0
1472

Доблест и наказание

Белене

Публикуваме откъс от седма глава на книгата на проф. Вили Лилков, която проследява съдбите на дипломати, помогнали на евреи през Втората световна война

В „Доблест и наказание“ Вили Лилков – съавтор заедно с Христо Христов на книгите „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност и „Погубената България“ – проследява съдбите на хората, помогнали на евреи през времето на Втората световна война. След края ѝ те са съдени от Народния съд и преследвани от ДС, а върху имената им е хвърлена сянката на забравата.
Базирана на архивите на Държавна сигур­ност, документи от Държавна агенция „Архиви“ и лични спомени, „Доблест и наказание“ проследява детайлно обществената реакция в България на едно от най-мрачните и срамни петна от човешката история – Холокоста.
Книгата се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.

Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дългогодишен ръководител на катедрата по физика в Минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски“. Общински съветник и заместник-председател на Столичния общински съвет (1999–2014), както и народен представител в 43-ото Народно събрание (2014–2017).

„Доблест и наказание“, Вили Лилков, издателство „Сиела“, 2021 г.

Глава 7

Дипломатите от „старата школа“

7.1. Еврейската миграция през България в годините на Втората световна война

Темата за еврейската миграция през България по време на Втората световна война и ролята на царските дипломати за спасяването на евреи не е изследвана през годините на комунистическото управление, защото много от дипломатите са заклеймени, че са работили за „монархо-фашисткото“ правителство на Богдан Филов, а някои след 9 септември 1944 г. не се завръщат в България. Скъсването на дипломатическите отношения с Израел през 1967 г. и сложните отношения ционисти – комунисти в България затрудняват комуникацията по тази тема[1].
След 2013 г. бе проведено мащабно проучване на еврейската миграция в годините на Холокоста, за което Михаил Груев – председател на ДА „Архиви“, казва: „Идентифицирани бяха различните видове и типове визи, издавани от българските власти, както и възможностите за тяхното полулегално „модифициране“… Приложените обобщени списъци нямат за цел да дадат абсолютен отговор на въпроса: „Колко човешки живота са били спасени по този начин?“. Ясно е, че те са хиляди, а вероятно и повече от десет хиляди“[2].
Настоящата глава от книгата е посветена на достойни български дипломати, които през годините на Втората световна война спасиха живота на хиляди евреи от България и Европа!

* * *
След 1933 г. броят на евреите бежанци от Германия и от страните, анексирани от нея, непрекъснато нараства. „Кристалната нощ“ засилва еврейската емиграция, а за повечето правителства в Европа евреите са нежелани[3]. В тези години, както и по време на Втората световна война, хиляди евреи търсят съдействие от консулствата на Царство България в чужбина за получаване на транзитни визи през страната, защото българските граници, железници и пристанища им отварят пътя към спасението. България се превръща в отправна точка за бягство към Палестина и други страни.
Отношението на най-важните институции в България по еврейския бежански въпрос не е еднакво. На 14 ноември 1938 г. Дирекцията на полицията се обръща с писмо към Министерството на външните работи и изповеданията, в което казва:
В България не съществува антисемитско движение и живущите постоянно тук евреи се ползват от пълна свобода и са равноправни граждани, както всички останали българи. Поради това обстоятелство желанието на ония евреи, които не могат да останат повече в своите държави, е твърде голямо да дойдат в България и се настанят постоянно в пределите ѝ. Дирекция на полицията ежедневно се натъква на случаи на новодошли евреи – особено унгарски, полски и чешки поданици, да правят невъзможни постъпки да останат на местожителство в Царството. Така също почти всички евреи – произходящи от Германия, Австрия и Румъния, влезли със специално временно разрешение от Почитаемото външно министерство, се стараят всячески да останат за постоянно в България… Дирекция на полицията е на мнение, че е дошло време да се вземат спрямо всички евреи, независимо какви поданици са, същите мерки, каквито са взети спрямо евреите, произходящи от Германия, Австрия и Румъния, т.е. никой евреин, носител на чуждестранен паспорт да не може да влезе в пределите на страната, без да е получил предварително разрешение за това.

Министерството на външните работи и изповеданията отговаря:
Искането да се вземат спрямо всички евреи, а по-специално спрямо полските, унгарските и чехословашките поданици, същите мерки, които са взети спрямо евреите, произходящи от Австрия, Германия и Румъния, не може да бъде удовлетворено, тъй като: с тези държави България има сключени спогодби в сила, които изключват едно различно третиране у нас на техните поданици; в Унгария по-специално има хиляди български поданици, главно градинари, които се третират благосклонно и без да се прави разлика между тях; съществува голяма опасност, че при различното третиране на поданици от тези две държави, след една безуспешна интервенция на техните представители у нас, тези държави да преминат към репресии, чийто размер не може да се предвиди, но които биха лишили от препитание много български семейства в чужбина незаслужено[4].

По официални съобщения в европейската преса към началото на 1939 г. в България пребивават 6000 евреи от Германия, Австрия, Чехия, Словакия, Полша, които търсят път към Палестина. Докладите на Паспортното бюро в Русе показват, че за периода януари – май 1939 г. през Русенското пристанище са преминали корабите „Катина“, „Минерва“, „Тулн“, „Морски вълк“, „Хелиос“, „Кралица Мария“, „Цар Душан“ и „Тахе“ с 2257 души „емигранти евреи от Чехия и Полша“. Евреи бежанци от почти цяла Европа транзитно преминават през страната, като пристигат с параходи до Русе, след това с влак достигат до Варна, откъдето се отправят към Палестина.

