0
1939

Всички последни неща

Откъс от книгата на Валентин Калинов, издадена в „Жанет 45“

Валентин Калинов

„Първоначално исках да напиша книга за унищожението на човека. Когато започнах да пиша, от унищожението на човека не остана много, обяснява авторът. – Останаха, по-точно казано, тези неща, тоест всички последни неща. Само за тях си струва да се говори, и за нищо друго.“ 

Валентин Калинов (1992) е роден в Силистра. Завършва философия и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава, превежда хуманитарна литература, пише. „Всички последни неща“ е първата му книга. 

„Всички последни неща“, Валентин Калинов, издателство „Жанет 45“, 2022 г., редактор Митко Новков, оформление София Попйорданова.

XII.

една дума

Само една дума, а всичко опира до нея. Тази е думата, която стои зад лицето, зад погледа на очите, зад мълчанието. Тя ще си остане ей така между другите думи, разбира се, понеже това е една от край до край непроизнесена дума, дума, която никога няма да бъде произнесена на глас, но тя трябва да си остане непроизнесена, а и как човек да произнесе тази дума, след като човек може да говори само за онова, което не му принадлежи, да се захласва по него, да го превръща в обект на своите блянове и сънища, но онова, което му принадлежи истински, тоест онова, което е негово собствено, това истинско нещо, което му принадлежи безусловно, то всеки път остава от край до край скрито за човека, той изобщо не подозира за съществуването му вътре в себе си и затова думите, които изрича, никога не могат да се докоснат до това собствено нещо и затова е напълно възможно, и дори най-често така се случва, че човек може да разкаже живота си надлъж и нашир и да се отдаде на излияния, в които да говори цели часове за себе си и да се обяснява за бляновете си и за житейските си планове, и пак изобщо да не спомене тази една дума, която е най-важна за живота, която е определяща за това какъв е бил и какъв ще бъде той, думата, която е първа и последна за този живот. Това е думата море, думата вятър и думата мълчание, която е събрала в себе си тишината на улицата по пладне, виеща се покрай морето в някой летен ден, когато всички са се изпокрили по къщите си в този час, а навън е останала само маранята, само влагата, стелеща се на кълбета по еспланадата, и бризът, който приглася на вълните. Как ли животът успява да се организира плътно около тази дума, чудя се аз, и как става така, че всичко в този живот на човека се оказва по някакъв начин свързано с тази дума, как става така, че няма нищо в този живот, от най-дребния детайл до най-големия детайл, което по някакъв начин да не е свързано с тази дума и да е останало извън нейния обхват, а всяко лице и всеки поглед на лицето носи думата в себе си, без да знае за нея, тихо си я повтаря, пригласяйки на шума на вълните и мечтае за нея, без да я познава в действителност, лута се около нея и все я чака, без да знае, че я чака, и копнее за нея, без да знае, че копнее за нея, но самата дума бяга в лятото, отива, връща се, губи се сред лицата, присъщи на лятото, губи се в маранята покрай еспланадата и после литва нагоре в облаците, отива и се връща обратно, и се понася с облаците над морето, след което се спуска надолу отново към лицата и пак към очите на лицата, влиза в очите на лицата, но очите не забелязват нищо, защото думата вече е прекрачила всички тела и е отишла отвъд телата, които не знаят нищо за нея. Само за миг тя може да се появи, някак си да просветне от само себе си, за миг да блесне в някое лятно възпаление на ума или в някоя фигура на шведска туристка, излизаща от маранята, понесла тежестта на милиони желания върху себе си, тогава думата проблясва в очите, които гледат към тази фигура на шведска туристка, думата просветва само за миг и после се скрива обратно и оттук насетне почти не може да бъде проследена в бързия ѝ полет сред всички лица и да бъде позната сред останалите думи, които обикновено се бърборят през лятото и които лесно размътват главата на човека. Понякога все пак, но винаги с извънредни усилия, наистина в доста редки случаи тази дума може да бъде намерена в стаите, да, тя може да бъде прихваната в полета