Санкционирано и несанкционирано писане за войната
Странно и някак подло е това българско ту участие, ту неучастие във Втората световна война. Царство България е някак хем неутрална държава, хем навлиза с войските си в присъединената Добруджа (единственият суперсправедлив и успешен акт), явява се със свои окупационни сили къде ли не из Балканския полуостров и накрая обявява своето участие в последната фаза на войната като своя Отечествена война. При тази парциалност и многопосочност на българските приноси трудно можем да си съставим цялостна родна визия за сюжетите, ходовете, обратите на тази най-велика човешка касапница. Защо например някак „забравяме“ за окупирането на части от Западна Югославия, където известно време работи като военен кореспондент и писателят Змей Горянин? Ето като малък образец написаната на 21 юлий 1944 г. в Нишка баня тази негова нежна балада със заглавие „Каската“:
Край Тимок бе убит един войник.
Направиха му прост войнишки гроб
и свърши упокойната почти за миг
с молитвата на полковия поп.
Останал сам, войникът затъжи:
– Нима е леко тук да се лежи? –
самин, далеч от роден край обичен,
под кръста с каската накичен?
Но случи се, подир недълго време –
едно овчарче завъртя се там,
успя от кръста каската да снеме
и заигра се с нея.
Чуден плам
премина през душата на войника,
сълза във мъртвия му поглед бликна:
– Играй, дете, играй със мойта каска!
Аз нямам друга по-голяма ласка
от твойте чисти, малки детски пръсти.
Детето, сякаш чу и го разбра,
прекъсна си безгрижната игра
и се прекръсти.
Е, трябва ли да броим това стихотворение за „окупационно“, а всичко или поне повечето от писаното за войната след септември 1944 г. – за „освободително“!? Време е въпреки всички обрати да мислим всички български сюжети за Втората световна война като единни, общи, дори непрекъснати. Та много често военните действия са се водили през различните фази в едни и същи балкански пространства – макар и срещу различни противници, макар и с различни намерения и стратегии, макар и с мотивацията на различни идеологии и геополитически нагласи…
Но ние днес сме се събрали да мислим и да говорим за „последната фаза“, да говорим за явления в художествената култура, строго регламентирани, предопределяни, предписани. И моята тема е за огромните идейни различия между създаваното спонтанно, непредписано, по Божие вдъхновение от „неорганизираните“ писатели и от събраните, организираните, строго индоктринираните в т.нар. „пропагандна рота“ школуващи се вече ратници на соцреализма. И наистина, едно е писаното съвсем в окопите от вдъхновения млад поручик Йордан Вълчев, съвсем друго е това, което четем в прескучната и толкова хвалена „Втора рота“ на Павел Вежинов. А и трябва да помним, че докато при „организираните“ има само няколко малки ранявания, то при свободните са дадени цели две скъпи жертви – големият и дълго време забравян и пренебрегван писател-скитник Матвей Вълев и граничещият с гениалното създател на „Оптимистична теория за нашия народ“ Иван Хаджийски. Не е ли също жертва в хода на бурите на отвратителната война таврийският българин, поетът Мишо Хаджийски, успял да се измъкне от мобилизацията в съветската армия и намерил пристан в България, където пропагандира идеята за преселването на таврическите българи обратно в Родината, което предизвиква накрая гоненията му от новата комунистическа власт и трагичното му самоубийство пред угрозата да се окаже след екстрадиция в лагерите на ГУЛаг? А не са ли пак трагически сюжети от Втората световна война и тези събития от цивилния живот в големи европейски градове: гибелта на критика, есеист и преводач Петър Йорданов в Рим, нелепата смърт на поетесата и интелектуалката Весела Василева, загинала на 6 януари 1944 г. във Виена под колелата на едно откачило се военно ремарке – точно в най-щастливия ден от живота си (според собственото ѝ свидетелство, когато ѝ е било съобщено за назначаването ѝ на асистентско място във Виенския университет), и дори загиването на вече фашизирания философ д-р Янко Янев при бомбардирането на Дрезден?!