Създадена е мрежа, която подпомага еврейската миграция по море. В нея участват пристанищните власти, дирекция „Водни съобщения“, български кораби, капитани и моряци. Плавателните съдове, които пътуват към Обетованата земя, са претоварвани с хора, те не разполагат с достатъчно спасителни средства, част от тях са преустроени за целта допотопни гемии. Някои от корабите като „Салвадор“ претърпяват корабокрушение, а корабът „Струма“ е потопен на 24 февруари 1942 г. от съветската подводница „Щ-213“, патрулираща пред Босфора, при което загиват 767 еврейски бежанци и български моряци.

В спомените си тогавашният началник на пристанище Варна капитан Найден Найденов споделя: „Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители, и ме питаха зная ли какво става на пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха дотам и питаха, защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това преселение“[5].

* * *
След като Германия напада и окупира Полша, хиляди поляци емигрират и се насочват към черноморските пристанища на България и Румъния, откъдето се отправят към Цариград, Малта, Кипър, Бейрут, Палестина и др. С кораба „Рудничар“ на 30 септември 1940 г. заминават от Балчик за Палестина 254 полски емигранти и евреи[6].

Българската нелегална „Група Б“, в която влизат дипломатическите служители Крум Цоков, Димитър Икономов и Трифон Пухлев, участва в спасяването на стотици офицери и пилоти от полската нелегална армия на съпротивата „Крайова“. Спасени са и много други хора, между тях евреи и интелектуалци, както и бъдещият председател на Полската академия на науките[7].

Полският пълномощен министър в Царство България Адам Тарновски създава връзка между „Група Б“ и задграничното полско правителство и координира преминаването на поляците през България, а пряката организация на канала към Турция е поета от семейството на дипломата Зджислав Зембжуски.

До 1 март 1941 г. България спазва неутралитет и всеки поляк с паспорт преминава спокойно през страната, тъй като МВнРИ издава разпореждане, че в полските паспорти не трябва да се поставя виза, дори транзитна. След влизането на България в Тристранния пакт преминаването на полските бежанци става нелегално, като се използват нелегални квартири в центъра на София и в Княжево.

* * *
На 12 август 1941 г. началникът на Консулско-стопанската дирекция в МВнРИ Никола Пецев уведомява с писмо Дирекцията на полицията, че само МВнРИ ще разрешава издаването на транзитни визи за лицата от еврейски произход, което е в противоречие с изричното нареждане разрешенията да се издават само от Държавна сигурност: „За да дадат транзитни визи на лица от еврейски произход или на лица, притежаващи нансенови паспорти легациите и консулствата искат предварително разрешение от МВнРИ, което само разрешава въпроса“[8]. След подписа на пълномощния министър в писмото е положен и подписът на евреина Хенри Левенсон.

Така Никола Пецев поема риска той и помощниците му Ванчев, Левенсон и Златаров да бъдат подведени под отговорност за саботиране на правителствените нареждания и на усилията на германската легация да прекрати транзитното преминаване на евреи през България за Турция и Палестина. Рисковете са големи, още повече че по това време МВнРИ се помещава в сградата на БАН на пл. „Народно събрание“, където Консулско-стопанската дирекция заема две партерни стаи от лявата страна на главния вход, а от дясната му страна на първия етаж е кабинетът на министър-председателя и министър на външните работи проф. Богдан Филов. Любен Златаров разказва:
Въпреки забраната да не се разрешават транзитни визи на лица от еврейски произход, като само в изключителни случаи да се иска разрешение от Дирекция на полицията – отдел „Държавна сигурност“, която отказваше в почти всички случаи, директорът на Консулско-стопанската дирекция пълномощният министър Никола Пецев, заедно с легационните съветници Никола Ванчев, Хари Левенсон и Любен Златаров, започнаха самостоятелно да издават транзитни визи на лица от еврейски произход, понеже не можаха да се примирят с мисълта, че жени, деца, мъже, старци рискуват да бъдат изгорени в нацистките лагери на смъртта само, защото са се родили евреи. Разрешенията се изготвяха предимно от съветника Златаров и се подписваха от директора Пецев… от средата на януари до края на август 1944 г. съветникът Златаров самостоятелно разрешаваше транзитните визи, като съответно подписваше и съответните телеграми до легациите. Само в негово отсъствие горното се извършваше от съветниците Ванчев и Левенсон.

През м. август 1943 г. германският пълномощен министър Бекерле осуетява транзитното преминаване на група от 73 еврейски деца, за което докладва в Берлин, но той не подозира, че в същото време Консулско-стопанската дирекция продължава да разрешава транзитно преминаване през България на евреи от Унгария и главно от Румъния. Тази дейност се извършва в нарушение на поверително писмо № V-562 от 26 юли 1943 г. на Началник-щаба на войската генерал-лейтенант Лукаш, с което той нарежда при издаване на транзитни визи да се иска предварително разрешение от Дирекция на полицията – отделение „Държавна сигурност“[9].

В книгата „Армията на съпротивата в България“ Димитър Илиев пише:
Трябва да се отбележи за честта на българските чиновници, че една голяма част от тях не се подаде към расова омраза спрямо своите съграждани евреи – омраза, която бе така разпалено проагитирана от правителството… Пълномощният министър Никола Пецев си присвои правото да дава транзитни визи на евреи, които преминават през България. Благодарение на това право повече от 1000 евреи се спасиха в Палестина и други страни, което не би било възможно ако въпросните визи би трябвало да се разрешават от Дирекцията на полицията, както това бе установено. От горното се вижда, че заповедите и приложението на антиеврейския закон бяха сериозно саботирани, а понякога и напълно обезсилени от съвестни български чиновници[10].

