Откъс от първия преведен на български роман на видната мексиканска писателка, издаден от „Гутенберг“ (превод от испански Николай Тодоров).
Елена Понятовска e известна писателка и журналистка в Мексико. Родена е през 1932 г. в Париж. Майка ѝ има френски корени и произхожда от мексиканската аристокрация, а баща ѝ е правнук на Станислав Понятовски, племенник на последния полски крал Станислав II Август Понятовски. През Втората световна война майката с двете си дъщери напуска Европа и заживява в мексиканската столица. Бащата се сражава в редиците на френската армия до края на войната и едва след това се завръща при семейството. Някои от тези детски преживявания Елена Понятовска разказва в автобиографичния си роман от 1988 г. Тя учи в САЩ, а след завръщането си започва да работи като журналистка, впоследствие има и няколко късометражни филма. През 1979 г. става първата жена, удостоена с националната награда за журналистика. През 2013 г. получава литературната награда „Сервантес“, най-високото отличие в испаноезичния свят.
В прозата си Елена Понятовска смесва факти и фикция. Най-значимите ѝ книги са „Дордето не се вижда, Иисусе мой“ (1969) и „Нощта на Тлателолко“ (1971), които имат силен обществен отзвук. Следват още много разкази, повести, романи и есета. „Дордето не се вижда, Иисусе мой“ е образец на т.нар. „свидетелска литература“, характерна за социално разединената Латинска Америка, която се развива в пространството между документалната история, автобиографичния разказ, очерка, неореалистичната нова журналистика. Това е първата книга на писателката, издадена на български, превод на неин разказ е публикуван в сп. „Съвременник“ (2011).
Елена Понятовска, „Дордето не се вижда, Иисусе мой!“, ИК „Гутенберг“, 2018, превод от испански Николай Тодоров
… Винаги наричах своята кръстница „госпожо“, а тя към мен се обръщаше все с „Мария де Хесус“. По цял ден не ми казваше нищо. Само нощем чувах нейните нареждания: „Утре се прави това и това, и това“ и на следния ден не отваряше уста за каквото и да било. Тъй че знаех какво да върша и горко ми, ако го свършех зле. „Тъй трябва да ти върви“, такива бяха нейните думи, „тъй трябва да ти върви“. Беше вдовица и всеки четвъртък трябваше аз да нося цветя на гроба на нейния съпруг и на покойната ѝ дъщеря. Слагах ги в едни гърнета с огледалца; без някаква особена радост; слънчоглед за таткото и по-хубавките за момичето, после се прибирах. Пантеонът се намираше на края на Теуантепек и печеше много слънце: „Носи букетите наопаки, за да не повехнат, Мария де Хесус“. Всеки четвъртък и неделя отивах пеша, понеже нямаше даже магарета и всички ходеха пеша. Дори магарета нямаше. А сега всички ходят с кола.
Моята кръстница всеотдайно ходеше да помага да си отидат в мир и покой болните. Придружавах я по къщите, където имаше умиращи, и не излизахме, докато не ги предавахме на смъртта. Молеше се за тях с много търпение, за да ги прибере Господ. Ако се проточеше много, ако смъртта все закъсняваше, тогава се молеше виком, имаше много добри дробове: „Смили се над нас“.
Сетне кръстницата ми съобщаваше:
– Вече идва.
А аз вече се бях молила спокойно, сам-сама, за себе си, без който и да било да ме чуе: „Ела направо. Направо, веднъж завинаги, не се бави, не се отклонявай, хайде, ела, ела, смърт, не се мотай, не се колебай, ела, смърт, ела, понеже вече не върви“.
Тя се казваше Фелиса Мартинес де Енестроса и беше кръстница-посредник, тъй като тогава се използваха панделки, вързани за врата, за да се измоли изцелението на някой болен, и това средство беше благословено. Тя ме напъти с поръката на господин Де Ескипула, тамошен чернокож светец, за посоката към моята земя. Дотогава всичко бяха сини кордели за Детето Иисус, бели – за Дева Мария, лилави – за всички светци, зелени, червени и жълти за висшестоящите господари. Преди имаше отдаденост. Сега отецът само излиза и казва: „Ще ви струва толкоз и толкоз“.
