… или как бъдещето изчезна от политиката
Сюзън Зонтаг е автор на проницателното наблюдение, че „великите писатели са или съпрузи, или любовници“. От нейна гледна точка съпрузите са надеждни, предвидими и почтени. А любовниците са капризни, егоистични и често непоносими. Съпрузите ви помагат да си проясните ума, докато любовниците разпалват въображението ви. Това разграничение е също толкова валидно и по отношение на политическите мислители: Хабермас е съпруг, Дерида е любовник. Когато пишат за себе си, любовниците пишат изповеди, помислете си за Русо или Де Куинси. Докато съпрузите излагат своите размисли: Реймон Арон или Карл Попър.
Политологът Франсис Фукуяма е класически съпруг. Мемоарите му „В царството на последния човек“ не съдържат никаква сантименталност, те са историята на едно интелектуално пътешествие. Страниците, посветени на неговото семейство и на живота му като американец от японски произход в годините след Втората световна война, са от съществено значение за разбирането на източниците на неговия либерализъм, а и на чувствителността му към крехкостта на либерализма. Америка открива пред семейството му възможността да преследва своето щастие, но същата тази Америка лишава от основни права някои от гражданите си, когато се почувства атакувана и уязвима. Либерализмът на Фукуяма никога не е бил наивен, той обаче е укрепен от съпротивата срещу релативизма.
През 1974 г., току-що завършил университета Корнел и поел по пътя на сравнителното литературознание, Фукуяма прекарва няколко месеца в Париж, където учи при изтъкнатите френски теоретици на епохата – Ролан Барт, Жак Дерида и техните кръгове. Като ученик на Алън Блум, Фукуяма е формиран интелектуално в традицията на класическата политическа философия, затова е и толкова разтърсен от срещата си с основателите на постмодернизма. Наученото от него в този сблъсък с френската теория е обобщено в разговора му с литературоведката Юлия Кръстева, която го уверява, че „Сталин все пак е имал известно право“. Париж му показва какъв не иска да бъде. Той бяга презглава от постструктурализма (без някога да се обърне назад) към корпорация „Ранд“ и изследванията в областта на сигурността, убеден, че в епохата на гарантираното взаимно унищожение стратегически анализатори като твърдоглавия реалист Алберт Волщетер са сред малцината здравомислещи.
Фукуяма се превръща в знаменитост, когато е едва 36-годишен, благодарение на една книга, която малцина са чели, мнозина са прочели погрешно, но която всички коментират. Съдбата на „Краят на историята и последният човек“ (1992) е предопределена от нейното заглавие. Тя е на устата на всеки, но докато нейният автор се интересува от съдбата на последния човек, всички останали спорят за края на историята. Онази половина от заглавието, която е пренебрегната, е всъщност истински важната.
Фукуяма заимства „последния човек“ от Фридрих Ницше и го използва, за да изрази тревогата си за това какво либералната демокрация може да причини на човешкия дух, след като триумфира. Ала своята популярност той дължи тъкмо на посланието за „края на историята“. И умело се справя с тази неочаквана слава, пренебрегвайки я, за да я превърне в източник на интелектуална независимост. Докато другите продължават да го питат дали все още е убеден, че историята е завършила, той си задава съвсем различни въпроси.
Фукуяма обича да се представя като интелектуален занаятчия – човек, който се занимава с дърводелство и сам изработва своите мебели – в същото време той е класически социален изследовател, за него идеите са хипотези, които трябва да бъдат проверени. „Винаги съм предпочитал фотографията пред живописта“, казва той, „защото снимката запечатва нещо, което някой действително е видял“.
Най-драматичната част от мемоарите на Фукуяма описват неговото отчуждение от неоконсервативните среди, към които принадлежи, по време на войната в Ирак. Голяма част от неговите аргументи в този спор вече са изложени в по-ранната му книга „Америка на кръстопът“ (2006), но тук той ясно заявява, че да бъдеш либерал за него означава правото на несъгласие в собствения ти кръг, а не противопоставяне на опонентите. Докато новопокръстените критици на войната си задават въпроса какво се обърка, той се пита в какво сгрешихме самите ние.