7.2. Дипломатите от Консулско-стопанската дирекция на МВнРИ

На 23 декември 1985 г. в Министерството на външните работи дипломатът от „старата школа“ Любен Златаров получава значката на министерството „За заслуги към външната политика на НРБ“. Тържеството е скромно, присъстват само няколко души – служебни лица. Основанието за наградата е, че с негова помощ „са публикувани редица интересни документи за спасяването на румънски евреи от депортиране във фашистките концлагери“. По думите на заместник-министъра той е „един от тези добросъвестни чиновници, които въпреки правителствените разпоредби, са разрешавали транзитни визи на евреи“. Любен Златаров благодари за наградата и подчертава, че го прави и от името на бившите си колеги в Консулско-стопанската дирекция на МВнРИ, вече покойници – Никола Пецев, Никола Ванчев и Хенри Левенсон, с които заедно са помагали на евреи[11].

За действията на четиримата дипломати по спасяването на евреи се споменава през 1978 г. в сборника на БАН „Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война“. През 1979 г. Любен Златаров публикува „Документи на Консулско-стопанската дирекция при МВнРИ за спасяването на чуждестранни евреи от унищожение (1941–1944)“[12], а д-р Шломо Шеалтиел пише за тях през 2008 г. в монографията си „От Родина към Отечество. Емиграция и нелегална емиграция от и през България в периода 1939 – 1944 г.“

В спомените си дъщерята на Хенри Левенсон, Нина, отбелязва: „Години след смъртта на баща ни, ние със сестра ми научихме от Любен Златаров – негов колега от Външното министерство, че целият Консулски отдел, начело с началника си Никола Пецев, непрекъснато е издавал транзитни визи на идващи от Европа евреи, които пътували за Израел. Това се е вършило без да се взема необходимото за това разрешение от тогавашната Дирекция за държавна сигурност. По този начин са спасили над 1000 души. Неговите колеги му казвали: „Поне ти не подписвай визите, ако ни хванат всички ще пострадаме, а ти още повече“, но баща ми ги подписвал“.

Подписът на Хенри Левенсон е положен и върху вербалната нота, изпратена от Консулско-стопанската дирекция до Кралската Югославянска легация в София на 3 април 1941 г., с която се разрешава транзитно преминаване през България на 302 еврейски бежанци от Централна Европа, които се намират в Югославия. Първоначално Дирекция на полицията не дава съгласие за преминаване на бежанците, но след активна преписка с Консулско-стопанската дирекция, водена от Хенри Левенсон, разрешава[13].

Четиримата дипломати използват различни поводи и начини за издаване на транзитни визи[14]. Тъй като германското външно министерство изпраща списъци на лица, на които е забранено преминаване през определени държави, включително и България, те се позовават на факта, че дадено лице от еврейски произход не фигурира в тези списъци, т.е. няма пречка за преминаване и издаване на транзитна виза. Издават се и курортни визи, например за „шестмесечен престой в България и дишане на морски въздух и да наблюдават гроздобера“, за „лечение с радиоактивна вода в минералните бани в Солу Дервент (Момин проход)“. Като основания за издаване на визи те използват и гаранции от много българи и български евреи, че дадено лице от еврейски произход ще посети България във връзка с търговските си дела и че лицето е материално осигурено. Разрешавани са визи и по телефона, за което понякога има кратък рапорт с цитирани номера или използване на радиограми само с номер, напр. „3143“, без изписване на името. Освен това исканията и разрешенията за визи са ставали с открити, а не с шифровани телеграми, тъй като по установения протокол всяка дешифрирана телеграма се е докладвала на главния секретар на МВнРИ.

Имената на четиримата дипломати и дейността им в годините на Холокоста са неизвестни за широката общественост, малко вероятно е за тях да знаят и онези евреи, които с тяхна помощ се спасяват от лагерите на смъртта. По този повод през 1981 г. журналистът Исак Бераха пише[15]:
Не зная, къде са Ви запокитили ураганите на войната Вас – Басада и Юдита, Давид и Мия, Естер и Якоб. И повече съм сигурен, че тези редове едва ли ще достигнат до Вас. Може би Ви е известно, а може би никога няма да узнаете, кому дължите своето избавление. Да, Пецев и Ванчев, Левенсон и Златаров се наричат хората, благодарение на които Вие днес живеете. Може би не знаете имената на четиримата българи, които спасиха живота Ви, но знайте и помнете какво щеше да Ви сполети в отминалата война!…
Разговарям мислено с Вас и се питам какъв смисъл имат тези редове щом едва ли ще ги прочетете. Но откривам смисъла им: всеки, който се запознае с тях, ще се убеди, че българските евреи сме неразделна частица от истински демократичен и толерантен народ и ще си обясни, защо тъкмо в нашата страна стана възможен уникалния факт за нашето спасение в годините на Втората световна война.