През онези Божи години кръстниците бяха людете, които измолваха детето, преди то да се роди. Виждаха майката, която наскоро беше родила, и ако опишеше раждането с добри слова, я питаха:
– Ще ми подарите ли момченцето, или момиченцето, за да го кръстя?
Децата ги носеха в храма, преди да са минали четирийсет дни, увити в голям шал – хубавичък, с дантелени ленти, които ще влачи чак до пода, и на това водене му викат „сакамиса“[1]. Кръстницата водеше невръстното и майката, за да се запознае с тях Дева Мария и за да си спомни за времето, когато самата тя е водила своя син при Захария.
На кръщенетата празненството беше много хубаво, защото се съблюдаваше редът и положението, а не както сега – хайде на хорото, и правят угощения и пиянски сборища, с танци и един Бог знае още каква врява, и само още една чашка… А какво ако вече са сити? Или ако вече са се натъпкали, колкото са могли? И цялата лъжа около кръщенето на детето, сякаш това бедно отроче може да си даде сметка… И тъй в крайна сметка не знам дали кръстницата ме измоли, или я потърси управителката на затвора, но моята кръстница си бе заможна. Ходеше елегантно облечена.
Тя имаше едно дете, което учеше в Мексико, друго, което търгуваше в аптеката на полуостров Теуантепек. Тя беше собственичката на мястото. Къщата заема цяла пряка, макар и от кръстницата ми Фелиса сега вече дори костица не е останала. Господин Теофило се оправяше с лекарствата, а третото му дете беше адвокат. От нейните две дъщери едната почиваше в гробището, а другата, Селерина – се намираше в пристанището Салина Крус с един лейтенант от артилерията. Той също имаше своите особености. Артилеристът бе морелианец.
Ходех из цялата къща, за да изпълнявам задълженията си. Тупах, чистех пред спалните, миех плочките, излъсквах аптеката и пред нея, поливах цветята, кръстосвах коридорите. В аптеката се катерех като маймуна по стълбите, лъсках стъклата, лекарските шишета, хавани. Мелех веществата, от които се правеха илачите, изваждах лимоновия храст, цял в цветчета, на слънце за чайовете, цветовете на портокала, чая от лимон, болдото и ментата. Затова се и научих как да се грижа за болни – тъй като Теофило, аптекарят, ме изпращаше с предписаното съдържание от нещо и аз не само го предавах на вратата, а влизах в къщите, давах лекарството на болните, имах лека ръка и лесно го взимаха от мен:
– Остани още мъничко, дребосъче… Остани… Оправи ми шала на главата. Само заедно с теб ми е вкусно яденето… Дай ми да хапна.
Аз им мелех много хубаво храната, за да могат да я преглътнат, и ги хранех в устата, разбира се, и закъснявах. Кръстницата ми беше в аптеката, седнала зад касата, но не пращаше рецепти; само сочеше с молив, който пишеше лилаво. Мокреше го с език и начаса устните ѝ ставаха виолетови. Нейният син приготвяше лекарствата и ги доставяше; десет капки пелин, прахчета от ипекакуана, съвсем мъничко тинтява… толкоз орех за повръщане.
Кръстницата ми само командореше всички иззад касата със своя висок и бухнал перчем, сресана по старовремски и много енергична. Жените от Теуантепек си имат характер – не са като тези от столицата, които имат атоле във вените. Госпожа Фелиса имаше здрави нерви. Даваше своите нареждания и не ме поглеждаше повече. Не се държеше с мен като с някой подчинен: имам нужда от това, имам нужда от онова, като другите господарки от Дефе[2]. Дори не ме поглеждаше.
