволствие. Подобно на Кортасар в „Южната магистрала“, Фосе разколебава майсторски действителността чрез едва доловими отклонения от познатото, докато изведнъж Юханес хвърля камъче по своя най-добър приятел и – хоп! – то минава през тялото му.
Както и „Трилогия“, този роман ми напомня за „Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф. Екранизацията на Виктор Шьострьом от 1921 г. превръща нейната призрачна история в едно от великите произведения на нямото кино, използвайки двойни експозиции, при които призрачните тела прозират през материалния свят, преминават през затворени врати и съществуват едновременно с живите, без да могат да ги докоснат. При Фосе подобен ефект е постигнат единствено чрез езика. Гласовете на живите и мъртвите се наслагват, времената се разбъркват, спомените и непосредственото преживяване се смесват. Получава се своеобразна литературна двойна експозиция, при която един и същи човек присъства от двете страни на смъртта.
Лагерльоф следва нравоучителната схема от „Коледна песен“ на Дикенс, в която призрачното пътешествие служи за нравственото преобразяване на героя, но Фосе отказва да стъпва в направените в снега следи. Романът му се приближава повече до една от трудните християнски идеи – тази за благодатта като дар, а не награда за добри дела. Разбира се, Фосе не пише богословски трактат и не предлага ясна доктрина за спасението, но е показателно, че именно Петер, най-близкият приятел на Юханес, се появява, за да го придружи в последното му пътуване. От античната митология знаем, че Хермес отвежда душите на мъртвите, а Харон ги превозва през подземната река, но Фосе избира един обикновен рибар.
Името Петер неизбежно отвежда към апостол Петър, на когото според Евангелието от Матей Христос обещава ключовете на небесното царство. Самият Юханес носи името на Йоан – друг от най-близките Христови ученици. И двамата са рибари. Разбира се, подобни имена са напълно обикновени за норвежката среда и не бива да превръщаме всяка подробност в предварително замислена библейска алегория, но съчетанието им е любопитно, особено ако си припомним, че след възкресението Христос се явява пред учениците край Тивериадското езеро. Те са прекарали нощта в безплоден риболов, когато виждат непознат мъж на брега, който ги напътства къде да хвърлят мрежите. Едва след чудотворния улов ученикът, когото Иисус обича, Го разпознава и казва на Петър кой ги очаква на брега. И всичко това се случва по заран.
Заранта при Фосе е раждането на Юханес, но носи тревожно предчувствие за смъртта, докато здрачът е неговата смърт, постепенно изпълваща се с надежда. Двете крайности започват да си разменят значенията. В „Четири квартета“ Т. С. Елиът прави нещо подобно, когато започва „Ийст Кокър“ с парадокса, че в началото се съдържа краят, а завършва с обратното твърдение – в края се съдържа началото. В своите квартети той разговаря с Данте, Хераклит и християнските мистици, докато Фосе предпочита да ни разкаже за един възрастен рибар, озадачен защо познатият му свят изведнъж е станал толкова причудлив. И двамата обаче стигат до място, където езикът отстъпва пред мълчанието.
Дали ще определим „Заран и здрач“ като метафизичен роман или християнска притча, в него без съмнение присъства надежда за отвъдното. Тя е плаха надежда, като тази на неверник, който започва да се съмнява в собственото си съмнение. Но надежда за какво? За място отвъд границите на човешката жестокост, самота и преходност; за място, където да бъдем приети. Възможно е обаче това да е само последната, най-утешителна история, която си разказваме, защото не сме способни да понесем неизвестното. Затова вместо да проповядва за Христос, Фосе предпочита да пише за двама рибари. За привидения на зазоряване.