Хенри Левенсон

Хенри Левенсон е роден на 5 юни 1892 г. в Ню Йорк, в семейството на Улрих Левенсон и София Гросман – руски евреи, български поданици. Когато малкият Хенри навършва пет години, семейството му се завръща в България. Завършва основно образование в Свищов, а на 16 години се дипломира в Първа мъжка гимназия в София. Следва право в Софийския университет, придобива съдийски права и работи в мировите съдилища в Бяла и София. Завършва артилерийски курс с чин „офицерски кандидат“[16]. През Първата световна война воюва в състава на 24-ти артилерийски полк на Северния фронт, а в края на войната е на Южния фронт при Демир капия[17]. През 1919 г. приема източно-православната вяра и се венчава с Роза Нойкова, племенница на полковник Стефан Нойков, убит при атентата в черквата „Св. Неделя“. От 1922 г. е член на Съюза на столичните журналисти. Работи като преводач на оперети в Свободния театър на К. К. Стойчев и в театър „Ренесанс“. Сътрудничи на вестниците „Слово“, „Свободна реч“, „Шантеклер“, „Смях“ и „Българан“. Публикува под различни псевдоними, от които най-известен е „Бедния Хайнрих“. Един от първите му преводи е заедно с Константин Константинов, който го въвежда в света на българската бохема[18]. Нина Левинсон пише:
Баща ми запази до края на живота си бохемските черти у себе си. Той беше много горд, че нямал чувство за собственост, че няма да почне да пести, за да купува апартамент, след като има толкова много къщи, на които пише „Дава се под наем“. Така сменихме доста адреси. В къщи имаше винаги много гости, имаше много смях, но и постоянна грижа за някой приятел, изпаднал в беда.

През 1924 г. Хенри Левенсон е назначен в Дирекцията по печата към МВнРИ като началник на Информационното бюро, а от 1926 г. е поддиректор по печата. През 1930 г. е избран в Управителния съвет на „Родно радио“. Член е на Програмния съвет на радиото, заедно с проф. Асен Златаров, проф. Саша Попов и др. От 1932 г. е началник на отделение II по печата и информацията, а от 1933 г. започва да води в „Родно радио“ рубриката „От сряда до сряда“, правейки първите в Царство България седмични прегледи на политическите събития[19]. От 1933 г. е първи секретар по печата в Царската легация във Виена. Там започва голямото му приятелство с първия легационен секретар Йордан Стратиев.

В Царската легация в Moсква

След Военния преврат през 1934 г. Хенри Левенсон се завръща в България и отново е поддиректор на печата. От 1 януари 1936 г. е първи легационен секретар в Царската легация в Москва, където почти всяка седмица подготвя по един доклад до Дирекцията по печата и до Политическата дирекция на МВнРИ. Това не са просто доклади за отделни събития, а задълбочени анализи на политическите процеси и живота в СССР през 1936–1937 г., когато жестоките сталински съдебни процеси са в стихията си. Такива са докладите за съдебното дело против „троцкистко-зиновиевския център“, завършило с 16 смъртни присъди; за процеса срещу „контрареволюционната троцкистка вредителска група“ в Кемеровския рудник в Кузбас, завършил с 9 смъртни присъди; за убитите 120 души като отговор на убийството на Сергей Киров; за самоубийството на Гамарник – началник на Политическото управление на Червената армия; за арестуването на Ягода и съдебния процес срещу Пятаков, Радек, Соколников и др.; за арестите в писателските среди; за осъждането на смърт на маршал Тухачевски и др.[20] Това, което силно впечатлява юриста Левенсон, е, че почти всички подсъдими признават всичко, в което са обвинени, нещо повече – те се самообвиняват, разказват в подробности невероятни неща, които никой не проверява, свидетели няма, присъдите се произнасят дори по самообвинения, без реални доказателства.

Хенри Левенсон пише и за вцепеняващия страх сред хората, които са длъжни да свикват събрания, на които да изобличават враговете на народа от своите среди, за да не бъдат обвинени, че страдат от „идиотската болест на политическото безгрижие“. Осъдените и разобличените са като прокажени – от тях бягат не само приятели, но и роднините им, които публично се отричат от тях. Същото се отнася и до контактите с чужденци:
Чуждите дипломати нямаха никакъв контакт с местното население, което самичко ни избягваше, като представители на фашистки или полуфашистки държави. Ние, членовете на дипломатическото тяло се срещахме само помежду си… Хората живеят при много тежки условия, но мълчат, защото ги е страх от ГПУ. Ха кажат нещо против властта, ха всички са ги очистили. Жилищната криза в Москва е нещо уникум. Хората са натъпкани като сардели и правят опашки и за клозет. Всякакъв контакт на чужденец с местни хора е забранен най-строго. Аз имах там кръвни роднини. Започнах да ги диря и най-после ги открих. Но скоро те започнаха да странят от мен – загубих им следите. Веднъж забелязах един от тях на улицата – започнах да го викам, а той побегна[21].
Нина Левенсон разказва: В Москва имаше централна адресна служба. Баща ми намира адреса на вуйчо си Соломон Гросман и с няколко превозни средства отива при него. Горкият вуйчо едва не припаднал, когато го видял, и само повтарял: „Моля ти се забрави, че си идвал някога тук. Запознай се сега със сина ми Василий“.

Хенри Левенсон описва търговията в Москва: Стоката, която се продава в съветските магазини, носи отпечатъка на казионна безвкусица. Всичко е старомодно, грубо, недодялано, такова, каквото другаде се е продавало може би преди 20 години, но днес не се продава вече. Ако купите полилей, не можете да бъдете сигурни, че ще намерите крушки, които да влизат в глобусите му, или че ще намерите кука, на която да го окачите. Ако купите шапка, можете да бъдете сигурен, че след първия дъжд тя ще се свие така, че вече няма да можете да я сложите на главата си. В Съветска Русия вие купувате не това, от което имате нужда, а това, което намирате в магазините, като знаете, че ако днес го има, утре не ще го намерите. Но не е само това неприятното в купуването в съветски магазин. Тук вие не сте търсен клиент, а сте само нежелан и досаден просител… Затова той (продавачът) е груб с купувачите, не отговаря на въпросите им и ги принуждава понякога да вземат не това, което искат[22].