Когато удареше единайсет сутринта, трябваше да съм в съда със стомна прясна вода за всички адвокати; изстисквах ананас, диня, пъпеш, бадемово мляко, а после носех тавата с чашите и стомната. Един ден сложих във водата и мъничко орех за повръщане, за да им се отвори апетитът на адвокатите, но им се стори горчива и повече не го направих… Прекосявах площада под тамариндите. Бяха седем-осем адвокати и всеки ден в единайсет сутринта им поднасях тяхната свежа вода. Съдът оставаше на една пряка, до кметския дворец. А когато удареше три часа, им давах да ядат. Всеки един от тях се храни в определен час. Първа е моята кръстница, след това – адвокатът, подире – аптекарят. Ако дойдат адвокатите, сервира им се и на тях. В кухнята имаше отвор и оттам готвачката даваше чиниите. Наричаха го служебен прозорец. Приготвяха се две супи – едната по-рядка, другата – по-гъста, риба, понеже там всекидневно се яде риба, две яхнии. Никога не се поднесе фасул, защото не им допадаше фасулът, и на всяко ястие си сменяха вилиците, ножовете, лъжиците и чиниите; всеки път нов прибор. Подире слугинчето измиваше планината от посуда. Имаше една огромна печка, в която се горяха големи цепеници; чиниите бяха широки като тави, а гърнетата – издути и много дълбоки, възголеми. В този дом всичко беше голямо.
Носех ключовете за килера и имах задължението да разпределям всичко, което се приготвяше за ядене. Носех месото за обяд, вадех супите, рядката и гъстата, и винаги отговарях да ври някой голям казан с мръвки за яхниите. В часа за закуска пак аз разпределях шоколада на едни, кафето – на други, а после се връщах, за да заключа килера.
Когато небесният свод все още беше обсипан със звезди, първа аз трябваше да отворя стаята на ратаите, за да станат и да се заловят за работа. Когато тръгнеха, отварях на слугините. Качвайте се в голямата къща и там – метлички, метли, парцали, наръчи с клони, белило, вода и сапун, и хайде да се мие! Тъй като всеки един си имаше отговорности, аз вървях и палех фенерите, като слагах един голям леген с вода – едва смогвах да го донеса – на печката, за банята на кръстницата. Само аз имах позволение да влизам в стаята на адвоката и да изтупвам книгите му, да бърша мебелите му, да подреждам попивателните, да пълня мастилницата и да изхвърлям хартиите от коша му.
Освен че домът обхващаше цял квартал, имаше също овощни градини и един обор. На разсъмване, когато ставаха, едни отиваха да доят, други – да предават млякото, трети – да донесат вода, четвърти – да нацепят дърва, да преметат двора и улицата; някои отиваха в полето да сеят или да подрязват дървета, или да събират плодове в кошниците си… В къщата наставаше голяма суматоха. Всичко трябваше да се намести.
В шест сутринта вече се бях изкъпала. Понякога изтичвах до оградения двор, където биваха затваряни кравите за доене, за да даде на работниците по някоя заръка от кръстницата. Тя ми даде ключовете. Не можех да ѝ кажа „не“. И ето че се озовах там без заплата и без храна. Добре, ядях все пак, но винаги права, като мулетар. Щом привършех с няколкото си залъка, продължавах да вървя. После готвачката ми казваше:
– Няма ли да дойдеш да хапнеш? Хайде. Ще се поболееш.
– Няма кога. Сложете ми една чиния; ще си топя залците вътре.
Да, от съвсем малка направиха от мен покорна слугиня!
Никога не подвивах крак и не разменях дори дума с когото и да било. Едно време не вървяхме да се ослушваме както сега. Тогава идваше някой на посещение и човек си тръгваше, без да е нужно да му нареждат: „Сега си върви!“ или „Излез!“. Само да се мерне мама, и човек излиза на двора. А сега, със съвременното образование, ги учат да чуват всичко, че и това, което не бива.