И ето моя първи тезис: убеден съм, че трябва да мислим не само Втората световна война, но и нейното ужасяващо, макар и често невидимо наближаване – това нарастващо усещане за застрашена Европа (както е под названието на нашия голям актуален интернационален проект), както и нейното отзвучаване вече в годините на Студената война, всичко това като един голям исторически цикъл трябва да го мислим комплексно, да не го парцелираме, да не го сегментираме непрекъснато; трябва и когато разказваме конкретните сюжети от войната, да ги мислим и да ги знаем в големия общосветовен контекст.
Така трябва да бъде и с нашата днешна конкретна тема: българската Отечествена/Безотечествена война е само един малък детайл от нещо толкова градниозно-хаотично, което се опитваме всички ние – общосоциални, общокултурни, литературни и прочие историци – да рационализираме и подреждаме и до ден днешен. Този голям исторически цикъл е и времето, когато сякаш отделната човешка личност има все по-малко значение. Но и когато именно на този пределно колективистичен фон се откроява истински значимото личностно присъствие и участие на високи интелектуалци, когато имаме и толкова важни персоналистически реализации: като френския историк от „Анали“ и виден деец на Съпротивата Марк Блок (създал преди екзекуцията си в затвора на Гестапо своето завещание към европейското човечество „Апология на историята“); като отлетелия в своя последен нощен полет голям писател Антоан дьо Сент Екзюпери; като поляците Чеслав Милош – с неговата изстрадана велика книга „Моята Европа“ и с мъдрата му антифашистка поезия, обявения за светец заради пределния си стоицизъм отец Максимилиан Колбе – със саможертвените му акции в нацистките лагери, евреина доктор и учител Януш Корчак, придружил своите ученици до газовата камера въпреки предложението да се спаси; като дарилия ни своите удивително мъдри философско-поетически фрагменти Валтер Бенямин – преди окончателния, опасен и самоубийствен за него преход от окупирана Франция през Пиренеите към неутрална Испания с група подбрани за спасяване интелектуалци (сред тях и самата Хана Арент); като отстоялия пред озверелите фалангисти автономията на Университета велик философ и литературовед Мигел де Унамуно, защитил в речта си независимостта на Алма матер на Саламанка, чийто ректор тогава е; като погълналия своята доза отрова в гостоприемно приютилата го Бразилия Стефан Цвайг, дал вече на света своята книга завещание „Светът от вчера“, писателят не успял да понесе изровената от снарядите картина на своята обичана довоенна културна Европа. Ето, именно в този твърде широк общ евроатлантически контекст трябва да мислим, да виждаме доброволчеството, някак самоубийственото героическо участие в тази „последна фаза“ на войната на нашите също големи интелектуалци Матвей Вълев и Иван Хаджийски. В тази широка перспектива трябва да поставим и йесменството на мнозинството от пишещите във вестник „Фронтовак“ или в другите официозни издания, които най-често не са и стъпвали на самия фронт и които стриктно изпълняват предписанията.
А вождът и учителят на българския народ, героят от Лайпциг, своевременно е отправил своето послание към попълнения с нови леви сили и прочистен от вражи елементи Съюз на българските писатели. Георги Димитров е сполучливо определен от проф. Пламен Дойнов всред тримата български комунистически диктатори като най-висш „политически инструктор“ (докато Вълко Червенков е „надзирател и назидател“, а Тодор Живков – „задкулисен арбитър“ (вж. Пламен Дойнов, Наставници и гении, НБУ, 2025 г., стр. 30). Вождът се обръща чрез в. „Литературен фронт“ (бр. 29 от май 1945 г.) с предписание как „истинските народни писатели да изпълнят дълга си към народния героизъм“. И повечето от тях се стараят да изпълнят стриктно заръката. Неговото отворено писмо започва така: „Приемете горещата ми благодарност за поздравленията на Съюза на българските писатели“ – едно оказало се „изпросено“ поздравление. Интересно е, че то е отправено не до Председателя, а до „заместник председателя Людмил Стоянов“, до „секретаря Пантелей Матеев“. Този къс текст е поместен, разбира се, на челно място в броя на вестника. Тук четем: „Писателският съюз е призван да помага всестранно за развитието на истинската художествена литература на нова България. На него пада задачата да поощрява всячески действителните таланти, да увеличава постоянно тяхното число и да им помага за създаването на необходимите условия за тяхната литературна дейност. Дългът на писателския съюз е също така, с помощта на литературната критика, грижливо да чисти литературния живот от зловредни плевели, да чисти редовете на българските писатели от некадърници, бездарници и всякакъв вид търгаши“. В уводната част е предписано: „Да бичува всичко гнило и разлагащо здравия народен организъм (паразитизма, вулгарния кариеризъм и дребнавото егоистично партизанство), да очиства българския въздух от миазмите на великобългарския шовинизъм и всяко мракобесие“; и още, може би най-важното: „Да възпитава чувството на славянско единство, на международна солидарност и вечна дружба с нашия освободител, великия съветски народ“. Поучителна лексика с мъдри естетически предписания, голямата част вече изпълнени и изпълнявани!