Корупцията също е предмет на един от неговите доклади: Корупцията в СССР е стигнала дотам, че според (вестник) „Правда“ има случаи, когато едно държавно учреждение, за да получи услуга от друго, се вижда принудено да му даде рушвет… Русия винаги е била класическа страна на рушвета. Смяната на социалния строй само засили съществуващия по-рано бюрократизъм, с което се усложни още повече получаването и на най-дребната услуга от всяко държавно учреждение. За да купите един гардероб, вие сте принудени да застанете на вратата на магазина „в очередь“ още през нощта, без да бъдете сигурен, че ще направите покупката. За да си купите железопътен билет, трябва да чакате със седмици ред на касата на гарата. Естествено, че ще дадете малко бакшиш за да прередите конкурентите си[23].

Докладите не остават незабелязани от съветските тайни служби и пълномощният министър Никола Антонов е извикан в Наркоминдела[24] в Москва, където му е заявено, че Хенри Левенсон не е желан повече в СССР и ако не бъде отзован, ще бъде арестуван. На 19 декември 1937 г. Левенсон е преместен в легацията във Варшава, където завежда канцеларията на пълномощния министър Петър Траянов.

След нападението на Полша от Германия се завръща в България и започва работа в Консулско-стопанската дирекция към МВнРИ. Въпреки недоволството на Берлин, че сред българските дипломати има евреи, той не само че не е уволнен, а през 1942 г. е награден от цар Борис III за заслуги с орден „Свети Александър“. Академик Георги Марков казва: „Бекерле е бил бесен, че във Външно министерство е служил евреин и напразно настоявал да го махнат“[25].

В мрежата на Държавна сигурност

На 9 септември 1944 г. Хенри Левенсон е командирован в Черна вода (Румъния) като секретар на българската делегация да установи контакт с маршал Толбухин. След подписване на примирието и настаняването в България на Съюзната контролна комисия (СКК)*, при МВнРИ е създадено Комисарство по примирието. Връзката между Комисарството и СКК се осъществява много често чрез Хенри Левенсон.

От 15 февруари 1945 г. е пълномощен министър III степен, началник на отдела за шифъра и архивите. През 1946 г. ръководи българската делегация, в която влизат и представители на СКК, натоварена със задачата да предаде на Гърция т.нар. „отвлечено имущество“. По това време ДС получава доноси срещу Левенсон:
Изпращал е писма и противосъветски информации до двореца. Неговите писания са използвани за противосъветската кампания у нас… Пред Съюзната контролна комисия е станал популярен със своите всевъзможни ходатайства, като особено за евреите е много щедър и не подбира никакви средства.

Безпартиен, демократичен, прогресивен, способен журналист. Тих, скромен и честен, той е и добър преводач на руски език с много преводи. След 9 септември 1944 г. като прогресивен го повиших в ранг на пълномощен министър, където работи сега по примирието. Числил се е към Цанковия сговор. Сега в министерството минава за голям привърженик на ОФ. Въпреки, че е покръстен, той си остава евреин.

През 1947 г. е уволнен като „неподходящ за службата“. За кратко време е секретар на Института за преводна литература, след което се занимава само с преводаческа дейност[26]. За качествата му като преводач и личност много показателни са думите на Жени Божилова: „Влияние върху мен имаше нашият близък Хенри Левенсон – чудесен преводач и познавач на литературата, истински ерудит, с невероятно чувство за хумор, високо интелигентен“[27].

През 1948 г. Държавна сигурност започва целенасочено проучване на Хенри Левенсон и решава, че той е враг на новата власт „и никога не се отзовава на никакви акции или мероприятия на ОФ. Същият е отявлен англофил и дружи с хора също така злостно настроени към ОФ и също като него критикуват и говорят против ОФ-власт“.

През 1949 г. семейство Левенсон подава заявление за изселване в Израел. Мнението на ДС е отрицателно: „В миналото е бил висш чиновник в Министерство на външните работи и като дипломат в Москва е писал гадни статии по адрес на СССР. След 9 септември 1944 г. е реакционер. Съпругата му е от български произход, с буржоазен манталитет, реакционно настроена. Дъщерите му са „зози“ – реакционерки… Мнение: Да бъде отказано!“[28].

Това, освен че е истинска гавра с „класовия враг“, наистина може да се нарече „ирония на съдбата“. Българският евреин, който с действията си и с риск за личната си сигурност успява по време на Холокоста да спаси заедно със своите колеги хиляди евреи от нацистките концлагери и от явна смърт, получава забрана да се изсели легално в Израел заедно със спасените хиляди български евреи!

ОНД „Негодяй“ и въдворяване в ТВО „Белене“

През м. ноември 1950 г. ДС открива ОНД № 221741 на Хенри Левенсон с псевдоним „Негодяй“. Към него са насочени агентите „Дипломат“ и „Винаров“. Уличен е във вражеска дейност и е арестуван: „Това стана навръх Великден. Обискът продължи 18 часа. По онова време той превеждаше университетски учебници по история на древния свят и така като веществени доказателства взеха картите на Месопотамия“[29].

След около един месец, прекаран в ареста, о.р. Димитър Тодоров предлага Хенри Левенсон да бъде въдворен в ТВО за една година, тъй като „лицето е опасно за обществения ред и сигурността“. Министърът на МВР генерал Георги Цанков издава заповед за въдворяването му като лице опасно за държавната сигурност[30].

На 8 юни 1951 г. той е въдворен в ТВО „Белене“ на жестокия Втори обект. Никола Вълков, бивш дипломат и концлагерист в Белене, разказва:
През първите дни нямахме работа и милиционерите ни раздадоха сърпове със задача да окосим едно празно място. Хари, който беше над 60 години, страдаше от силно късогледство. Той беше застанал до нас със сърп в ръка, без да забележи наближаването на един милиционер. Последният грубо го запита защо не работи и Хари наивно отговори, че не знае как се работи със сърп. Този отговор вбеси милиционера, който удари така силно Хари в лицето, че потече кръв. Очилата паднаха и се счупиха. По лицето на Хари потекоха сълзи, примесени с кръв[31].

Хенри Левенсон получава в концлагера тежка бъбречна криза, с непоносими болки, и моли за незабавна операция. Настанен е в болницата към Централния затвор в София. В справката на управата на концлагера пише: „Много предпазлив и избягвал да говори по политически въпроси. Към просветната работа не е проявявал интерес и активност. Сред въдворените се ползва с името на тих и скромен и с авторитет на културен човек“. На 11 януари 1952 г. генерал Георги Цанков издава заповед да бъде освободен[32].

ОНД „Сребролюбец“

Случайна среща на Хенри Левенсон през м. юли 1953 г. на улицата в Копривщица с Жан Баптист Галисия – военен аташе при френската легация в София, става повод ДС да открие срещу него нова агентурна разработка с псевдоним „Сребролюбец“, тъй като французинът е под постоянното наблюдение на ДС. Този път в ДС възникват подозрения за шпионаж от страна на Левенсон в полза на Франция. Отново е разработен подробен план за изясняване на връзките му с други лица, подслушване на телефона, проверка на кореспонденцията, вербуване на съседи, разпити на домашната прислужница на Левенсон, външно проследяване, използване на съквартиранта му за установяване на лицата, които го посещават в дома му, и др.[33] ДС установява 54 души в страната и чужбина, с които Левенсон контактува, някои от които са добре познати на ДС „бивши хора“. Отделно от тях 18 души, с които провежда разговори по телефона, попадат също в мрежата на ДС[34]. След задълбочени проучвания и разпити Държавна сигурност установява, че „най-вероятно срещата с френския военен аташе е съвсем случайна“, и разработката е свалена в архив.

ОНД „Дивак“

В началото на 1955 г. срещу Хенри Левенсон в ДС постъпва донос, че „домът на обекта се посещава от съмнителни лица от културните среди. До късно през нощта са прекарвали в ядене и пиене. Забелязван е бил все по едно и също време да излиза късно през нощта и се бавел по няколко часа“. По доносите на съкварталците „жена му често е виждана с пълна кошница с продукти“, а Хенри Левенсон е: „прикрит враг на Народната власт. Не взема участие в работата на низовата ОФ организация. Избягва политически разговори и коментари, въздържа се от вражески прояви и изказвания, но въпреки това политическо доверие не може да му се гласува. Като човек е тих и мълчалив и води затворен живот. Страда от херния и с едното око е сляп. В квартала не поддържа никакви интимни връзки и не дружи с никого, но домът му се посещава от извънредно много хора… В морално и криминално отношение не е компрометиран“, но „обектът е имал крайно лошо отношение към Съветската власт… През 1951 г. е изпратен в ТВО заради фашистките му прояви и дейност в миналото против СССР и опозиционните му изказвания след 9 септември 1944 г.“.

Тези сведения, в които за първи път му е залепен и етикетът „фашист“, са напълно достатъчни, за да бъде разкрито трето наблюдателно дело на Хенри Левенсон с псевдоним „Дивак“ и окраска „Царски дипломат и поддържащ връзки с бивши хора“. Разработен е подробен план за „разкриване на вражеската му дейност“, който включва:
1. Използване на агентите „Дипломат“ и „Милев“, които се ползват с доверието на обекта.
2. Седемдневно външно наблюдение на обектите, които той посещава.
3. Контрол на вътрешната и външна кореспонденция за шест месеца.
4. Външно наблюдение и проследяване.
5. Контрол на телефонните разговори, които провежда у дома си. Като обект на външното наблюдение за групата от III районно управление на МВР, която провежда проследяването, той е наречен „Дипломатът“[35].

Особено подла роля при разработването на Хенри Левенсон от ДС изиграва в тези години членът на БКП подполковник Б. Б. – преподавател във Военната академия, който заедно със семейството на Хенри Левенсон живее в един апартамент на ул. „Софроний“ № 1А. Същият с готовност дава сведения за семейството. По време на Унгарското народно въстание през 1956 г. той пише:
Донасям, че по време на кървавите злодеяния на контрареволюционерите в Унгария семейството на Хенри Левенсон проявиха явни симпатии към тях и ненавист към народно-демократичния строй. Тяхната квартира стана център на новини и банкети по случай на събитията в Унгария. За една седмица там станаха три банкета (27.Х, 3.XI и 7.XI), на които присъстваха повече от 20 души… Около контрареволюционните събития Левенсон беше отлично информиран, тъй като притежава лампов американски радиоапарат. Въпреки че са сложили дюшек на вратата на съквартирантите, която ги свързва с хола, Левенсон приемаше гостите си в спалнята, където е радиото и не можеше да се чуе нищо.
По мое мнение Левенсон и дъщерите му са заклети врагове на народно-демократичния строй и трябва да се засили бдителността около тях… Също така представлява опасност допускането на такъв злостен враг в производството, каквато е дъщерята на Хенри Левенсон – Елена Левенсон, която работи като химичка в една химическа фабрика в Малашевци… Тези сведения донасям за сведение на органите на Държавна сигурност“[36].