ѝ из стаите, обитавани през лятото, или пък да бъде уловена под простора, където са метнати да съхнат чаршафи и бельо, и после да бъде издърпана наяве от тревогите на човека, които се смесват със сънищата на човека в тези стаи, тогава думата може да бъде спасена от всички останали думи, намиращи се под простора и навсякъде в стаите, в бельото и дори сред чаршафите. В тази дума понякога се появява лицето на майката, заедно с лицата на много други непознати жени, които стоят пред прага на къщата, запотени в своята глъб, шушукат си нещо и си подпяват тъжни любовни песни, тогава под влиянието на думата човекът се връща години назад към морето по пладне и към еспланадата, виеща се в маранята, и си повтаря на ум, без да знае как, звука на началото, тоест шума на вълните и повея на бриза, отливащи се в тази първа дума, която е най-простата от всички думи на света, докато лъчите на слънцето изгарят телата, сушат чаршафите, сушат бельото и безропотната нужда на човешката плът и изпепеляват каквото е останало от нея. Има моменти, в които човекът напълно изчезва в тази проста дума, и други моменти, в които думата напълно изчезва в човека. По отношение на нея човекът прилича на онзи студент, който бил прекарал в учене месеци наред, а когато накрая се явил на изпита, професорът му задал един-единствен въпрос и този въпрос гласял каква е причината, колега, поради която котката ближе контакта във всекидневната. Студентът зяпнал от изненада, тоест устата му зейнала широко, без да може да промълви нито дума, той знаел всичко по материята си, защото бил прекарал много време в учене и се бил подготвил изключително добре, но въпреки това не само не могъл да каже на професора защо котката ближе контакта във всекидневната, но не могъл да каже изобщо каквото и да било, макар да знаел всичко и макар устата му да била широко отворена, всички думи били в тази уста, да, и студентът знаел всичко, което трябвало да се знае, абсолютно всичко с изключение обаче на най-важното, да, всичко с изключение на това защо котката ближе контакта във всекидневната и ето че най-важното било това, което в крайна сметка му изяло главата, затова студентът изобщо не успял да продума нито една дума, нито една дума, да, затова моментално бил скъсан, разбира се, довиждане, колега, му бил казал професорът, следващия път да се подготвите и да ми не идвате така, но дори и тогава, след като вече бил скъсан по този унизителен начин, устата на студента пак не успявала да се затвори, той напуснал съкрушен кабинета на професора, а устата му продължавала все така да зее, челюстта му висяла, а устата зеела, докато вървял съкрушен по коридорите на университета, а после и докато вървял по улиците на връщане към къщи, изпаднал почти в несвяст, вървял по улиците с широко разтворена уста, която нищо не можело да затвори, и с безумен поглед, а минувачите по улицата го гледали с уплаха и само клатели глава. Разказва се, че на надгробен паметник в старото гробище на Мадрид било написано за някакъв друг студент, преждевременно отишъл си от света, че Бог бил прекъснал науките му само за да му покаже истината, а вероятно за същото става дума и в случая на студента с котката, защото и в този случай науките също били прекъснати изведнъж, за да може да се покаже истината и точно такова е въздействието на тази дума върху поведението на човека. Тя се нарича тайната дума, защото няма дума за нея и човеците се опитват да я открият някак в скривалищата ѝ, дебнат я в стаите да се покаже, ровят в чаршафите, стоят под простора и се вслушват в глъчката на лятото, всеки иска посвоему да я открие и да я разпознае, всеки с надежда да стигне до тайната дума. Навярно някои ще забележат прилики между тази дума и познатите на всяко дете вълшебни думички, именно така са наречени те, наречени са вълшебни, защото имат способността да придават определена сила и затова детето, което ги знае и ги каже в точния момент, подобно на магическо заклинание, начаса получава сладолед от своите родители, защото очевидно в това дете има някаква сила, за разлика от детето, което не знае вълшебните думички и поради това не може да ги каже в точния момент, това дете