Интересно е да надзърнем в околните броеве на вестника. В предишния, брой 28 от 13-и май, имаме стихотворение на Мария Грубешлиева, което започва така: „Довчерашни бойци, летци, танкисти – / вземете вече мирния си плуг! / Не виждате ли – днес светът е друг: / небето по-бездънно и по-чисто“. Уводната статия е на Александър Ликов с название „Нова епоха се ражда“, а Христо Радевски е публикувал статията си „Нашата отечествена война и поезията ни“. Ангел Тодоров подкрепя цялостната милитаристична тематика със своя „Окоп“ – цитирам също първото четиристишие: „Да изкопаеш всред полето ров, / да се преселиш там, твой дом да бъде, / да гледаш влажната земя с любов – / и да говориш – станах вече доста мъдър“. Талантлива литература, няма що! В брой 30 вече имаме доклад на зам.-председателя Людмил Стоянов „Поезия и фашизъм“, изнесен на събрание на секция поети. Най-ярките отрицателни примери тук са със стихове на Павел Спасов и с цялостната поетическа личност на Кирил Христов – „най-необузданият шовинист и то злостен подстрекател“. На първа страница е стихотворението на Пантелей Матеев „Хунори“: „Клеймиха народа ни: хуни сме били! / Дори ни стъкмиха такава история: / кръвта славянска, но в нашите жили / откърмила славното племе хунори“. Горкият прохунорски националист Йордан Вълчев, очевидно ще има да пати! И едно последно четиристишие от стихотворението „Поход“ на някой си Спас Спасов: „Вървиме непрестенно шест дни / пред нас се вие все безкраен път, / отдъхваме под заповед: „Сед-ни!“ / тръгваме към някакъв си рай“. Излишен коментар, особено в противопоставен паралел с носещото също мотива за пътя стихотворение на Иван Пейчев: „В обратния път, / в обратния път / дърветата черни стърчат. / Край гибел и смърт / в колони вървят / вървят хитлеристи / вървят“.
Отлично е представена цялата динамика в литературния и политико-художествен живот на скупчените най-вече около в. „Фронтовак“ писатели и журналисти – въпреки типовостта на писмовните им проявления, в книгата на доц. Мая Ангелова, по-специално във втория ѝ дял „Бойни полета – литературни маневри“. Голяма заслуга на изследването „Взривена литература. Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“ (НБУ, 2022 г.) е способността на авторката да открои все пак от масовката ликовете на тези, при които има някаква степен на истинска художественост – най-вече с личностните и интимните мотиви в лириката на Радой Ралин. Споменът за войната го връхлита и години по-късно, ето неговото епиграматично четиристишие „Извод“ вече от 1966 г.:
Преминах пътищата на войната
и преживях най-страшните неща.
Но тя за мен остана непозната.
Не бях още баща.
