Начало Идеи Гледна точка Десакрализация
Гледна точка

Десакрализация

2494

Миналата седмица на мястото на бившия мавзолей беше открита нова арт инсталация. Денят беше дъждовен и хладен, стояхме с чадъри и шлифери, чувствахме се някак неловко – дадох си сметка, че за първи път стъпвам точно на мястото, където в продължение на 40 години е лежало балсамираното тяло на комунистическия вожд. Когато минавам покрай него, никога не съм се спирала, подсъзнателно го избягвам, дали заради тягостните спомени от тоталитарното минало, дали заради потискащото излъчване на гримираната мумия, дали защото си представям тайния град от подземни коридори, бункери и скривалища, който вероятно още съществува като бърлога на чудовище, което всеки миг може да изскочи оттам?

Точно на това послание е акцентирал и авторът на инсталацията Красимир Терзиев – „Между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било“. Странното е, че ние с него работим в различни сфери на изкуството, а изразяваме едно и също усещане. Това изречение, което е изписано в кръг с букви-пейки, спокойно може да се отнесе и до последния ми роман „Не ви познавам“. Темата за миналото, което ни дебне отвсякъде и което всеки миг може да се надигне от своето леговище, е особено близка и болезнена за мен. И ме радва това, че можем да видим тази тема материализирана в арт-инсталацията на негостоприемното, враждебно и отблъскващо в близкото минало място. Затова с готовност приех да споделя някои мисли и наблюдения за времето, в което ни се е паднало да живеем и начина, по който художниците и писателите го преживяват и претворяват.

През последните години бяхме връхлетени от три последователни кризи-катастрофи, които се отразиха тежко както на обществото като цяло, така и на психиката на всеки от нас – ковид-пандемията и локдауните, изригналото обществено недоволство, което продължава да разтърсва държавата и до днес, и агресията на Русия в Украйна. Всяка една от тези катастрофи сама по себе си е ужасяваща, но когато те се насложат една върху друга, напрежението и натискът, които упражняват върху всеки от нас, е смазващ. Неслучайно наблюдаваме в своите среди и в своите приятелски кръгове налудничаво поведение и с насмешка, но и с горчивина отбелязваме: „И еди-кой си изтрещя“. Вътре в себе си си казваме, че може и ние самите да сме изтрещели, а да не го усещаме. И това усъмняване дори и в себе си създава шизофренно раздвоение – щом като един нормален до този момент човек е изтрещял, това лесно може да се придаде и на другите. Защото колкото и да говорим, че нашето общество е раздробено на много Българии и на много българи, ние все още по невидим начин сме зависими един от друг и онова, което се случва на един-единствен човек, може да се случи на всички останали. Както интуицията, предчувствието на един-единствен художник или писател може да се окаже пророчество за всички останали, защото самата същност на творческата интуиция е пророческа.

„Едно от основните ми желания беше да не повтарям модела на монумента, който създава дистанция между зрителя и произведението, а по-скоро да привлека и приобщя публиката, за да стане част от проекта“ – така Красимир Терзиев обяснява смисъла на тази инсталация. И това желание „да не се повтаря модела на монумента“ е толкова по-вярно напипано, колкото повече си даваме сметка именно за обременеността на мястото. Сигурно всеки човек от по-възрастните поколения е посещавал мавзолея поне три път през живота си – като чавдарче, пионерче и комсомолец. Не съм срещала досега човек, който да не замълчава с погнуса, когато става дума за тези посещения под строй и по списък. Защото те са толкова пошли в същността си, толкова омерзителни, че дори не си спомням да са описани досега в литературата ни. Да си задължен да изпитваш почит, да си задължен да съзираш сакралност в едно неестествено изложено на показ мъртво тяло, натъпкано с формалин и други консерванти и химикали, беше едно от най-перверзните издевателства върху детското ни светоусещане.

Дали трябваше да бъде премахнат този символ на комунистическата пошлост и триумфална показност е повече от ясно дори само заради сетивната погнуса, която предизвикваше. Това обуславя и идеята на инсталацията, поставена на десакрализираното пространство, която ни приканва да се приближим до нея, да се замислим над изписаното в кръг изречение, да седнем на една от неговите букви и да размишляваме за миналото, което в една или друга степен се вгражда в бъдещето. Какво се случва с нас, че все имаме усещането, че сме на кривия път, а не на правия? Има ли всеки от нас индивидуална вина, или сме жертва на зла съдба? Правим ли каквото е възможно по силите си, за да предотвратяваме миналото да се върне като второ бъдеще? Защо сме „между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било“?

Инсталацията предразполага спокойно и вглъбено да си задаваме трудни въпроси. Тя поставя пред зрителите и минувачите тема, която е актуална на днешния и утрешния ден. Не натрапва отговори, а като грижовен родител насочва вниманието ни. Тази инсталация е някак си сигурна във всеки човек поотделно, независимо дали ще го привлече, или ще го отблъсне, защото и едното, и другото е изразяване на отношение към темата за миналото. Тази инсталация не натрапва своята оригиналност, не маниерничи, не се превръща в пиар на своя създател. Тя е поставена на точното си място. Ако би била поставена на което и да е друго място, изречението би звучало абстрактно и претенциозно. Но точно на това място то добива исторически, политически, социален и екзистенциален смисъл.

Този кръг в центъра на София не е тебеширен, той не огражда пространство, а очертава историческо време, на което ние сме съвременници и по този начин всеки един от нас е в центъра на този невидим кръг, визуализиран посредством изписаното изречение. Озовали се в този кръг, търсим верния ориентир между миналото и бъдещето. Миналото и бъдещето са като двете жени, които претендират да са майка на едно и също дете. Още от Соломоновата притча и от Брехтовата пиеса знаем, че тази, която ще отстъпи детето, за да не бъде то погубено, е истинската майка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора