Публикуваме кратка част от предговора на Тончо Жечев към първото издание на „Геният и неговият наставник“ от 1978 г. и откъс от незавършеното произведение на Цветан Стоянов, преиздадено от „Рива“.
Когато чета Достоевски, аз губя властта над себе си. Той не ми се нрави, не ме трогва – той ме изпепелява… Аз виждам своите мисли – не свои, а плахи копия на неговите – да се връщат отново към прародителя си, да се сливат, за да се родят пак – безкрайно по-могъщи, безкрайно по-велики – там в редовете, написани като че с моята кръв. Аз вече нямам глас, аз съм отзвук; аз вече нямам вид – аз съм отблясък… И понеже не мога да кажа и една стотна от това, което той казва – аз му се давам целият, – нека говори той!
1952 г., пролетта (фрагмент из дневников запис на Цветан Стоянов)
„Геният и неговият наставник” е уникално събитие в българската следвоенна литературна критика. Публикувана през 1978 г. като незавършен ръкопис, книгата се радва на небивал успех. Тя е написана по неконвенционален начин, като страстно търсене на истината, и би могла да се чете като приключенски роман” (Цветан Тодоров).
Цветан Стоянов, „Геният и неговият наставник“, изд. „Рива“, 2016 г.
Тончо Жечев
Геният и неговият наставник
Глава първа
СВЕДЕНИЯ ЗА ОБЕРПРОКУРОРА
Тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална. Тя не може да не занимава въображението на всеки, който обича Достоевски, да не го дразни със своята загадка. Известно е, че към края на живота си той е бил в тясна връзка с Константин Победоносцев, един от най-крайните реакционери на тогавашна Русия – един от тези, за които е важала формулата: „Вдясно от мен има само стена!”. Победоносцев е влиял и при самото създаване на „Братя Карамазови”, където цели глави са писани под негови преки или косвени указания. Как е могъл гениалният писател да се свърже с такава фигура до степен на подчинение, бихме казали едва ли не на угодничество? Какво се крие зад тази връзка? Единомислие, съвпадение на убежденията? Или някаква хипнотична сила на влияние? Или търсене на сигурност и облаги, „правене на кариера”?
И съвсем хармонични ли са били отношенията между двамата, нямало ли е там глухи подмолни търкания, които да се долавят само с изострен слух? Отношението Достоевски – Победоносцев е между спорните проблеми в литературната история – при неговата оценка се поляризират две крайности. Едната приема факта „без смекчаващи вината обстоятелства”, за нея Достоевски наистина е бил „човек на реакцията”, поставил се изцяло на служба под черно знаме. Ако намираме някакви ценности в късните му произведения, то е само доколкото големит талант, следвайки собствената си изобразителна логика, обективно влиза в конфликт с предварителната идейна прокламация – известната теза за сблъскването между метод и мироглед.
Такова разсичане на две е прекалено удобно и леснодостъпно, за да бъде докрай вярно, а и в случая конфликтите не са сякаш толкова между метода и мирогледа, колкото вътре в самия мироглед. Но дори и да го приемем, остава обстоятелството, че Достоевски, като изключим чисто пластичната му стихия, бива отдаден изцяло на „охранните сили”; всичко, което е съзнателна личност у него, се обявява враждебно. Както се знае, дълго време такава беше и господстващата преценка – между другото тя се покрива и с онова, което твърдят реакционните тълкуватели на Достоевски, белоемигрантски и западни, само емоционалният знак е обратен, там е задоволството, тук – упрек! Другата, противоположна тенденция, в желанието си да защити писателя, разсича на две не него, а приятеля му реакционер – има двама Победоносцевци, два периода в неговата дейност: през ранния, до осемдесетте години, е по-умерен, едва по-късно става символ на мракобесието, затова с първия Победоносцев Достоевски е могъл да намери общ език, но от втория сигурно щеше да се отграничи, ако бе живял по-дълго! Колкото и да са добронамерени подбудите на такова тълкуване, то е твърде удобно, за да не бъде изкуствено. Наистина Победоносцев до 1881 година е бил принуден да проявява по-сдържано своята истинска природа, но разликата не е толкова качествена, за да се очертават отделни периоди, възгледите си той и тогава ясно е изразявал, само властта му е била по-ограничена. Едва ли Достоевски, който е водил с него толкова дълги и интимни разговори, би се заблудил за неговото кредо.