Моят втори тезис е: участващите в наричаната от мен „пропагандна рота“ пишещи не само спазват предписанията, наложените норми, но и не на всеки извън нея се разрешава във вече официалните комунистически издания да пише за войната – дори и когато е бил пряк участник. Свидетелство за тази неизречена, но спазвана забрана, са, разбира се, най-вече драмите със сборника с разкази „Боеве“ на Йордан Вълчев, но и случилото се няколко години по-късно неприемане на военната лирика на Иван Пейчев (той самият не е бил на фронта), и особено глупавите обвинения на Стоян Каролев към неговото изключително антифашистко стихотворение „Последният марш“ (посветил съм на този литературно-исторически сюжет мой етюд в том втори на „Как работи литературната история?“).
Разбира се, в писанията на поддържащите официалната версия за Отечествената война няма и дума за безсмислените атаки на набързо мобилизираните български младежи (много често от университетите), тласкани от политкомисарите по възвишенията на Югославия и Унгария, където отгоре немските картечници косят незащитените им редици. Не мога да забравя разказа на моя вуйчо (брат на майка ми) Иван Карафилов, доктор по право във Виенския университет, бъдещ концертмайстор на Софийската филхармония след отнетите му юридически правомощия, как в един момент при една такава атака при Страцин (може би, не си спомням точно), той се е оказал съвсем сам, единствен оцелял, около него всички са били повалени. (Застива в съзнанието ни хипотезата, че по добре изработен и изтрениран сталинистки модел част от младежкия интелектуален елит на България е нарочно събрана и пратена на унищожение при тези безумни, сякаш специално зле подготвени атаки.) И друг член на нашето семейство бе деен участник в подобни батални събития: чичо ми Станчо Неделчев (по-малкият брат на баща ми) бе останал от битките с едно око, което драматично усложняваше работата му като перфектен недипломиран инженер-чертожник. Впрочем баща ми инж. Димитър Неделчев беше преживял цялата Втора световна война по летищата на България в грижа като млад специалист за изправността на самолетите и на другите мотори. За всички тях преживяното през тези драматични месеци бе силно травматично, не обичаха да си го спомнят.
За съжаление, двамата загинали в тази последна фаза на войната писатели и високи интелектуалци Матвей Вълев и Иван Хаджийски не са ни оставили художествени творби от тези свои последни дни. Имаме само техни предсмъртни писма. Матвей Вълев обаче е участвал като военен писател и в предишни фази – на два пъти, още през 1941 г. и след това в първите месеци на 1944 г. И двата пъти той е мобилизиран заедно с художника, с приятеля Александър Жендов. Остава по свое желание в армията и след 9 септември 1944 г. и така осъществява – заедно със също отрано мобилизирания Иван Хаджийски – пряката връзка между тези последователни фази; именно те всред интелектуалците онагледяват приемствеността във военните действия на българската армия през всичките тези години.
С илюстрации на Жендов през 1941 г. във в. „Нашенец“ са публикувани цяла серия от репортажи: „Граждани и ботуши“, „Поделение 210 спортува“, „Войнишко село“. Вълев пише на военни теми и за вестниците „Войнишки вести“ и „Мир“. При втората си мобилизация в писмо от 10 юли 1944 г. до критика Владимир Василев той споделя: „Тука условията ми на работа и живеене не са каквито бяха при миналото ми служене. Имам много работа и постоянно съм на път (не като военен писател!) и често по 5–6 дни едно писмо не мога да напиша“. Смята се, че една от причините за оставането му в армията, за последната му – вече предсмъртна – мисия като доброволец е злостната нападка на Борис Делчев в прословутата му статия от „Работническо дело“ с название „Фашизмът в нашата литература“. Уплашилият Матвей Вълев (с основание!) пасаж е следният: „Фашистките влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други, без да се изброяват всички“. Разбира се, никакви „фашистки влияния“ няма да открием в публикациите на Матвей Вълев от 30-те и 40-те години (той е познат дълги години и с псевдонима си с левичарски привкус Матвей Босяка). Мнимото му прегрешение (прегрешение от гледна точка на соцреалистите!) е сътрудничеството в такива издания като набедения „Златорог“, но и като „Слово“, „Щурец“, „Нашенец“, „Устрем“. Писателят знае за надвисналата опасност, в писмо до критика Георги Цанев от 30 октомври 1944 г. той пише от фронта: „Доколкото разбирам, ще имам да понасям известни наказания за разни грехове… Ако си бях в София, навярно щях да имам възможност да се разбера с хората и да не става нужда да минавам през присъди и пр., но що да правя, такова е времето“. Можем да предположим, че достигналата до Матвей Вълев информация за разрастващата се вълна от репресии и жестоки присъди го е мотивирала да избере своя самоубийствен по същество акт – да остане на позиции при сражението, въпреки предложението да бъде изтеглен след първоначално леко раняване. След оттеглянето на противника, тялото му не е намерено. И това дава основание за създаването на легендата за чудесното му спасяване и за озоваването на вечния скитник в Латинска Америка, където бил продължил още десетилетия своя бурен живот.