Затова „В царството на последния човек“ трябва да се чете не толкова като лични мемоари, а по-скоро като вътрешен монолог на либерализма от времето след Студената война. И до днес критиците продължават да интерпретират „края на историята“ като триумфалистки прочит за победата на Запада. Фукуяма обаче ни припомня, че американският дух на времето в края на 80-те години е доминиран от усещането за упадък, а не за триумф. Интелектуален бестселър през онези години е „Възход и падение на великите сили“ на Пол Кенеди, анатомия на имперското пренапрягане. В онзи контекст оптимизмът на Фукуяма е позиция на малцинството, а и никъде другаде песимизмът не е бил по-широко разпространен, отколкото в неоконсервативните среди, към които по това време той принадлежи. Когато не открива бъдещето, политиката се обръща към носталгията. А когато бъдещето все пак се завърне, то се завръща като заплаха.
Промените от 1989 г. играят решаваща роля за формирането на Фукуяма, а и за начина, по който съвременният либерализъм започва да мисли и определя себе си. Фукуяма интерпретира промените в Източна Европа като събитие от световно значение, конвергенция, която доведе до политическото обединение на света.
Но както предвиди антропологът Клифърд Гиърц през 1995 г., новият международен ред ще бъде определен не от конвергенцията и всеобщото възприемане на западните модели, а от стремежа за утвърждаване на идентичността и различието, в резултат на което на повърхността ще изплуват „потоци от неясни разделения и необяснима нестабилност“. Той настоява, че светът след Студената война ще се сблъска с два централни въпроса: „Какво е една държава, ако не е нация?“ и „Какво е една култура, ако не е консенсусна?“.
Днес Фукуяма продължава да се бори с пророческите тревоги на Гиърц и да търси отговорите, преоткривайки държавата като незаменима институция на всяко либерално общество. Как човек може да остане либерал след края на универсализма, когато историята е мутирала в нещо несъмнено по-мрачно? За да отговорим на този въпрос, трябва да преосмислим 1989 г. – като започнем да я възприемаме не като край на историята, а като годината, сложила край на бъдещето. Студената война беше нещо изключително не заради сблъсъка между две визии за бъдещето, а защото и двете спорещи страни бяха вплетени в една-единствена визия. Комунизмът и либерализмът бяха противоборстващи глаголни времена от една и съща граматика. Те споделяха основополагащата предпоставка на съвременната политика: че утрешният ден ще бъде не просто по-различен от днешния, той ще бъде по-добър и хората ще имат силата да го формират. Бъдещето не беше хоризонт, а проект – или казано по-точно, два противоборстващи си проекта. Легитимността беше взета назаем от времето, което все още не бе настъпило. И тъкмо това направи XX век едновременно толкова политически и толкова кръвопролитен.
1989 г. разреши този спор. Вече знаем какво следва от политиката, когато тя престане да бъде ограничавана от утрешния ден. Когато крайната точка е определена, политиката се свежда до администрация, а страстите, вложени някога в бъдещето, се насочват към миналото: паметта, идентичността, възстановяването, към обещанието не за един по-добър, а за един изгубен някога свят. Когато бъдещето стане недостъпно, политиката се обръща към носталгията. А когато бъдещето се завърне, то се завръща като заплаха, а не като проект – климатичен срив, миграция, изкуствен интелект, война – неща, срещу които трябва да се застраховаме и да оцелеем, а не да изградим.
Фукуяма отчасти беше наясно с това и тази негова интуиция е намерила израз в заглавието му. „Последният човек“ е не този, който е постигнал края на историята; това е човекът, който няма къде да отиде. Грешката – наша и отчасти негова – беше, че вписахме това прозрение в историята, докато то беше част от бъдещето. Прочетени по този начин, неговите мемоари не са апология на пророк, чието пророчество не се е сбъднало. Те са описание на момента, в който либерализмът се научи да живее в сегашно време.
Англоезичният оригинал на статията е публикуван във „Файненшъл таймс“