Така че въпросът – какво се крие зад тяхната връзка – продължава да стои и да чака отговор. Неговото решение не е нито в голия еднолинеен упрек, нито в смекчаването му от съчувствие – очевидно то трябва да съдържа едновременно и двете. Опирайки се на познатия фактически материал, то трябва и да си помогне с въображението – казахме вече, че въображението е, което най-много се дразни от нашата тема, пък и за едното от двете действащи лица, това, което ни интересува, животът е бил преди всичко въображение. Към съответното би трябвало да подхождаме със съответно! Всъщност темата на такова изследване е и тема за роман – Достоевски съдържа романа в себе си не само като „опредметена” продукция, а и като лична съдба и има нещо показателно в това, че навремето Гросман романизира неговата биография, а напоследък най-шумното съчинение за Достоевски в съветския печат – на Бурсов – бе наречено „роман-изследване”. В известен смисъл обстоятелствата около написването на „Братя Карамазови” са също художествена история, също са „романът за един роман”, както Томас Ман нарече своя самоотчет за написването на „Фаустус”. В нашия случай ние ще ги гледаме през определен ъгъл, през отношението между „поръчителя” и „изпълнителя”, между този, който иска да води, и този, който ще играе ролята на воден – може би така ще извлечем и някакво познание, може би ще се разкрият някои нови, забулени на повърхността страни и от Карамазовата хроника, и от цялостния лик на нейния създател.
Пак ще повторим, че темата е тъмна и болезнена, и по особен начин криминална. Всеки ще разбере защо е тъмна и болезнена – но защо пък криминална? Дали само защото в романа бива убит, както се знае, старият Фьодор Павлович Карамазов – дали само заради карамазовската „престъпна бездна”, злокобния „парицид”, отцеубийството? Не, темата е по особен начин криминална и защото вътре в нея освен парициа има още едно престъпление – наред с Фьодор Павлович се опитват да унищожат и още някого, – но изпреварвайки по-нататъшната фабула и разваляйки противно на всички правила ефекта на неизвестността, ще кажем, че опитът излиза несполучлив.
Въвеждаме лицето Константин Петрович Победоносцев – с малка характеристика за онези, които не го познават или смътно са чували за него. Константин Петрович тъкмо е влизал в обществото, когато бива коронясан Александър Втори и настъпва така наречената „ера на реформите”, определила и цялата му по-нататъшна участ. Макар и да изглежда невероятно, името Победоносцев не е псевдоним, а куриоз на случая, но той го е вземал сериозно, защото често си служи с понятието „победа” – едно от съчиненията му дори се казва „Победата, победила света”.
Той е внук на свещеник и син на преподавател литератор – възпитан е в традиционен стил, но и носи нещо от „разночинската мътилка”, точно колкото да я намрази у себе си. Той е чел много, знае философия, история, литература, превеждал е от английски Карлайл и Емерсън, а от латински – Блажени Августин; по-късно става преподавател в Московския университет по гражданско право, но усърдно се занимава и с конституционно право, макар че иначе смъртно ненавижда конституциите, парламентите, местните самоуправления и всички подобни институти, които някои искат да въведат и в Русия. Константин Петрович ги проучва само за да може да воюва с тях – той би могъл да нарече себе си „патолог”, той се посвещава на това, което буди у него отвращение. Цял живот, колкото и да пише „подражания на Христа”, „възхвали на църквата” и т.н., „патологията” остава истинската му специалност. По всеки въпрос той първо се захваща за тезата на опонентите и се хвърля да я разбива, чак тогава оповестява къде е истината. Истината за него най-добре просветва, като се чистят еретическите заблуди около нея – тя се утвърждава чрез отхвърляне на противното. Тук той си прилича с Достоевски – и Достоевски винаги върви по същия път, от противното към своето. Може би това е било едно от нещата, които са ги сближавали, макар че, вървейки по същия път, двамата, както ще се изясни, едновременно вървят и по твърде различни пътища.