Преди всеки научаваше каквото трябва когато е нужно. Децата трябва отрано да ги научиш, за да уважават човек, както и човек трябва да ги уважава. А сега, на седем, на осем години – дори предават на някого всичко, което знаят. Аз не знаех как се раждат децата. За какво ми е? Бях момиченце, за какво да се захваща кръстницата ми да говори с мен? Че тя и с порасналите не говореше много. Работи си своето и толкоз, всеки със своето и няма за какво да се говори; нито за какво те боли, нито за какво не те боли; човек нищичко не знае, а и те не знаят. Никой нищо не казва. И никой не намира нищо, че да ходи и да говори.
Когато ми се случеше нещо, не отивах да го казвам на мащехата си. „Виж, стана това и това…“ или „виж какво ми стана току-що…“. И ако не разговаряше с мен, защо да отивам да ѝ разправям това, което не трябва? А на кръстницата ми Фелиса – още по-малко. Сега всичко ще си рекат, ще си кажат и майчиното мляко. А тогава, ако някой кървеше – просто си кървеше и толкова. Ако се случваше, тогава да се случва; ако не ставаше, тогава не ставаше. На мен изобщо не ми казваха, че трябва да си слагам парцалчета или нещо друго. Миех се два-три пъти на ден и така – цял живот. Никога не съм ходила с подобна мръсотия там, миришейки на умряло куче. И не си цапах роклята. Нямаше защо да се цапам. Отивах, миех се, сменях си бельото, простирах го и си го слагах отново чисто. Но никога не съм страдала, нито мислих, нито ме боля, нито някой ми каза каквото и да било.
Спях в помещението пред спалнята на своята кръстница, но като куче, на балкона. В стаята на моята кръстница имаше един от тези балкони, които имат железни перила. Не замръзвах, защото онова беше топъл край. Лягах на една рогозка, а под главата си слагах тухла. Това си беше по-сурово и от армията. Но бях млада и какво ли не може да понесе един млад човек! Не че кръстницата ми беше лоша, не – но всички богати са така – поне такива бяха в онези времена, не знам дали сега е по-различно. Струва ми се, че откакто свят светува богатите са си съвсем същите, ни лук яли, ни лук мирисали.
В девет вечерта затварях слугините. После чаках ратаите да започнат да пристигат и ги затварях и тях под ключ; в момента, в който завъртях вратата зад последния, отивах на балкона да спя, за да мога да им отворя на следващия ден и да не ме надмогне сънят. Онзи, който най-много напираше да отворя рано, беше младият Пракседис, който трябваше да донесе вода, тъй като даже и в осем часа все още пълнеше купищата съдове, и веднъж рече на едно друго момче, също носач на вода, да натовари две магарета, и стана много рано, защото трябваше да дойде на реката от квартал „Сан Херонимо“:
– Ай, става късно, става късно, ай, защото не смогвам да напълня толкова гърнета! Не можеш ли да я подсетиш да ни пуска малко по-рано?
– Как да я подсетя, като е толкова нависоко?
– Ами с пръчка – каза Пракседис.
Носачът взе един клон от розов храст, за да ме буди. Допираше я до лицето ми и я оставяше там. Правеше първия курс в четири сутринта. Едва стигнал железните перила, спираше долу, от страната, където подавах глава и висеше косата ми, и чувствах цветовете по лицето си. Всеки ден откъсваше по някоя и явно им махаше бодлите, защото чувствах само свежестта им. Събуждах се, отгатвах по часовника на двореца, че е четири часа, и се опитвах да го видя него, докато той се отдалечаваше към реката между своите две магарета, за да напълни гърнетата; когато се изгубеше от погледа ми, а пък аз цял ден носех розовата клонка.
И един ден попитах Пракседис:
– Чувай, кой е този, който ми помята розова клонка всеки ден?
– Карай, като си изгора на магаретаря… Ами да ти го доведа тогава.
Една вечер го доведе; момче на около седемнайсет години. Очите му бяха леко дръпнати, а той – такъв тъничък. Ни дума не разменихме. И младият ратай само ни се присмя пред магаретаря и пред мен.