никога не получава нищо, понеже в него няма сила, може би заради това и човеците се надяват, че който знае тайната дума, има живот, а който не я знае, няма никакъв живот. Затова и аз също вярвам, че всичко, което съм направил, тоест всичко, което съм пожелал или съм видял в света, всички тези лица от света, с които съм живял и техните тела, разбира се, и мълчанията на техните тела, и полусенките, опасващи тези тела, когато излизат в спомените ми сега, и техният телесен ропот, който се обажда вътре в мен, и ръцете, които като призраци се протягат и искат да ме стигнат, и дори кръговете под очите им, които светят в нощта, всички те се събират в тази една-единствена дума. Те са там и сега, заровени в думата до момента, в който думата не излезе от устата ми, това ще стане уж случайно, докато говоря за нещо съвсем друго, ще бъде някак напълно неусетно, ще бъде дори естествено може би, защото съм се улисал в разговор, да кажем, или пък може би ще стане по време на лекция, когато ще трябва да обясня някоя трудна материя като например защо котката ближе контакта във всекидневната, тогава без да знам и аз как, докато обяснявам материята, ще произнеса тази дума, а тя ще бъде просто една дума сред всички останали думи, които ще избълвам, на вид ще бъде просто дума като дума, бих казал даже, че тази дума сама ще се изтърве, тоест ще изхвръкне от устата ми като мъничка капка слюнка, но това ще бъде предостатъчно и в този момент аз ще се спра за миг, само за миг, да, ще се ослушам, без да знам защо се ослушвам, и разбира се, няма да чуя нищо, няма да разбера нищо от това, което току-що ми се е случило, просто ще застина на място, няма изобщо да узная как миг преди моето застиване думата се е изтървала от устата ми и е изхвръкнала като микроскопична капка слюнка и в този момент за мен всичко вече ще се е случило и аз изобщо няма да осъзная как едно след друго същите някогашни тела, с техните ръце и със светещите им кръгове под очите са се размърдали във вътрешността ми и как са започнали да се изкачват нагоре по хранопровода ми, те пъплят и пълзят по него, а мен нещо започва да ме терзае отвътре, без да знам какво, естествено, телата бързо достигат гласните струни и ги преминават, за да изпълнят след малко гърлото ми, те притискат небцето и езика и се провират от устата ми и от стаите, в които слънцето вече клони към заник и затова пламти по-силно от всякога, това са пълчища от тела, тръгнали на върволица след думата, които търсят как да излязат от мен и които няма да намерят покой, докато не излязат от мен, те ще излязат на всяка цена, да, и нищо не е способно да ги спре по техния път, и аз не съм способен да ги спра, а единствено ще почувствам първо някакво неразположение, после рязко спадане на гласа, когато стигнат до гласните струни и почнат да се провират между тях, ще почувствам болката, придружена от сухота и трудност при преглъщане, нещо изведнъж ще ми приседне в гърлото, тоест ще започне да ме притиска и да ме задушава, да ме задушава, аз веднага ще се огледам за вода на масата, но вода няма да има, после ще се закашлям силно, после ще се задавя, ще се олюлея от това задавяне, навярно в някакъв момент ще се хвана за врата и ще започна да кашлям приведен още по-силно и да гъргоря на напълно неразбираем език. Лекцията ми изглежда ще трябва да прекъсне, защото аз направо ще започна да храча на всеослушание и да плюя с все сила, да се давя и да плюя навсякъде думи и ръце, и очи, и кръгове под очите и каквото още дойде от гърлото навън, всички някогашни чаршафи, в които увивахме някогашните тела, и медения загар на тези някогашни тела, и сладката им пот в стаите, където сме изгаряли някога, ще се давя, да, ще плюя с все сила и ще се блещя до припадък и най-накрая просто ще падна безропотно, ще падна веднъж и ще падна завинаги, а после ще замлъкна за ужас на всички присъстващи на моята лекция. Така те никога няма да разберат защо котката ближе контакта във всекидневната, само ще зяпнат съкрушени, устата им ще зейне от ужас и после ще се разотидат по къщите си по най-бързия начин със своите зеещи усти. В тишината на празната аудитория аз обаче най-сетне ще съм узнал моята дума.