Витлеемската звезда на Константин Петрович изгрява през 1865 година и с голямата си светла опашка се забива право в императорския дворец. Московският професор се прехвърля в Петербург, за да бъде отново преподавател, но вече пред по-специална аудитория – тримата синове на Александър Втори, великите князе Николай Александрович, Александър Александрович и Владимир Александрович. Той ги учи на законоведение и държавно устройство, обяснява им как действа грамадният политически и административен механизъм – за тези, измежду които ще бъде коронясан бъдещият самодържец, надали има по-важна учебна дисциплина.
Освен това техният преподавател им допада и лично – той говори благо и отмерено, не прави гафове, в движенията му има едновременно и достойнство, и извънредна почтителност. Отначало Константин Петрович се сближава преди всичко с престолонаследника, великия княз Николай Александрович, но князът неочаквано умира в разцвета на младостта си и колкото и да е потресен от тази загуба Константин Петрович, сега, при новата ситуация, вече прехвърля възпитателското си усърдие върху новия престолонаследник, великия княз Александър Александрович. С него той толкова се сближава, че му става задушевен приятел и съветник в живота – двамата откриват, че имат учудващо общи мисли, и се изпълват с дълбоко уважение един към друг. Кореспонденцията им обхваща томове. Мимоходом само ще отбележим, че същият този високопоставен младеж след петнадесетина години ще е известен малко по-другояче – под името Александър Трети, а още по-мимоходом ще добавим, че Победоносцев и тогава пак учи на законоведение неговия син, бъдещия Николай Втори, последния руски император. Но това вече е много след нашата история.
На този общ фон, като имаме предвид и личните добродетели на Константин Петрович, не е за учудване, че той постепенно затвърдява своето положение в двореца – тук има възможност да общува със самия цар, с императрицата, с придворните любимци, с министрите, съветниците, най-знатните дворяни, архиереите, сенаторите, всички истински влиятелни хора. Той е в „седалищата на могъщите”.
И пак на този общ фон също би могло да се разбере как и самият Константин Петрович става могъщ. От 1868 година той е сенатор. От 1872 година е член на Държавния съвет. От 1880 година най-сетне придобива висшия пост, с който го означават в историческата литература и който запазва четвърт век, чак до навечерието на революцията от 1905 година – оберпрокурор на „Светейшия всерусийски управляващ синод”. В царска Русия, където по византийски образец императорът едновременно е и политически, и духовен глава, и кесар, и божи наместник и където, за разлика от Византия, няма дори патриарх – Петър Велики е премахнал патриаршеската институция още в началото на XVIII век, – оберпрокурорът е наистина една страхотна длъжност. Той не е, както бихме се заблудили от аналогията с правната терминология, само обвинител в църковния съд, той е тъкмо „свръхпровеждащият”, този, чрез когото императорът осъществява ръководството си над цялата организация на църквата, връзката между държавната и религиозната власт, дясната ръка на императора „по въпросите на душата”. Като съединим тази му функция с функцията възпитател на великите князе, като добавим и участието му в дворцовата система с всички нейни възможности за влияния, можем да си представим действителната сила, която е събирал в себе си оберпрокурорът. Той е нареждал и отменял, свалял и качвал – освен църковната структура, която е била под прякото му ръководство, е контролирал и такива сфери като: просветното дело, правосъдието, Министерството на вътрешните работи. Навсякъде по тези места той е вмъквал свои хора, бдял е да не бъдат назначавани неподходящи лица, въздействал е при вземане на решения.
