„Предаване на семейния архив“, Кръстьо Раленков, оформление Иво Рафаилов, издателство „Жанет 45“, 2025 

Сега си само глас.
Но няма изповедник, който да те чуе и да те опрости,
и глухо е трансценденталното ухо.
И същевременно те чуват всички, залутани на теб подобно…

Кръстьо Раленков, „Само глас“

„Предаване на семейния архив“, единственият сборник с разкази на отишлия си преди няколко месеца поет Кръстьо Раленков, е книга равносметка и сбогуване с живота (каквито са и последните написани от него стихотворения). Ретроспективно е осмислено преживяното, пропуснатото, преболяното и надживяното.

Десетте разказа следват хронологията на откриването на света (дало първото заглавие в сборника) и незабравените сладко-горчиви спирки по пътя към неизбежното предаване на семейния архив (последното заглавие). Време-пространството се вписва в атмосферата на кротка, примирена тъга и носталгия, отличителни за книгата и за голяма част от поезията на Кръстьо Раленков. В публикуваното преди няколко години стихотворение N-ТРОПИЯ поетът споделя откритието, че детството ни е единствена родина, / а всяка друга възраст е изгнание и неслучайно връщането в детската невинност рамкира повествованието.

Невръстното откриване на света се случва сред пресипналия от студ януарски ден, в който храстите и редките дървета шептят нещо неразбираемо с болните си, сякаш стегнати гърла. Не само крайградският, а и градските пейзажи (защото най-често историите са ситуирани именно в градското пространство) са одухотворени чрез вътрешната несигурност и тъгата на човека, през чиито сетива е разказан светът: „На моста имало каменни орли, които изглеждали така, сякаш всеки миг ще се издигнат в небето /…/ Мостът, осветен в жълто, приличал на магия, носена от орловите криле, които хвърляли носталгична сянка върху тротоара. Луната била сложила своя отпечатък върху момчето, мракът го теглел и нощем то се издигало над притихналия град…“. Нощта, уморената привечер или вечерта, когато градът лъщи под уличните лампи, събрал влажната меланхолия на есента и зимата – настъпваща, отиваща си или в своя вихър, са в съзвучие с настроенията на хората. И времето е уморено, премръзнало, заслушано в себе си. Би било клиширано, но точно да се обобщи, че това са разкази, създадени от поет. И разказите, и стиховете на Кръстьо Раленков пресъздават един дълбок вътрешен свят, означен чрез детайлите и събитията от видимата реалност.

Персонажите в „Предаване на семейния архив“ разкриват разноликия образ на един смирен и помирен със себе си и живота човек, който си стяга багажа преди дългия път към голямата светлина (Александър Секулов). Две самички деца сред зимното поле, един мъж и една жена, самотен, бездомен или болен мъж; мъж и чуждо дете, което е на път да обикне… Всички те живеят дните си не приковани към унизителните и отнемащи светлината подробности от бита, а със знание – осъзнато или не – за това, че пътуват за някъде. Дори когато са си вкъщи, сред задимения мрак на кварталното кафене или бинго залата; в самотата на опушеното бунгало, в килията на предварителния арест, под дъжда, който ръми на ситни капчици, или в солените дни на Лазурния бряг, героите на Кръстьо Раленков преживяват случващото се в неговата екзистенциална неизбежност и неотменимост.