Гибелта на Иван Хаджийски е също причинена от драматични обстоятелства. В писмата си до Ефрем Каранфилов от тези последни месеци той разказва за работата над капиталното си съчинение „Бит и душевност на дребния собственик“. Ето къде, цитирам: „Книгата съм написал между Беласица и Круша планина, на 6 км от гръцката граница, двесте-триста метра от горите на Беласица, пълни с контрабандисти, гръцки четници, дори мина и един парашутист, с които граничарите, между които се намираме, водят ежедневно почти сражения с жертви от двете страни. Както виждаш, напълно кабинетна обстановка“. Иван Хаджийски споделя и опасенията си, че е възможно да бъде съден за вменена му самоотлъчка и дезертьорство. Е, самият той става една от тези жертви, за които споменава. (Последният том трети на неговите избрани съчинения на „Изток-Запад“ от 2003 г. е назован „Гражданска смърт и безсмъртие“ – с името на неговия последен публикуван фейлетон. Очевидно проблемът за това кои са истинските носители на „гражданска доблест“ в епохата трайно е занимавал големия самобитен социолог есеист.)
За книжката „Боеве“ на Йордан Вълчев и за нейната съдба сме писали и говорили много пъти на нашите форуми. Тя безспорно е най-значимото и най-силно автентично и високохудожествено свидетелство за участието на българската армия в тази последна фаза на войната. И естествено, соцреалистическите обвинения след това към нея са за липсващия образ на зам.-командирите по политическата част, за натурализъм, за също липсващата оценка на ролята на Червената армия като вдъхновителка и като подкрепяща българските усилия, за едва ли не изразеното съчувствие към нацисткия враг. Традиционният за българската литература хуманизъм и емпатията на творбата не са отчетени като нейни достойнства от хулителите. Знаем, че един от големите минуси за Йордан Вълчев е поддръжката за книгата му от опозиционните литератори и издания. Ще прибавим към тази преценка за истински значимото (наред с казаното за Радой Ралин и Иван Пейчев) и публикуваната чак през 1954 г. стихосбирка „Стихове в паласките“ на Веселин Ханчев, който участва в тази последна фаза като обикновен войник, след като пред това – през 1938 г. – е публикувал младежката си антивоенна стихосбирка „Испания на кръст“. Помним и вярваме на неговата поетическа декларация: „Не за скръб съм се бил, не за сълзи съм вървял на война“. Знаем и ето тези два простички стиха: „Ако падна убит сред степта, под звездите студени, / запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай“.
В заключение – два извода:
– като всяко грандиозно събитие, Втората световна война преобразува всяка въвлечена в нея национална общност; последната ѝ фаза, така наричаната по съветски образец „Отечествена война“, дава възможност на новите властници да наложат на мнозинството литератори тоталитарния модел на социалистическия реализъм;
– именно от военната тема тогава тръгва поляризирането на литературната общност – едно малцинство заема опозиционни позиции и това има далечни последствия в цялостния ни литературен живот.
Доклад за Националната научна конференция „Безотечествената война на България – между фронта и литературата“ (Участието на Българската армия в заключителния етап на Втората световна война: 1945–1945), 21 ноември 2025 г., Нов български университет.