Дърпащ конците на целия колосален куклен театър, шепнещ до ухото на златни тронове и махагонови писалища, той е събарял и такива противници, които привидно са изглеждали не по-слаби от него, разстройвал е проекти, които са се смятали сигурни. Както ще каже по-късно за него Блок, „бухалските му криле са покривали цяла Русия”. Действително той е имал основание да се отнася към своето име не на шега – да вярва, че „носи победата”, както архангел Михаил носи меча си.
Колкото и възходът на Константин Петрович да е свързан с двореца, в отношението му към неговия благодетел Александър Втори обаче ще открием и една постоянна двусмисленост. Не че той е изпитвал някакви скрити съмнения в царската власт, напротив, най-убедено е вярвал, че чрез нея действа самата божествена необходимост, но защитавайки на теория една такава вяра, той чрез много свои практически действия се е противопоставял – разбира се, в рамките на допустимото – срещу това, което е смятал за царски заблуди. Все пак божествената необходимост, изглежда, не е трябвало да се изостави съвсем на собственото си течение, тя е имала нужда и от насока.
Казахме вече, че „ерата на реформите” определя съдбата на Константин Петрович, затова и не би могло да се разбере неговото поведение, ако не се познава цялата обстановка в Русия през 60-те и 70-те години. Свършило е тежкото време на Николай Първи, с коронясването на сина му се очакват промени, полицейските репресии и цензурата отслабват, има възможности за по-свободно изразяване на мислите, мнозина изпитват надежда, че след дългата нощ най-сетне идва утрото, просветва, „затопля се”. Вътре в дворянската класа, между притежателите на властта и богатствата, водят борба за власт две партии. Едната е за либерализиране на страната, тя иска Русия да стигне по същество до същата „славна революция”, която в Англия някога направи Вилхелм Орански – компромиса между помешчиците и третото съсловие; като крайна цел – да се преобрази абсолютизмът „отвътре”, сам той да еволюира в парламентарна монархия. Отначало тази партия взема връх, тя влияе на младия император, налага реформите – както се знае, в 1861 година излиза „Манифестът за освобождение на селяните”, в 1862 г. започват промени в съдопроизводството, в 1864 г. се въвежда по английски образец институтът на съдебните заседатели и новата „присяжна” (заклета) адвокатура, същата година се учредяват земствата, нововъведенията обхващат и армията, както и просветното дело. Либералите се надяват да продължат по този път – с постепенни „поправки” да загладят противоречията. Отляво техните илюзии биват критикувани от революционните демократи, които посочват, че спасението може да дойде само с пълното събаряне на царизма, а вече съвсем „отляво” срещу реформите действат и екстремистите, според които пък трябва чрез терор конфликтите да се нажежават до максимум, за да настъпи по-скоро експлозията – „колкото по-зле, толкова по- добре”!
В същото време обаче либералите биват нападани и отдясно – вече от другата дворянска партия, партията на „охранните сили”. Те не желаят никакви нововъведения, защото разбират, че в компромиса между аристокрация и буржоазия новите финансови принцове са твърде жизнени и ще отнемат реалната мощ на старите. После те искат да съхранят стабилността си, а усещат, че нахлуващата буржоазна цивилизация е лишена най-вече от стабилност, че зад днешния устрем се крие опасност от такива утрешни катаклизми, пред които дори страшната Френска революция би изглеждала леко поносим трус. Затова дясната партия се стреми да осуетява реформите, да спре „руската тройка” – ако либералите искат да спасят дворянството чрез „обновление”, тя иска да го спаси чрез задържане.