Над всяко от заглавията в сборника е изписана година и това не е годината, в която разказът е написан (обичайно поставяна след края на текста). По този начин всъщност са „архивирани“ спирките, свързани с голямото пътешествие, чийто край е предизвестен, макар по правило да не сме сигурни във времето, мястото и начина на настъпването му. В противовес на тази несигурност Кръстьо Раленков фиксира точно годините, дори и последната – на голямото пристигане – 2025 г., когато е и издадена книгата (която, по сведение на редактора Красимир Лозанов в интервю по БНР, авторът все пак успява да подържи в ръка, преди да си тръгне). Но в началото е 1971-ва – годината на откриването на света, когато малкият бъдещ мъж, предприел опасно „бягство“, далеч от „големите“, сред мразовития вятър в снежното поле, ще преживее и топлотата и сигурността на приятелската близост, и ужаса от необяснимата жестокост, в която е попаднал. Следват 1987 – откриването на любовта; 1998, когато, приласкан от някаква отвъдност, повярвал в своето избраничество, мъжът се е оказал способен да освободи чудовището в себе си; 1999, 2000, 2007, 2012. И 2015 – на солените дни, защото и щастието е „солта на Земята“; провалената „сгледа“, ретроспективно преживяна в уморената привечер на 2018. И 2025, в която авторът провиденчески фиксира, преди още да е станало факт, края на това пътуване, отвъд което е Светлината. Разказ, в който зазвучава – макар и с изразните средства на друг литературен род, мотив от стихотворението  на Кръстьо Раленков „Четвъртък вечер“:

Когато най-накрая чуеш диагнозата,
си спомняш – знаел си я винаги.
Като далечни острови в мъгла отплуват книгите
и не на теб говорят вече философите.

Но осъзнаващият обречеността си брат от „Предаване на семейния архив“ не чака успокоение от сестра си и племенницата си. Напротив, смирен и някак смален, той търси смисъл във всичко, което се е случило в тяхната семейна история; и което предстои да се случи.

Знанието за светлото начало на живота (когато детето несъзнателно изживява радостта от това, че е, че го има) и предчувствието за светлия край, рамкиращи повествованието в последния разказ, обаче не изключват, а предпоставят (в целостта на книгата) мотива за сенките, с които точно тя, светлината, набраздява човешкото битие. В бинго залата един обеднял човек – интелигентен и четящ, но заложил дори библиотеката си, може да осъзнае, че „числата са смъртта на човешкото“, и същевременно да позволи на чудовището, което носи в себе си, да се пробуди (в съзвучие с името, с което повествователят го назовава). Друг от персонажите, толерантен и възпитан обикновено, успява да надникне в себе си от неочакван ъгъл в една от граничните ситуации на живота си и да разбере, че „човечността е само мигновен проблясък във всепоглъщащия мрак на скотщината“. А порасналите деца с изненада откриват, че мъдрият им, винаги сдържан, подкрепящ и силен баща е споделил в личния си дневник: „Събуждам се нощем /…/ потен, изплашен и безпомощен като дете. Нищо не може да бъде удържано, нищо не е в наши ръце, както си въобразяваме. Едно милиметърче, едно микронче встрани – и всеки от нас може да се превърне в чудовище. Няма дума, на която можеш да разчиташ, няма човек или бог, на когото можеш безрезервно да се довериш. Хаос… хаос отвсякъде, който настъпва като прилив и те залива…“.

Но дори когато припознаеш човешката съдба в обреченото съществуване на гущерите, влакът остава възможност не само за бягство, а и за спасение. Родовото проклятие, което разпознаваш, предавайки семейния архив, може да се превърне в благословия. Защото не само децата от плът и кръв са нашето продължение, не са смисъл само и чуждите деца, на които сме подарили любовта си. Наше продължение и знак за смисленото ни пребиваване на Земята е и роденото от любов слово, което сме затворили зад кориците на книга. И ако то не може да подреди напълно хаоса във видимия свят, все пак осмисля хармоничната необходимост, която ни е повикала за живот и ни е привлякла обратно с любов към себе си едва след като сме решили своите задачи.

„Предаване на семейния архив“ на Кръстьо Раленков е от книгите, придаващи смисъл на непредотвратимото (и често непоносимо за оставащите) заминаване на една душа, за която сме сигурни, че е имала какво да каже. Но смъртта задрасква всеки ред излишен, пише поетът в едно от последните си стихотворения. Същественото от семейния архив е останало и задачата на ония от голямото космическо семейство, които все още са на Земята, е да уловят гласа му и да се опитат да го разберат. И да го вградят в продължението, което е задачата на все още живите.

Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).