В периода 1957–1959 г. Хенри Левенсон е под непрекъснато наблюдение от агентите „Милев“, „Илиев“, „Кирилов“, „Бончо“ и един от най-близките му приятели – агент „Мирослав“[37]. Агент „Бончо“ изготвя донос, в който описва Хенри Левенсон: „Като поддиректор на печата Левенсон се проявява като добър защитник на съществуващия строй, като антикомунист и крепител на Короната. Най-гадните антикомунистически комюникета и информации за чужбина по онова време са преминавали през неговите ръце за окончателна преработка и редакция. Славата му на добър редактор и по-добър познавач на българския език и от българите се шири и достига до двореца, обръща вниманието на цар Борис и той внушава Левенсон да влезе в дипломатическата кариера, което и става… Той беше душата на информационното бюро“[38].

Повече от пет години ДС не получава никакви конкретни данни за вражеска дейност от страна на Хенри Левенсон. Но доносите „за миналата дейност на обекта“ и контактите му с „бивши хора“ не престават и това ДС счита за достатъчно, за да поддържа наблюдателното му досие.

През м. февруари 1960 г. ДС започва да издирва подходящи хора за вербовка сред съседите му, тъй като основният доносник се премества да живее на друг адрес. Отново започва контрол на кореспонденцията на Левенсон и към него са насочени нови двама агенти – „Янев“ и „Белмекен“.

Всички действия на Държавна сигурност показват, че „няма данни за развиване на активна вражеска дейност. Обектът е болен и в напреднала възраст и не заслужава да губим сили и да пилеем ценно време“. Хенри Левенсон вече е почти ослепял, не може да работи и е ограничил в голяма степен контактите си с външни хора.

На 7 април 1960 г. наблюдателното досие „Дивака“ е свалено в архив и делото е прекратено, а три години по-късно, на 8 август 1963 г., Хенри Левенсон умира.