– Карай, ама как тъй да не знае, че е твоя изгора, друже?
– Не, друже, не. Как ще е моя изгора, като ти ми каза да идвам да я подсещам? Едва съм ѝ виждал косите отдолу.
Двамата си викаха „друже“, защото бяха приятели и вечер обикаляха. Аз никога не отидох с тях – нямаше как. Само го гледах как си тръгва. Потегляха прегърнати и пълни с доволство. А на мен задълженията ми стигаха и чак когато всички вече бяха легнали, си перях дрехите. Трябваше да си сваля роклята през нощта, за да я изпера и да бъде суха на сутринта, за да мога да си я сложа отново. В тази къща свършиха и малкото изхабени дрехи, които ми беше дала моята кръстница.
А той продължи с навика си да ме буди денем, докато кръстницата не ме прати до пристанището Салина Крус. Кой знае дали не е умряло онова момче! Никога повече не го видях.
Там с кръстницата се разболяхме от едра шарка. Изцелих си я с пясък и речна вода. Това са едни зрънца, които много сърбят. Отивах на реката и изтърквах цялото си тяло с пясък, навсякъде, додето стигах, насапунисвах се и се жулех, докато не ми потечеше кръв от всички пъпки. Потапях се в студената вода и с нея си отиваше кръвта, макар и да ме болеше – най-важното беше да умре микробът. После оставах така известно време, гледайки как кръвта се превръща във вода. Излекувах се само с това и със сол: речна вода със сол. След банята си слагах сол и лимон, макар и да ми пареше. Казвах си: „С нещо трябва да се махне това“. Кой, по дяволите, да искам да ме изцели, ако нямах майка? Един Бог знае къде беше баща ми. Затова и се впуснах да си диря щастието тъй, както Бог ми отреди. Ако не беше по този начин, как тогава се прехранвах?
Един ден, като вървях с тавата със свежа вода, ме срещна мащехата ми:
– Вече се върна твоят тати с дърводелците, Хесуса!
И после, като ме изгледа:
– Слушай, защо ходиш тъй мръсна? Защо не се преоблечеш?
– Защото нямам какво да сложа. Снощи не смогнах да си изпера роклята.
– Как така нямаш?
– Свършиха ми дрехите.
– Че нали ти дадох достатъчно?
– Да, но ми остана само тази на мен – тази, която пера нощем, за да е изсъхнала на сутринта.
Тогава мащехата ми се ядоса и рече на моя татко:
– Вие казвате, че не я обичам, но тъкмо защото я обичам, вече достатъчно я тормозих… Сега там, където работи, работи напразно, защото дори за рокля не е припечелила.
И после тя дойде да ме види в дома на моята кръстница. Седна срещу мен и подхвана:
– Виж, Хесуса, твоят баща казва, че не те обичам. Моята майка също казва, че не те обичам. Ако не те обичах, нямаше да ме вълнува това, което искаш, но тъй като те обичам, не бива да правиш както казваш. Трябва да правиш каквото наредя. Ако те бия, то е понеже те обичам и понеже не искам да си останеш, без да си научила нищичко.
И аз ѝ благодаря, вижте, понеже въпреки всичките блъскания по мен, какво щях да правя, ако не ме беше научила поне да мия посудата, поне да пера дрехите? С какво щях да се изхранвам? Къде щях да подвия крак? Приличаше малко на училището. Мащехата ми искаше да ме изпрати в държавно училище, но татко беше много… ами много тъп, щото това е повече от истина, много е невежа, никога не се научи дори да чете. А ако татко ми беше разумен човек, щеше да каже: „Тъй че нека да знае как се казва, да се научи да чете и да учи където и да е, за да познава буквите…“.
Ала моят татко каза, че в държавното училище няма да ходя, дори и да преподават по-добре от монахините, защото той не бил протестант. Какво общо имало протестантството с това къде ме учат да чета? Тази разпра я слушам от съвсем малка: това е спор, който си водят понякога протестантите, понякога католиците; и понеже все съм с наострен слух, чувам, омърси го, омърси го, дявола с шкембето; и нищо че го е опетнил, защото този спор е с голям залог и дълго ще се точи.