В двореца и двете партии са разполагали със съмишленици и са се борели за всеки пост и за всяка инициатива. Конфликтът им се е пренасял и в учрежденията, съдилищата, църквата, армията, училищата, университетите, губернските и уездните центрове. Едно сложно взаимодействие между двете сили е определяло резултантата на вътрешната и външната политика. Отначало, както казахме, Александър Втори е бил за „по-голяма свобода”, но „просветването” се оказва твърде илюзорно. Скоро полското въстание от 1863 година разтърсва империята, то трябва да се потуши с крути мерки, десните тържествуват – видяхте ли докъде я докарахте с вашите реформи? Към това се добавят и серията терористични покушения срещу императорската особа – едва ли има властник, когото така често да са се опитвали да убият, както „любимия” Цар освободител! Петнадесет години върху него стрелят, хвърлят бомби, дори в собствения му дворец зареждат адски машини. Александър Втори заживява в непрекъснат ужас, че е пуснал духа от шишето и вече не може да го прибере вътре. Нощта се спуска отново, преди изобщо да се е разсъмнало – пак се надигат полицейските репресии, цензурата, каторгите, „Съвременник” бива спрян, Чернишевски пращат в Сибир, зловещото Трето отделение денонощно работи. Но въпреки че либерално-дворянската партия сега е в отстъпление, императорът не скъсва напълно и с нея – при общия десен курс той все пак маневрира, опитва се да поддържа някакъв баланс. Остава маневриращ и до края – може би властническият инстинкт му е подсказвал, че колкото и да е опасна за неговата власт реформистката линия, задържащата е още по-опасна. Дори в 1880 година, последната година от живота си, той започва нова маневра „наляво”, назначава „върховна разпоредителна комисия” и за неин председател определя граф Лорис-Меликов, защитник на умерено либерални възгледи. Пак подухва преобразователен ветрец, Третото отделение бива разтурено, по-скоро преобразено под друго име; по царска воля се пристъпва към разширяване правата на земствата, които да дават мнение и по държавната политика – върху Лорис-Меликов и земствата впрочем ние пак ще се върнем; те са свързани и с ролята на Победоносцев, и с последните работи на Достоевски. Но и от новите проекти нищо не излиза, този път „просветването” се оказва съвсем кратко, съвсем ефимерно, защото още на следващата зима – на 1 март 1881 година – народоволецът Игнатий Гриневицки хвърля бомбата, с която убива Всерусийския император Александър Втори и завинаги отвява в историята „ерата на реформите”.
Тази обща ситуация определя и споменатата двусмисленост в отношението на Константин Петрович към „царя благодетел”. С течение на времето той успява да се наложи като един от главните стратези и идеолози на „охранната” партия – той, разночинецът, приет по милост сред „висшите кръгове”, преуспелият Жюлиен Сорел, който мечтае за ролята на Ришельо, сега защитава „устоите” с такъв фанатизъм, какъвто са имали малцина князе и графове. Той гори от жара на новопривлечения, на „допуснатия” – няма по-страстен традиционалист от парвенюто, което традиционалистите са приели за свой. Затова и тази половина от Александър Втори, която е удряла с юмрук и забранявала списания, и подписвала смъртни присъди, Константин Петрович горещо е обичал и уважавал, в нея наистина се е проявявала божествената необходимост. Но другата негова половина, с която монархът е искал да се покаже „просветен”, да играе на разбирателство с либералите, е будела у оберпрокурора дълбока горчивина. Тя вече е била извън необходимостта, идвала е не от Бога, а от дявола и макар че по принцип императорът е винаги прав, прав дори и когато се заблуждава, тук заблудата е била толкова катастрофална, че принципът не е могъл да бъде в сила. За да се спаси божественият момент у царя, трябвало е да се очисти той от дяволския момент.
Така мислите и постъпките на Константин Петрович, свързани с „всенародния баща”, са се разкъсвали между обич и омраза – нека запомним този комплекс, защото занапред той ще ни бъде нужен…