[1] Ваня Гезенко. Еврейската емиграция в навечерието на Холокоста – юридически, политически и дипломатически подходи на Третия райх и Европейската дипломация (поглед от София). – В: История, т. 22, № 1, 2014 г., с. 40–54.
[2] Михаил Груев. Еврейската миграция през и от България в годините на Втората световна война и многоликата картина на миналото. – В сайта: Еврейската общност в България – archives.bg/jews.
[3] През нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. се провежда антиеврейски погром в Германия, Австрия и Южна Чехия, известен като „Кристалната нощ“. Разрушени са 71 синагоги и 815 еврейски магазина. Подпалени са 191 синагоги, арестувани са 20 000 евреи, 36 са убити.
[4] Ваня Гезенко. Еврейската емиграция в навечерието на Холокоста – юридически, политически и дипломатически подходи на Третия райх и Европейската дипломация (поглед от София). – В: История, т. 22, № 1, 2014 г., с. 40–54.
[5] Ангелина Рашкова. Одисеята „Либертад“ – епизод от спасяването на европейските евреи през България. – В: „Краят увенчава делото“ – Сб. материали от Международната научна конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“, 15–16 юни 2018 г., с. 37–47.
[6] Незабравените лица на спасението. 75 години – Крум Цоков и Трифон Пухлев, с. 134–135. Изд. на ОЕБ „Шалом“, 2018 г.
[7] Лиляна Клисурова. Българи спасяват полски евреи. 24 часа, 17 октомври 2017 г. Според Ваня Гезенко от ДА „Архиви“ има сведения за спасени от тях около 120–150 души евреи.
[8] ЦДА, фонд 1870К, оп. 1, а.е. 17, л. 31–34, работни бележки, извадки от регистри на легации и спомени на Любен Златаров, за дейността на Н. Ванчев, Х. Левенсон, Л. Златаров и Н. Пецев, свързани с транзитното преминаване на евреи по време на Втората световна война през България.
[9] Пак там, работни бележки, извадки от регистри на легации и спомени на Любен Златаров за дейността на Н. Вачев, Х. Левенсон, Л. Златаров и Н. Пецев, свързани с транзитното преминаване на евреи по време на Втората световна война през България, л. 1, л. 5–6.
[10] Димитър Илиев. Армия на съпротивата в България. Изд. „Хемус“, София, 1946 г., с. 32–33.
[11] Ваня Гезенко. Когато решим да открехнем вратата на историята. „La Estreya“, с. 99, № 11, юни 2015 г.
[12] Годишник на Обществената културно-просветна организация на евреите в НРБ, 1979, с. 301–317.
[13] ЦДА, ф. 176К, оп. 11, а.е. 2165, л. 10–25, кореспонденция на дирекция „Консулско–стопанска“ при МВнРИ с Дирекция на полицията и Съюза на еврейските общини в Югославия за транзитното преминаване на 302 евреи за Палестина по списък, София – Белград, 27 февруари – 3 април 1941 г.
[14] Ваня Гезенко. Еврейската емиграция в навечерието на Холокоста – юридически, политически и дипломатически подходи на Третия райх и Европейската дипломация (поглед от София). – В: История, т. 22, № 1, 2014 г., с. 40–54.
[15] Исак Бераха. Имена, които трябва да се знаят. Еврейски вестник, № 12 (938), 22 юни 1981 г.
[16] ЦДА, ф. 176К, оп. 18, а.е. 1661, л. 161, удостоверение от Министерството на правосъдието № 4687 от 11 май 1932 г., л. 162, удостоверение от Народно военно училище „Васил Левски“ № 1880 от 4 април 1947 г.; л. 164, свидетелство на Министерство на войната № 282 от 17 април 1947 г.
[17] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 40, автобиография на Хенри Левенсон.
[18] В периода 1911–1932 г. Хенри Левенсон превежда „Идеи: Из Пътните картини“ (Хайнрих Хайне) – съвместно с К. Константинов, „Гамбринус“ (Александър Куприн) – съвместно с Найман Таксиер, „Госпожа Берта Гарлон“ (Артур Шницлер), „Именското езеро“ (Теодор Щорм), „На чай“ (Карл Свобода), „Мадоната на спалните вагони“ (Морис Декобра), „Хубавата жена“ (Херман Бар) и др.
[19] ЦДА, ф. 176К, оп. 18, а.е. 1661, л. 1, служебна справка за заеманите от Хенри Левенсон длъжности в МВнРИ, София, 31 декември 1938 г.
[20] Хенри Левенсон. Политическите съдебни процеси в СССР през 1936–1937 г. Служебни доклади на един дипломат. Изд. „ЛИК“, София, 2000.
[21] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 42 и л. 197–200, агентурно донесение от агент „Бончо“, 25 юли 1957 г.
[22] Хенри Левенсон. Политическите съдебни процеси в СССР през 1936–1937 г. Служебни доклади на един дипломат. Изд. „ЛИК“, София, 2000 г., Доклад № 7. Как живее съветският гражданин, с. 43–53.
[23] Пак там, Доклад № 15. Корупцията в СССР, с. 122–124.
[24] Съкращение на „Народный комиссариат иностранных дел“ (рус.) – държавният орган, който провежда външната политика на СССР в периода 1917–1946 г.
[25] Интервю на Емил Басат с академик Георги Марков. „Сите българи заедно“: http://www.sitebulgarizaedno.com.
[26] От 1947 г. до смъртта си Хенри Левенсон превежда „Дванадесетте месеца“ (Самуил Маршак), „Кръгът на любовта: Конфликти на сърцето“ (Съмърсет Моъм), „Герой на нашето време“ (Михаил Лермонтов), сборникът „Беседи за природата и човека“, „История на Древния Рим“ (Николай Машкин), „Млада гвардия“ (Александър Фадеев) – съвместно с Мария Грубешлиева, „Пушкин – жизнен път“ (Валерий Кирпотин), „История на древния Изток“ (Всеволод Авдиев), „Драматични произведения“ (Н. В. Гогол), „Скъпа наша Верховина“ (Матвей Тевельов), „Ледовете се чупят“ (К. Горбунов), „От Земята до Луната. Около Луната“ (Жул Верн) – съвместно с Димитър Симидов, драмата „През лятото небето е високо“ (Николай Вирта), повестта „Кондуит и Швамбрания“ (Лев Касил), комедията „Омъжената готвачка“ (Анатолий Софронов), „Знаменосци“ (Олег Гончар) и мн. др.
[27] Божилова, Ж. Съмнението е съвестта на един преводач. LiterNet, № 9 (178) 2014.
[28] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 18–19, МВР – ДДС, задача № 7272 от 12 август 1948 г.; рапорт от 24 август 1948 г., ДДС, отдел „4“, отделение „Е“; л. 90, рапорт-заключение за откриване на ОНД на Хенри Левенсон, бивш пълномощен министър.
[29] Спомени на Нина Левенсон.
[30] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 69 и л. 233, предложение относно регистриране на следствено дело.
[31] В: Христо Бояджиев. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, 1991, с. 20.
[32] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 240, заповед № 16 от 11 януари 1952 г. на министъра на МВР.
[33] Пак там, л. 1–3, предложение за откриване на предварителна разработка на Хенри Левенсон – връзка на обекта „Ганчо“ – Жан Баптист Галисия, 22 август 1953 г.
[34] Пак там, л. 5–8, списък на връзките на обекта „Сребролюбецът“.
[35] Пак там, л. 135, постановление за откриване на ОНД „Дивака“ на Хенри Левенсон, 29 януари 1955 г.; л. 148, рапорт за лицето Хенри Левенсон, 30 май 1956 г.; л. 225–227, справка по ОНД „Дивака“; л. 150–156, справки за проследяване на обекта, юли 1956 г.; л. 201, постановление за препращане на ОНД „Дивака“ към III РУ на МВР за по-нататъшно наблюдение, 4 октомври 1957 г.
[36] АКРДОПБГДСРСБНА – ИФ 3, оп. 2, а.е. 911, л. 182. Елена Левенсон е под наблюдението на Второ главно управление на ДС по линия на икономиката като инженер-химик в промкомбинат „Народна република“.
[37] Пак там, л. 210–216, сведения от агенти по разработката на Хенри Левенсон.
[38] Пак там, л. 197–200, донесение от агент „Бончо“, 25 юли 1957 г.