Аз и до днес не знам какви ще да са тези спорещи, които само маскарят, но по вина на пустото протестантство не ме изпратили в училище, а при монахините, които никога не ме научиха да чета или пиша. Само да се моля.
А осъдените монахини мога спокойно да ги опея, защото ме слагаха на едни балкони, които гледаха към улицата, над фасул, царевица или нахут, че и на дребен чакъл като че мравуняк, и насред цялата тая истинска досада ме издърпваха за ушите и ме наказваха. И съвсем ясно, че започнах да се бунтувам още повече и си отмъщавах, като им слагах топчета от дъвка на банките и им цапах долните дрехи, също им късах апостолниците. Не знаех какво друго да сторя, ама ако сега ми ги покажеха, направо щях да измета улиците с тях, че нали вървят все навързани една за друга и сами приличат на метли. Мен молитвата не ме интересува – поне тогавашната молитва; спомням си дума-две. Това, което исках, беше да ме научат да чета, но изобщо не ги бе грижа. Сега за какво ми е? Сега вече съм тръгнала към благословената земя. Ако изобщо стигна благословената земя.
Мащехата ми беше съвсем друга стока. Тя беше учена. Нейната майка, госпожа Фортуната, беше невежа като татко, не знаеше езика, не знаеше езика на сапотеките, но моята мащеха владееше както него, така и кастилския, защото каквато и да беше, госпожа Фортуната я пратила в училище… Тази милост поне имала. За мен обаче нямаше вече оправия. Татко отново си замина. Кръстницата ми реши да ме изпрати в пристанището Салина Крус заедно със своята дъщеря, която беше омъжена за един военен.
– Селестина има нужда от бавачка. Ти потегляш натам, Мария де Хесус.
Тъй като татко този път не взе Емилиано, отидохме и двамата в Салина Крус. Там го поверих на една жена от Оаксака, Бенита, да го научи да работи. И тъй като беше много послушно дете, там беше възпитан. Госпожата го направи месар, той работеше със свинете. И макар че Емилиано беше по-голям от мен, той ме слушаше – навярно понеже бях единствената жена и понеже това му казваше инстинктът. Където му кажех да остане, там оставаше. Беше един такъв беличък, кожата му беше с моя цвят, имаше цяла брада, като на татко, големи, леко маслинени очи. Останалите имахме черни очи. Беше най-добрият и най-спокойният. Нямаше никой измежду нас, който да му бъде равен. Емилиано никога не съм удряла. Беше тъй благ този Емилиано; даже бучка захар не галеше толкова небцето… Ако татко му кажеше:
– Дванайсет часът през нощта е, Емилиано.
– Да, татко.
А беше дванайсет наобед и той скръстваше ръце, „да татко“. Никога не съм могла да бъда такава. Той продължаваше да стои с кръстосани ръце: „Да, татко, дванайсет през нощта е“. А слънцето не спира да пече. Никога не му противоречеше. А смехът ми беше много подигравателен. Като си пуснех кикота: „Ха-ха-ха-ха! Дванайсет наобед е, що за глупост, какви дванайсет през нощта, какво чудо“.
Тогава баща ми се обръщаше към мен:
– Ще ти счупя главата.
– Давай, счупи ми я, ако можеш…
Никога не отстъпвах, никога и пред никого не отстъпвах. И с мен е така, по майка се предава да отстъпваш. И с татко се разправях. Емилиано направо лепнеше от доброта. Ама никаква полза не му донесе да бъде едничкият, който никога не каза дума напреко на татко.
Право казват, кроткият кон зле дърпа каруцата, а добрият човек към затвора си дърпа…
[1] Думата е съставена от испанския глагол sacar, който означава „изваждам“, и съществителното misa, което означава „служба“.
[2] Столичната област, която в Мексико се нарича Федералната област (Distrito Federal, съкратено DF).
